РЕШЕНИЕ
№………..
гр. София, 15.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-ВЪЗЗИВНИ СЪСТАВИ, ІV „Г” въззивен състав, в публичното
заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева
Марина Гюрова
при
секретаря Галина Стоянова, като разгледа докладваното от съдия Попколева в. гр.
дело № 13343 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 18.04.2019 г. на ответниците Р.А.Н. и М.А.Н. срещу решението от 02.04.2019
г. по гр.д. № 17235/2016 г. по описа на СРС, 46 състав в частта, с която е
признато за установено на основание чл.422 ГПК по отношение на жалбоподателите,
че последните дължат солидарно на „Р.Б.” ЕАД следните суми: 8242,26 лв.- непогасена главница по
договор за банков кредит от 16.08.2007 г., изменен с анекс № 1/17.09.2009 г. и
анекс № 2/18.10.2013 г. и договор за поръчителство от 16.08.2007 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК-07.12.2015 г. до
окончателното изплащане; 309,18 лв.
– редовна възнаградителна лихва за периода 20.04.2015 г. до 19.11.2015 г., 93,98 лв. – наказателна лихва за забава
за периода 20.05.2015 г. до 03.12.2015 г.; 393,93
лв. –отложени лихви по чл.2, б.“д“ от
анекс № 2/18.10.2013 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр.д. № 277/2016 г. по описа на
РС-Перник. С решението жалбоподателите са осъдени да заплатят на ищеца сумата
от 286,52 лв.-разноски за заповедното производство и сумата от 848,48
лв.-разноски за исковото производство.
Във въззивната жалба са развити
съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и
е необосновано, тъй като противоречи на събраните по делото доказателства.
Според въззвниците неправилно съдът е приел, че ищецът е упражнил правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем и е обявил на длъжниците предсрочната
изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК, тъй като видно от представените по делото уведомления за обявяване
на предсрочната изискуемост, последните не са достигнали до длъжниците, поради
което установителните искове се явяват неоснователни. Поддържа се, в случай, че
въззивният съд намери за основателни посочените доводи, че не следва да се
пристъпва към разглеждане на предявените при условията на евентуалност
осъдителни искове, тъй като последните били недопустими с оглед разясненията,
дадени в т.11б от ТР №4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Излага се становище, че е допустимо да се предяви осъдителен иск при условията
на евентуалност, но само и единствено при условия, че този иск е предявен на
различно основание спрямо онова, обективирано в заповедта. При положение, че
установителните искове, които следват предмета на заповедното производство са с
основание настъпила предсрочна изискуемост на кредита на дата 20.11.2015 г., то
е недопустимо и евентуалният осъдителен иск да е предявен на същото основание –
настъпила предсрочна изискуемост, както е заявено в случая от ищеца в исковата
молба, но считано от друга дата – от датата на получаване на исковата молба от
ответниците – 22.05.2017 г. На следващо място се поддържа - в случай, че
въззивният съд приеме за допустими евентуалните осъдителни искове, и че предсрочната
изискуемост е обявена на ответниците на 22.05.2017 г. – с получаването на
препис от исковата молба, че по отношение на ответницата М. Николова осъдителният
иск за вноските, падежирали на 20.05.2015г., 20.06.2015 г., 20.07.2015 г.,
20.08.2015 г. и 20.09.2015 г., е неоснователен, тъй като е предявен на
28.03.2016 г., т.е. след изтичане на 6 месечния преклузивен срок по чл.147,
ал.1 ЗЗД.
С оглед изложеното, жалбоподателите молят
решението на СРС да бъде отменено в обжалваните части и вместо него да се
постанови друго, с което предявените установителни искове да бъдат отхвърлени
изцяло, а в случай, че се пристъпи към разглеждане на евентуалните осъдителни
искове, се иска последните да бъдат оставени без разглеждане като недопустими,
алтернативно - да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендират
разноски за въззивната инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Р.Б.” ЕАД, в който се поддържа
становище за неоснователност на изложените в жалбата доводи за неправилност на
решението и се иска последното да бъде потвърдено в обжалваните част.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението на СРС в частта, с която
установителните искове за вземания за главница и възнаградителна лихва са
отхвърлени частично, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, приема за установено следното от фактическа страна:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ вр. чл.60 ЗКИ и чл.86, ал.1 и чл.92 ЗЗД след издадена в полза на кредитора „Р.Б.”
ЕАД срещу солидарните длъжници Р.А.Н. /кредитополучател/ и М.А.Н. /поръчител/ заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за вземания по договор за банков
кредит от 16.08.2007 г., изменен с анекс № 1/17.09.2009 г. и анекс №
2/18.10.2013 г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 14 500
лв., с първоначален краен срок на погасяване – 05.08.2017 г. / т.е. чрез
плащане на 120 равни анюитетни вноски, всяка една в размер на 173,63 лв.,
дължими на 05-то число на съответния месец, съгласно погасителен план/, при
договорена годишна лихва от 7,70 %. Впоследствие с подписаните анекси е изменен
размера на дължимата договорна лихва и крайния срок за погасяване на кредита – до
20.09.2020 г., чрез плащане на 72 равни анюитетни вноски, всяка в размер на
192,83 лв., дължими на 20-то число на съответния месец, считано от 20.10.2014
г. до 20.09.2020 г. Ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на
задълженията по договора, считано от 20.11.2015 г. поради неплащане на 7 месечни
анюитетни вноски, считано от 20.04.2015 г. до 20.10.2015 г., съгласно чл.9.1 от
договора за кредит и извършено уведомяване на длъжниците, че банката е
упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем преди подаване на
заявлението по чл.410 ГПК.
В
срока за отговор ответниците са оспорили исковете с възражение, че договорът за
кредит и последващите анекси не са подписани от тях, като впоследствие това
възражение е оттеглено, както и с възражение, че не са уведомени за обявената
от банката предсрочна изискуемост не вземанията, поради което установителните
искове били неоснователни, а по отношение на поръчителя-недопустими, тъй като
са заведени след изтичане на преклузивния 6 месечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД.
Ответниците са оспорили е предявените при условията на евентуалност осъдителни
искове, като са поддържали, че последните са недопустими като са се позовали на
т.11 б от ТР №4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а евентуално
– неоснователни. Навели са и възражение, че исковете за главница и за договорна
лихва, вкл. и отложените такива, са погасени по давност на основание чл.110 ЗЗД, съответно чл.11, б.“в“ ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че установителните
искове по чл.422 ГПК са доказани по основание, като е счел за неоснователни
възраженията на ответниците, че исковете са погасени по давност, както и че по
отношение на поръчителя исковете са заведени след изтичане на 6 месечния преклузивен
срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Приел е, че вземанията по договора за кредит са
станали предсрочно изискуеми на 20.11.2015 г.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Решението
обаче е частично неправилно по следните съображения:
Основните
доводи в жалбата са свързани с въпроса дали банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и дали я е
обявила на длъжниците преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
По въпроса допустимо ли
е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ и ако е допустимо, по отношение на кои
вноски следва да се уважи искът-вноските с настъпил падеж към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед въз основа на документ по чл.417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в
първоинстанционното или въззивното производство по чл.422, ал.1 ГПК, е
образувано тълкувателно дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по което е постановено
тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г., според което е допустимо предявеният по
реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по банков
кредит поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението, като искът може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението. Аргументите са, че при вземане, произтичащо от договор за банков
кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника
преди подаване на заявлението, не може да се игнорира, че съществува валидна
облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между
страните, в т.ч. и сключените между тях анекси. Вземането произтича от договор
за кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, като размерът и
падежът на всяка вноска са определени в договора и за настъпването на
изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл.418,
ал.3 ГПК, като липсата на точно изпълнение, съобразно договореното по актуален
погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението-главница
или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда
на чл.422 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена
предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит. В тези
случаи длъжникът- ответник по иска, дължи изпълнение, макар и само за онази
част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните.
Ето защо, и доколкото в настоящото производство не е доказано от страна на
ищеца, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявена предсрочна
изискуемост, съдът не може да отрече изцяло съществуването на вземането и да
отхвърли иска изцяло при безспорно установено неизпълнение на същото това
вземане по отношение на вече падежираните вноски. Съгласно задължителните
указания в т.9 от
ТР №4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство
нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с
изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено
принудително събиране на сумите по издаден изпълнителен лист. Ето защо,
предявеният иск по реда на чл.422 ГПК по отношение на вземането за главница,
съставляваща компонент от вноските с настъпил падеж и доколкото
възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от ищеца
настъпване на предсрочната изискуемост, но не и за лихвата, чиято изискуемост е
настъпила в хода на процеса, следва да бъде уважен само за тази част от
вноските, които са с настъпил падеж до датата на устните състезания пред
въззивната инстанция, т.е. за тези падежирали до 04.02.2020 г.
При съобразяване на
констативната част на заключението на ССЕ относно общия размер на дължимата
главница по договора и при съобразяване на извършените частични плащания от
страна на ответниците, дължимата главница за периода м.04.2015 г. до м.01.2020
г. вкл. /падежът на вноската за м.01.2020 г. е настъпил на 20.01.2020 г./ е в
размер на 7 227,83 лв. Съгласно чл.86 вр. чл.84, ал.1 ЗЗД главницата се дължи
ведно с претендираната от ищеца законна лихва, но не от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение - 07.12.2015 г. или на
исковата молба – 28.03.2016 г., а от датата, следваща датата на изискуемост на
последно падежиралата в хода на процеса анюитетна вноска - 21.01.2020 г., която
се явява и дата на забавата на плащането на главницата в установения по делото
размер от 7 227,83 лв.
По отношение на остатъка от главницата в
размер на 1014,43 лв., която е част от месечните вноски, чиито падеж не е
настъпил до датата на устните състезания пред въззивния съд, т.е. за периода от
м.02.2020 г. до 20.09.2020 г. – крайният срок за погасяване на кредита,
установителният иск по чл. 422 ГПК следва да бъде отхвърлен.
Искът по чл.422 ГПК за установяване на
вземането в размер на 393,93 лв., представляващо отложени лихви по чл. 2, б.“д“
от анекс № 2/18.10.2013 г., също следва да се отхвърли, тъй вземането не е
станало изискуемо към 04.02.2020 г., доколкото падежът на същото е на 20.09.2020
г., съгласно уговореното в анекса.
Исковете
по чл.422 ГПК за вземанията за възнаградителна лихва в размер на 309,18 лв. за
периода от 20.04.2015 г. до 19.11.2015 г. и за наказателна лихва в размер на
93,98 лв. за периода от 20.05.2015 г. до 03.12.2015 г. са основателни и следва
да бъдат уважени, тъй като те касаят падежирали до подаване на заявлението по
чл.410 ГПК вноски.
С оглед изложеното,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
признато за установено, че ответниците дължат на ищеца главница за разликата
над 7 227,83 лв. до присъдения размер от 8242,26 лв., в частта, с която е
присъдена законна лихва върху главницата за периода от 07.05.2015 г. до
20.01.2020 г., както и в частта, с която е признато за установено, че ответниците
дължат на ищеца сумата от 393,93 лв., представляваща отложени
лихви по чл. 2, б.“д“ от анекс № 2/18-10.2013 г. Решението на СРС следва да се
отмени и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски
за заповедното производство за разликата над 231,12 лв., а за исковото
производство - за разликата над 694,26 лв. В останалата обжалвана част, с която
исковете са уважени до посочените по-горе размери и в частта, с която е
признато за установено, че ответниците дължат законна лихва върху главницата от
21.01.2010 г. до окончателното изплащане, решението следва да бъде потвърдено.
С оглед уважаването на главните
искове по чл.422 ГПК, макар и частично, въззивният съд не следва да разглежда евентуалните
такива, тъй като не е настъпило поставеното от ищеца условие, под което са
предявени, а то е отхвърлянето на главните искове. В този смисъл е и съдебната
практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК и обективирана в решение
№210/27.07.2015 г. по гр.д. № 5600/2014 г. на ГК, в което е даден отрицателен
отговор на въпроса при частично уважен главен иск, следва ли да се разгледа евентуалният.
При този изход на спора, право на
разноски за настоящата инстанция имат и двете страни. Всеки един от въззивниците
претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което е уговорено в размер на
1 900 лв. за въззивната инстанция и за държавна такса по жалбата. Направеното
от процесуалния представител на въззиваемата страна възражение за прекомерност
на размера на уговорените възнаграждения е основателно с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото и с оглед извършените от пълномощника на
въззивниците процесуални действия /изготвяне на въззивна жалба, без процесуално
представителство в открито съдебно заседание/, поради което същите следва да
бъдат редуцирани до размера, посочен в чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно до 597,22 лв. Съобразно
уважената част на жалбата, на всеки един от въззивниците следва да се присъдят разноски
в размер на по 107,13 лв.-за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя в размер на 150,00 лв. на основание чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащане на правната помощ, от които следва да се присъдят 126,63 лв. съобразно
неоснователната част на въззивната жалба.
На
въззивниците следва да се присъдят и разноски за производството пред първата
инстанция съобразно частичната отмяна на решението на СРС и постановяването на
друго такова от въззивния съд, с което исковете са отхвърлени чодтшчнж. С оглед
основателността на заявеното от процесуалния представител на ищеца възражение
за прекомерност на уговорените адвокатски възнаграждения, същите следва да
бъдат намалени до приблизително двукратния размер на минималното
възнаграждение, посочено в чл.7, ал.1, 3 от Наредба №1/2004 г. или до 1 200 лв.
С оглед изложеното на всеки един от въззивниците следва да се присъдят на
основание чл.78, ал.3 ГПК разноски в размер на по 181,21 лв. за производството
пред СРС.
Решението
не подлежи на касационно обжалване съгласно ограничението на чл.280, ал. 3, т.1 ГПК, тъй като цената на всеки от исковете е под 20 000 лв.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 02.04.2019
г. по гр.д. № 17235/2016 г. по описа на СРС, 46 състав в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК
по отношение на Р.А.Н. и М.А.Н., че последните дължат солидарно на „Р.Б.” ЕАД главница
в размер над сумата от 7 227,83 лв.
до присъдения размер от 8242,26 лв. и за периода от м.02.2020 г. до 20.09.2020
г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от подаване на
заявлението – 07.12.2015 г. до 20.01.2020 г., по договор за банков кредит от
16.08.2007 г., изменен с анекс № 1/17.09.2009 г. и анекс № 2/18.10.2013 г. и
договор за поръчителство от 16.08.2007 г. и отложена договорна лихва по чл. 2,
б.“д“ от анекс № 2/18.10.2013 г. в размер на 393,93 лв., както и в частта, с която Р.А.Н. и М.А.Н.,
са осъдени да заплатят на Р.Б.” ЕАД разноски за заповедното производство за
разликата над 231,12 лв., а за исковото производство – за разликата над 694,26
лв., като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Р.Б.”
ЕАД, ЕИК********срещу Р.А.Н., ЕГН ********** и М.А.Н., ЕГН ********** и двамата
със съдебен адрес *** – адв. Х. и адв. М. искове с правно основание чл. 422,
ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.1 вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ вр. чл.60, ал.2
ЗКИ за признаване за установено, че последните дължат солидарно на „Р.Б.” ЕАД
по договор за банков кредит от 16.08.2007 г., изменен с анекс № 1/17.09.2009 г.
и анекс № 2/18.10.2013 г. и договор за поръчителство от 16.08.2007 г., главница
за разликата над 7 227,83 лв. до 8 242,26 лв. и за периода от м.02.2020 г. до 20.09.2020
г., както и законна лихва върху
главницата за периода от подаване на заявлението – 07.12.2015 г. до 20.01.2020
г. и отложена
договорна лихва по чл. 2, б.“д“ от анекс № 2/18.10.2013 г. в размер на 393,93 лв., поради неизискуемост на
вземанията.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.04.2019
г. по гр.д. № 17235/2016 г. по описа на СРС, 46 състав, в останалата обжалвана от
Р.А.Н. и М.А.Н., част.
ОСЪЖДА Р.А.Н.,
ЕГН ********** и М.А.Н., ЕГН ********** и двамата със съдебен адрес *** – адв. Х.
и адв. М. да заплатят на „Р.Б.” ЕАД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 126,63
лева, разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Р.Б.”
ЕАД, ЕИК********да заплати на Р.А.Н., ЕГН ********** и на М.А.Н., ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, разноски за производството пред СРС и СГС в
размер на по 288,34 лв. за всеки един от тях.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.