№ 7568
гр. София, 14.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20231110101547 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Н. И. с ЕГН ********** и
адрес: АДРЕС съдебен адрес: АДРЕС Търговски комплекс „СМ“, офис 14, адвокатска
кантора „М и З.“, чрез адв. Б. З. срещу „ФИРМА” ООД , ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление АДРЕС, представлявано от Н. П П, с която се моли съда да:
- признае за установено в отношенията между страните че чл.6.2 – неустоечната клауза
от сключения между тях договор за потребителски кредит № 000000 е нищожна и
- осъди ответника да заплати на ищеца, сумата в размер на 50.00 лева /петдесет лева/,
частична претенция от общо 207,27 лв., представляваща недължимо платени суми по
Договор за паричен заем № 000000, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че на 04.05.2022 г. Н. И. е сключил договор за паричен заем № 000000
със „ФИРМА” ООД. Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 500
лева, видът на вноската е месечна, броят на погасителните вноски е 3, размерът на месечния
лихвен процент не е посочен. В чл. 6.1 от Договорът е посочено, че заемателят се задължава
да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция
или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от
кредитора условия. В чл. 6.2 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 207,27 лв.
Сочи се, че Н. И. е изплатил изцяло всички претендирани суми по процесния договор.
Твърди се, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10
ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а
именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита
Поддържа се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер
на ГПР, а действителният такъв е в пъти по-висок от посочения, което е над максимално
установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Излагат се съображения за нищожност на клаузата, с която в процесния договор за
1
паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави
обезпечение — двама поръчители /солидарен длъжник/, който отговарят на определени
съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит,
както и при какви условия вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Сочи се, че
неустойката накърнява добрите нрави. Сочи се, че в нарушение на императивното правило
на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „ФИРМА” ООД не е включило в ГПР разходите
за заплащане на „неустойка“, която по своята същност представлява печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Поддържа се, че грешното посочване на размера на
ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл.
22 от ЗПК.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1,
т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителната
лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите нрави[1]надвишаваща трикратния
размер на законната лихва.
Сочи се, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, съгласно който
договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество,
с който исковите претенции се оспорват като неоснователни. Не се спори, че между Н. Н. И.
и „ФИРМА“ ООД е сключен договор за паричен заем № 000000 от 04.05.2022г., по силата
на който ищецът е получил в заем сумата от 500 лева, както и, че заемните средства са
предоставени от „ФИРМА“ ООД на потребителя, съобразно условията в договора.
Твърди се, че не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Сочи
се, че видно от съдържанието на представения договор за потребителски кредит, в същия са
посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите. Като неправилно се определя твърдението, че в размера на ГПР
следва да бъде включен и размерът на неустойката, както и, че действително приложеният в
договора за кредит ГПР е различен от посочения в него. Сочи се, че клаузите на договорната
лихва и ГПР не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, както и, че не е налице
заблуждаваща търговска практика, довела до неравнопоставеност на уговорката за ГПР.
Оспорва се процесната неустойка да противоречи на добрите нрави. Сочи се, че
обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на носения от
кредитора риск и страните са договорили неустойка, която да обезпечи изпълнението на
поетото задължение в договора за предоставяне на обезпечение в една от двете форми.
Поддържа се, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от
волята и действията на потребителя, като при процесния кредит ищецът не е представил
каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен интереса на
кредитора от връщането на сумата по договора за заем.
В съдебно заседание е прието направеното изменение на размера на осъдителния
иск като се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в
размер на 348.15 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за
паричен заем № 000000, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
2
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която е
изслушано и прието в съдебно заседание и се кредитира като компетентно изготвено и
следва да бъде поставено в основите на доказателствените изводи на съда. Вещото лице след
предоставяне от страна на ответника на справка - дневен кредитен план по договор за
паричен заем № 000000 от 04.05.2022г. и справка за извършените плащания по дати и
извършеното погасяване с постъпилите суми, е констатирало, че на 04.05.2022г. между
„ФИРМА” ООД и Н. Н. И. е сключен Договор за паричен заем № 000000, по силата на
който заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 500.00 лв., а заемателят се
задължава да върне същата при следните условия: Вид на ползвания паричен заем:
потребителски заем; Размер на месечна погасителна вноска без включена неустойка: 177.91
лв.; Срок на заема в месеци: 3; Брой вноски : 3; Годишна лихва : 40.05 %; ГПР: 47.14%;
Първа дата на плащане 06.06.2022г., последна дата на плащане 04.08.2022г.; Обща сума,
дължима от заемателя: 741.00 лв., в това число главница 500.00 лв., лихва 33.73 лв.,
неустойка 207.27 лв.
Вещото лице е установило, че съгласно предоставената от „ФИРМА“ ООД
информация, общата сума, която Александър Аврамов е изплатил по Договор за паричен
заем № 767315 е в размер на 881.88 лв. /осемстотин осемдесет и един лв. и 88
ст./.Плащането е извършено еднократно на дата 17.08.2022г.
С платената суми, в размер на 881.88 лв., на дата 17.08.2022г. са погасени : неустойка
за неосигурено обезпечение 207.27 лв., договорна лихва 33.73 лв., главница 500.00 лв. и
такси за събиране : 140.88 лв.
Вземайки предвид размера на отпуснатия кредит и общо изплатената сума по кредита
и използвайки нормативно установената формула в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 от
ЗПК, вещото лице е изчислило, че действителния размер на ГПР /годишен процент на
разходите/ е 189.17 %.
С определението по чл. 140 ГПК съдът е задължил на основание чл. 190 ГПК
ответника да представи по делото процесния договор за паричен заем № 000000 от
04.05.2022г. Същото не е сторено и следва да бъде приложена последицата по чл. 161 ГПК
като съдът приема, че договорът има съдържание/договорни клаузи/ именно посоченото от
ищеца в исковата молба. Същото се подкрепя и от изводите на вещото лице, което при
изготвяне на приетата експертиза се е запознало с процесния договор и неговото
съдържание.
Съдът е указал на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в
потребителски договори.
В случая в чл. 6.1 във вр. чл. 6.2. само формално е уговорена неустойка за
неизпълнение за задължение на ищеца, но СРС намира, че фактически се дължи не
неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е
така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок,
поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал
възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители,
които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов
договор, за изключително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по
друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.
Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
3
СРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за два пъти цялото задължение, валидна 6 месеца
след падежа за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с
такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата,
кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие
такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой
случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя по причина, че лице,
което има средства в размера на два пъти дължимата за връщане сума за заплащане на
банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма да сключи договор за кредит и то с
небанкова финансова институция.
Налага се извод, че и двете опции по чл.6.1 от договора всъщност не дават възможност
на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а дори и да
бъдат изпълнени кредитодателят без да се мотивира може отново едностранно да начисли
неустойка
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
както и предвид размера от 207.27 лева на база целия размер на заемната сума – 500 лева,
СРС счита, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо
тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като
неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.
В допълнение следва да се посочи, че така и самият договор за заем противоречи на
част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е
включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да
е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 207.27 лева, формално уговорено като
неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен
процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 207.27 лева,
изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С
включването й размера на ГПР надвишава законовия максимум- 50 %, /чл.19, ал.4 ЗПК/,
като в процесния случай по изчисленията на вещото лице- 189.17 %., годишният процент на
разходите надвишава 3 пъти разрешения законов лимит.
За съда е неясно на какво основание ответника е начислил и е събрал сумата от 140.88
лева- такси за събиране. Изрично чл. 10а, ал.2 от ЗПК предвижда, че не се събират такси за
управление на кредита. Таксуването на кредитополучателя за събирането на вноски е
незаконно. Уговорена такава допълнителна такса би била свързана изцяло със забавата на
длъжника. Отговорността му за разноски, по съществото си представлява неустойка за
забава. Тя не би покривала реални разходи по събиране на вземането, като за направата на
такива не се и в отговора на исковата молба. Предвид размера на кредита съдът намира, че
такива разпоредби се явяват в пряко противоречие с чл.33 ЗПК. Съгласно цитираната
4
разпоредба, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Също така, съгласно чл.21,
ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая, уговореното заплащане на
обезщетение за забава под формата на такса цели именно неправомерния резултат, поради
което съдът намира клаузата за нищожна на това основание. Уговорката дава възможност на
заемодателя да претендира наред с обезщетението за забава върху главницата, така и
“такса”, която отново обезщетява забавата на длъжника. Това от своя страна ще доведе до
неоснователно обогатяване на кредитора, като се наблюдава значително неравновесие в
правата на страните
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На
основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита- в процесния случай 500 лева, като
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от
императивни правила досежно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито
да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка,
представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР. Ако съдът
изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в
член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на
възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10,
EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т.
79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17,
EU:C:2019:250/.
Както без посочено след като на основание чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита- в процесния случай 500 лева, като не дължи лихва или други разходи
по кредита.
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална
липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен
акт.
В процесния случай се установява, че ищеца е заплатил в полза на ответника сумата от
общо 881.88 лв., отвесна от ответника както следва: неустойка за неосигурено обезпечение
207.27 лв., договорна лихва 33.73 лв., главница 500.00 лв. и такси за събиране : 140.88 лв.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже само предаването
на вещта, съответно плащането на съответната парична сума. Същият не е задължен да
доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата е
извършено без правно основание. Задължението да докаже, че е налице правно основание за
даването или плащането е на ответника, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде отхвърлен./
Решение № 148 от 10.09.2019 г. по гр. д. № 2183 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то
5
гр. Отделение/
В рамките на процеса ответникът доказа единствено основание да задържи сумата от
500 -чистата стойност на недействителния, на основание чл. 23 от ЗПК, Договор за паричен
заем № 000000 от 04.05.2022 г.
Въз основа на горния извод на съда сумата от 381.88 лева е заплатена от заемателя без
основание. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването,
а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това
основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание./ в т.см. Решение № 227 от
22.03.2019 г. по гр. д. № 896 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. Отделение/
Така съдът установява, че сумата от 381.88 лева е платена при начална липса на
основание и иска за връщане на тази сума е основателен. В процесния случай ищецът
претендира връщане на по-малка сума - 348.15 лева, като не се търси обратно платената
също недължимо договорна лихва по недействителния договор за кредит. С оглед
диспозитивното начало съдът е ограничен до размера на исковата претенция и следва да
уважи иска за по-малката сума- тази от 348.15 лева.
Основателна е и претенцията за законната лихва върху даденото без основание,
начиная от предявяване на иска – 11.01.2023 г., до окончателното плащане.
При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да
бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото – държавна такса в
размер на 100 лева и депозит за вещо лице в размер на 300 лева.
Тъй като адвокатската помощ е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА,
възнаграждението по обективно съединените искове следва да се присъди в полза на
адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на по 400 лева, определен по реда на чл. 7,
ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения или в
общ размер от 800 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА СПРЯМО „ФИРМА” ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес
на управление АДРЕС, представлявано от Н. П П, по предявения иск с правно основание
чл. 124 ГПК от Н. Н. И. с ЕГН ********** и адрес: АДРЕС, НИЩОЖНОСТТА на чл.6
ал.1 и ал.2 – неустоечната клауза от сключения между страните договор за паричен
заем № 000000 /04.05.2022 г.
ОСЪЖДА „ФИРМА” ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
АДРЕС, представлявано от Н. П П, да заплати на Н. И. с ЕГН ********** и адрес: АДРЕС
сумата от 348.15 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за
паричен заем № 000000 /04.05.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на исковата молба/11.01.2023 г./ до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ФИРМА” ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
АДРЕС, представлявано от Н. П П,, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Н. И. с
ЕГН ********** и адрес: АДРЕС, сумата от 400 лева- съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА „ФИРМА” ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
АДРЕС, представлявано от Н. П П,да заплати на основание чл. 38, ал. 1 от Закона за
адвокатурата на адв. Б. С. З. от САК адвокатски хонорар в размер на 800 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
получаване на съобщение за изготвянето му.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7