Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д.№ 14288 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 446278 от 08.07.2018
г., постановено по гр. д. № 15095/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти състав, първоинстанционният съд
е признал за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл.
422, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че С.И.С., ЕГН **********,
дължи на ищеца сума в общ размер на 2229,49 лв., от която 2200,48 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 41, находящ се в град София, ж.к. „*******“, с абонатен номер 164140, и 29,01 лв., дължима
сума за услуга за „дялово разпределение“, начислени за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016
г., ведно със законна лихва от 16.11.2016 г. до окончателното изплащане на
сумите, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК ч.гр.д. №
65296/2016 г. по описа на СРС, ГО, 156-ти състав.
С посоченото
съдебно решение първоинстанционният съдебен състав е отхвърлил исковата
претенция на „Т.С.“ ЕАД с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на
дружеството-ищец сума в общ размер на 160,79 лв.,
представляваща обезщетение за забава, от която 155,99 лв., начислена върху претендираната цена на топлинна
енергия, и 4,80 лв. – върху главницата за услуга „дялово разпределение“, за периода 15.09.2015
г.-02.11.2016 г., за които суми също е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 65296/2016
по описа на СРС, ГО, 156-ти състав.
На
основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК,
ответницата е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски в исковото производство
в размер на 551,59 лв., както и разноски в заповедното производство в размер на
337,15
лв.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач,
конститутирано на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
В указания законoустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба
от „Т.С.“ ЕАД срещу първоинстанционното решение, в частта, в която исковата претенция
с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в общ размер на 160,79 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода
15.09.2015 г. - 02.11.2016 г., е отхвърлена като
неоснователна. Поддържа се, че страните по спора са били обвързани от влезли в
сила Общи условия за продажба на топлинна енергия, както следва: Общи условия
за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в град София, одобрени с Решение №
ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, публикувани във
в-к Новинар и в-к Демокрация на 23.05.2002 г., в сила от 22.06.2002 г.; Общи
условия за продажба на топлинна от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в град София, одобрени с Решение №
ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Пари на 23.12.2005 г., в
сила от 22.01.2006 г., Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в град София,
одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Дневник
на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г. Твърди се, че с разпоредбата на чл.
32, ал. 1 от раздел VII от Общите условия, в сила от 13.02.2008 г., – „Заплащане
на топлинна енергия", е определен реда и срока, по който купувачите на
топлинна енергия следва да заплащат дължимите суми за топлинна енергия, а
именно в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В тази
връзка се поддържа, че задължението на ответницата за плащане на дължимите от нея
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края
на текущия месец, следващ месеца на доставка на топлинна енергия, както и че с
изтичането на последния ден от месеца същата е изпаднала в забава за тази сума.
Съобразно изложеното се
сочи, че обжалваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен в атакуваната
част. Моли се същият да бъде отменен и исковата претенция за мораторна лихва да
бъде уважена. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба и от третото лице помагач – „Т.С.“
ЕООД.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна,
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което същата е процесуално допустима.
Решението е обжалвано в
частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следователно и
по аргумент от чл. 296, т. 2 ГПК, в необжалваната част същото е влязло в сила.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си за валидност, допустимост на решението в обжалваната
част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега
ал. 4) ГПК и исковете са допустими.
При постановяване на съдебния акт в
обжалваната част не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба
оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените
в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният
съд намира следното:
Със заявление от 16.11.2016 г. „Т.С." ЕАД е поискало от СРС издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника С.И.С., за следните суми: 2200,48 лв., представляваща цена на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 41, находящ се в град София, ж.к. „*******“, с абонатен номер 164140, и 29,01 лв., дължима
сума за услуга за „дялово разпределение“, начислени за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016
г., ведно със законната лихва от 16.11.2016 г. до окончателното изплащане на
сумите, както и за сума в размер на 160,79 лв.,
представляваща обезщетение за забава, от която 155,99 лв. мораторна лихва върху цената на претендираната топлинна енергия, и 4,80 лв. – върху главницата за услуга „дялово разпределение“, начислени за периода 15.09.2015
г.-02.11.2016 г.
За претендираните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
23.11.2016 г. по ч. гр. дело № 65296/2016 г. по описа на СРС, ГО, 156-ти с-в.
Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено
възражение от длъжника, а на ищеца са дадени указания по реда на чл. 415 ГПК. Във връзка с депозирана от последния искова молба, Софийски районен съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е образувано гр.д. № 15095/2017 г. по
описа на СРС, І ГО, 156-ти състав, по което е постановено обжалваното съдебно решение.
За основателност на исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ,
в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните
предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост и размер на претендираното
вземане, т.е. наличието на валидно възникнало правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на потребител на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойност на потребената топлинната енергия и
изискуемост на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията,
действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по
тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от
17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е
било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният
имот, е присъединена към топлопреносната мрежа.
Предвид факта,
че решението не е обжалвано в частта, в която са уважени предявените от ищеца искове
с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, въззивният
съд констатира, че с влязло в сила решение е установено, че С.И.С. е имала качеството „потребител“ на топлинна енергия за процесния период по
повод ползването на недвижимия имот, за който е начислена топлинната енергия,
предмет на установителната искова претенция. Следователно, с влязъл в сила
съдебен акт е установена и цената на реално доставената и измерена, неплатена
от клиента, топлинна енергия в имота, вкючително е установено и претендираното вземане за
главница за услугата „дялово разпределение“.
С оглед
непреклудираните доводи, релевирани във въззивната жалба, спорен по делото е
въпросът дължима ли е от въззиваемата страна претендираната мораторна лихва за
забава в посочения в исковата молба размер за периода 15.09.2015
г.-02.11.2016 г.
Съгласно чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. Следователно,
за да бъде уважена предявената искова претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат установени от ищеца, при условията на пълно и
главно доказване, наличието на главен дълг, както и забава на ответника за изпълнение на същия.
Съобразно изложеното
по-горе относно предявената искова претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ,
въззивният съд намира, че с влязъл сила съдебен акт са установени претендираните
вземания за главници за доставена и неплатена топлинна енергия и за услугата
„дялово разпределение.
Не се
установява да е налице, обаче, втората предпоставка за основателност на
предявените искове, а именно забава на ответника за погасяване на претендираните
вземания. Въззивната инстанция
изцяло споделя доводите, изложени от първоинстанционния съдебен състав в тази
насока, като във връзка с възражението на въззивния жалбоподател намира за
необходимо да посочи следното:
От приобщените по делото доказателства се установява, че страните в
настоящото производство са обвързани от валидно облигационно правоотношение по
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия.
Установява се също, че през процесния период страните са били обвързани от
влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С." ЕАД, одобрени с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г. В тази връзка неоснователни се
явяват възраженията на въззивния жалбоподател, изложени в жалбата, че за процесния период страните по спора са били
обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на потребители за
битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г.
на ДКЕВР, публикувани във в-к „Новинар“ и в-к „Демокрация“ на 23.05.2002 г., в сила от
22.06.2002 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на потребители за
битови нужди в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Пари“ на 23.12.2005 г., в сила от
22.01.2006 г.; Общи
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение №
ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к „Дневник“ на 14.01.2008 г., в сила от
13.02.2008 г., като
въззивният съдебен състав намира, че в отношенията между страните в настоящото
производство приложение намират именно Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София",
одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г., наричани за краткост „Общите условия“.
В раздел IX от същите са уредени въпросите, свързани със заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово
разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия, след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителни сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок
от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача.
В разпоредбата на чл. 33, ал. 4
от същите е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва, само за задължения
по чл. 32, ал. 2 от Общите условия и то само в случай, че същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2, т.
е. с цитираната разпоредба възникването на задължения за обезщетение за забава
върху вземането за потребено количество топлинна енергия, включително и за вземането за цената на услугата „дялово разпределение“ –
арг. от чл. 36, ал. 1 ОУ, е
поставено под условие, доказването на сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в
настоящото производство. Ето защо, след като ответницата по исковата молба изрично е оспорила изцяло
претенцията за лихви и фактът на изпадане в забава не е отделен като безспорен
между страните, в тежест на „Т.С.“ ЕАД е било да докаже откога ответницата е изпаднала в забава, съответно – от кога същата дължи мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което не се установява да е сторено. Независимо от твърденията в исковата
молба, че дружеството-ищец ежемесечно е удостоверявало публикуването в неговата
интернет страницата на данни за дължимите суми за топлинна енергия за процесния
период в присъствието на нотариус, за което са съставяни констативни протоколи,
доказателства в тази насока не са ангажирани по делото.
С оглед изложеното, доколкото по делото не
са представени доказателства за сбъдване на условието по чл. 33, ал. 4 от
обвързващите страните по спора Общи условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, предявената искова претенция с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, правилно е отхвърлена от първоинстанционния съдебен състав, като неоснователна.
В обобщение, поради неоснователността на възраженията, изложени във
въззивната жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в обжалваната
част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
В подадената
въззивна жалба, въззивникът е направил искане за присъждане на разноски, но
предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. От
последната не е направено искане в тази насока, поради което такива не следва да се
присъждат.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на
касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 446278 от 08.07.2018 г., постановено по гр. д. № 15095/2017 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 156-ти
състав, в обжалваната част.
Решението в необжалваните части е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.