МОТИВИ към присъда
по НЧХД № 5300/2019 г. на ВРС, тридесет
и седми наказателен състав.
Против подсъдимият М.Д.Г. е подадена
тъжба и същия е предаден на съд за престъпление по чл. 148, ал.2, пр.1,
вр. ал.1 т.2, вр. чл.147 ал.1 от НК, за
това, че на 30.09.2019 год. по друг начин – чрез интернет е разгласил позорни обстоятелства
и приписал престъпление на Е.Р.А. .
В с.з. процесуалния представител на
частният тъжител чрез процесуалния си представител адв. М., ВАК
поддържа тъжбата.
По същество на делото, частният тъжител,
лично и чрез процесуалният си представител поддържа обвинението. Излага доводи
за доказаност на обвиненията повдигнати с тъжбата. Мотивира становището си,
като обсъжда показанията на свидетелите и разделя същите на две групи – тези
посочени от тъжителя и тези допуснати о искане на подсъдимия, като счита, че
следва да се кредитират показанията на свидетелите на обвинението.
Процесуалният представител пледира за осъдителна присъда.
В хода на съдебното следствие подсъдимият
се явява лично и с адв. А.Д., ТАК, дава обяснения по повдигнатото му обвинение,
като не се признава за виновен.
По същество на делото, защитникът на
подсъдимият пледира за постановяване на оправдателна присъда, относно повдигнатото обвинение, като твърди, че М.Г.
не е извършил престъплението, в което е обвинен. Сочи, че Г. не е използвал каквито и да било обидни
думи, изрази, квалификации и заплахи по отношение на частния тъжител.
Твърди, че обвинението не е доказано
по безспорен начин .
След преценка на събраните по делото
доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Подсъдимият М.Д.Г. и тъжителката Е.Р.А. близо година се намирали във
фактически отношения. Връзката им била комплицирана, до колкото е била
изградена в провеждане на телефонни
разговори и такива в социалните мрежи, в предвид, че подсъдимия е
работел в Р. Германия като анестезиолог. Изначално отношенията между двамата
вървели изключително добре, като фактическото отсъствие на подсъдимия било
компенсирано с непрестанни разговори по телефон и с интернет кореспонденция .
При проведен разговор по „вайбар“ на 18.05.2019 год. подсъдимия споделил с ч.т. че ще изпрати на нейна сметка сумата от пет хиляди
евра за ремонт на жилището в което живеела ч.т., собственост на подсъдимия Г.,
находящо се в гр.Варна и за закупуване
на малък автомобил. Паричния превод бил направен от подсъдимия на 20.05.2019
год. по сметка на ч.т. Е.А.. С получената сума и допълнително изтеглена от ч.т.
сума закупила лек автомобил марка
„Нисан“, модел „Кашкай“, произведен през
2010 година.
Последната среща между двамата приключила
на 14.07.2019 год., след като ч.т.
разбрала, че бившата приятелка на подсъдимия е бременна от него. След
фактическата раздяла между двамата Г. настойчиво започнал да моли ч.т. да му
върне сумата в размер на пет хиляди лева или лекия автомобил. От своя страна Е.Р.
депозирала жалба срещу подсъдимия пред Районна прокуратура – Варна. На
01.10.2019 год. подсъдимия депозирал жалба до Из. Директор на МБАЛ „Майчин дом“
– Варна с молба за съдействие и помощ,
ч.т. Е. Р. да му върне сумата от
пет хиляди евра.
Предвид изложеното и Е.Р. пречупвайки
инцидента в конфликта с Г. през собствената си призма заявява, че срещу нея
е извършено престъпление по чл.148, вр. чл.147 от НК от Г..
В хода на с.з. бяха уважени
доказателствените искания на страните и бяха допуснати до разпит поисканите
свидетели.
След обсъждане показанията на
свидетелите съдът раздели същите в две групи, съответно едната поддържаща
тезата на обвинението, а другата на подсъдимия. В действителност отделно от
изложеното съдът намира, че показанията на св.П. не са дадени обективно и
безпристрастно, доколкото се явява административен ръководител в лечебното
заведение в което работи ч.т. и
безспорно е пряко заинтересована от изхода на делото, с оглед запазване на
имиджа на болницата.
Отчитайки поведението на подсъдимия Г.
и правомерното му поведение във връзка с конфликта с ч.т. Е.Р. и последващите му законосъобразни действия,
отчитайки и причината за същия конфликт, съдът намира, че най вероятно именно подс.
Г. говори истината в процеса и в този смисъл обвинението е недоказано.
Съдът отчита и факта, че тъж. Е.Р. заявява неистини не само в настоящото съдебно
производство – установени от показанията на свидетелите, но и пред Районно
прокуратура – Варна. За съдът е ирелевантно поради каква причина ч.т. е решил да излъже полицая извършващ
предварителната проверка, поради което и не намира за нужно да го обсъжда по-подробно.
Непосредствен обект на престъплението клевета са
обществените отношения осигуряващи неприкосновеността на честта и доброто име
на индивида в обществото.
Съставът на престъплението „клевета” може да бъде осъществен
при две различни форми на изпълнителното деяние - разгласяване на позорно
обстоятелство за пострадалия или приписване на извършено от него престъпление,
за което от субективна страна знае, че не е извършено. Както в съдебната
практика, така и доктрината се приема, че предмет на престъплението по чл. 147 НК могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за
точно определено обстоятелство или явление. Необходимо е то да е позорно,
укоримо, недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да
предизвиква еднозначна отрицателна оценка на обществото, а не да представлява
оценъчно съждение, което се извежда чрез предположения, интерпретации или други
форми на субективна психическа дейност. Съотнасянето на тези принципни
разбирания по тълкуването и прилагането на закона към установените по делото
факти сочи, че в инкриминираните с тъжбата изрази, не се съдържа твърдение за
позорящи честта и достойнството на тъжителя обстоятелства. Последният е
инкриминирал с тъжбата своя субективен прочит на изразените от лицето оценъчни
съждения, собственото си възприятие и тълкуване на инкриминираните слова.
Начинът на мислене не може да се
криминализира, тъй като резултатите от него не са еднозначни и не подлежат на
доказване, поради което деецът не може да носи наказателна отговорност за чужди
изводи, оценки, разсъждения и предположения /В този смисъл е Решение №
80/09.03.1998 г. по н.д. № 766/1997 г., ІІ н.о./
Същественото в случая е, че това, което
е инкриминирал с тъжбата си тъжителят, е израз, който не съдържа никакви
конкретни или определени факти, които да бъдат позорящи. Видно от установените
по делото факти, инкриминираните изрази са лична оценка на подсъдимия и като
такава не нарушава правни забрани. Тази оценка е резултат от мисловните процеси
и анализ на факти, които подс.Г. е извел. Тази оценка не би могла да бъде
потвърдена или отхвърлена от последваща проверка на фактите, защото тя е
основана на вътрешни преживявания и лични възприятия на засегнатото лице. Не са
налице обективни обстоятелства, които да опровергаят или да потвърдят верността
на тези субективни възприятия. Налице са съждения, умозаключения, функция от
правото на свободно изразяване на гражданите. За разлика от фактите и
обстоятелствата, които имат обективно изражение в действителността, мнението и
оценката на фактите и обстоятелствата не подлежат на възражение за истинност
или не. Следователно, те не могат да бъдат средство за осъществяване на
изпълнителното деяние на престъплението клевета и не са елемент от неговия
състав. За разлика от мненията и
оценките, каквото представлява съдържанието на инкриминираната тъжба,
„позорящите” факти и обстоятелства е необходимо обективно да са заявени от
дееца като реално съществуващи, за да се преценяват евентуално като позорящи,
ако са неистински, а не да се извеждат като форми на субективна психическа
дейност на лицето, което ги е разгласило. Още повече, че инкриминираният израз
е изречен от подсъдимото лице с цел защита правата си и поддържането на
определена защитна теза. От доказателствената съвкупност по делото безспорно и
категорично е установено, че посочените факти в жалбата са такива от
действителността по отношение на представителството по делата.
Според приетата практика по Решение № 182 от 10.04.2012год. на ВКС по
н.д. № 382/2012год. на ІІІ н.о ; Решение № 299 от 08.08.2012год. на ВКС по н.д.
№ 679/2012год. ІІІ н.о.; Решение №70 от 25.02.2009год. на ВКС по к.н.д. №
36/2009год. на І н.о.; Решение № 210 от 24.06.2013год. по н.д. № 572/2013год. на
ІІІ н.о. извън обхвата на клеветата
остават случаите при които деецът
изказва мнение, своя субективна оценка или извод, изразява становище или
упражнява право на искания от които произтичат определени правни последици,
като в последния случай деецът упражнява права гарантирани му от Конституцията и законите на Република България да се изказва свободно, да
сигнализира компетентните органи при извършени предполагаеми от него
закононарушения или престъпления, да търси защита на свои накърнени права като
реализира предоставените му за целта правни възможности.
В
разглеждани случай с тъжбата е повдигнато обвинение за осъществена от
подсъдимата клевета в двете й форми на изпълнително деяние – че приписала
престъпление и разгласила позорни обстоятелства.
Според
съдебната практика, че за да е налице клевета под формата на приписване на
престъпление материалният носител на клеветата следва да съдържа твърдения в
смисъл, че дадено лице е осъществило елементите от състава на конкретното
престъпление (по време, място и основни признаци) без да се изисква приписваното
престъпление да бъде юридически формулирано, като достатъчно е твърденията да
съдържат конкретни данни за основните характеристики на приписваното
престъпление, а в изложението адресирано до директора на МБАЛ „Майчин дом“ -
Варна не се съдържат конкретни факти и твърдения, които да сочат на конкретно
извършено престъпление.
На
следващо място, според съда по делото не е категорично установено, че с
подаването на жалба адресирана до директора
на МБАЛ „Майчин дом“ - Варна подсъдимия е целял единствено да злепостави
тъжителката пред колегите й и в обществото, доколкото същия е взел решение по
този начин да осъществи законноустановеното му право да защити собствените си
права и интереси. В тези случаи обаче съгласно константната съдебна практика
умисъл за клевета не е налице, тъй като деецът не действа със съзнание за
създаване на отрицателна оценка в обществото по отношение на тъжителя и
резултата от „разгласяването” не е налице.
Липсата
на умисъл за клевета коментиран по - горе обезсмисля детайлното обсъждане на
всички описани в тъжбата клеветнически според тъжителката твърдения, но съдът
намира за необходимо да отбележи още, че несъмнено упражняването на правото на
жалба не следва да бъде разбирано от гражданите като средство за публично
унижаване на честта и достойнството на други граждани, но и едновременно с това
не следва да бъде поставяно пред практическа невъзможност да бъде отразена и
изразена личната оценка на жалбоподателя за факти, събития и личности, които
според неговото дълбоко субективно убеждение са ощетили и засегнали с действия
или по друг начин пряко или косвено негови права и законни интереси.
На
следващо място, основният мотив, поради който съдът намери, че подсъдимия Г.
следва да бъде признат за невиновен в извършването на деянието за което е
предаден на съд представлява обстоятелството, че по делото не се доказа умисъл
за извършването именно на престъпление по чл. 148, ал.2, вр. ал.1, т.1 и т. 2,
вр. чл. 147, ал.1, пр.1 и 2 от НК, доколкото подсъдимия и пред съда показа
категорична си и несломима увереност в истинността на изложените от него в
жалбата твърдения, като същия счита себе си за пострадало лице от действията на частната тъжителка.
Съгласно
действащата практика, обективирана в Решение № 184 от 06.07.2012 г. по нак. д.
№ 543/2012 г. на Върховен касационен съд, Решение № 182 от 22.03.2012 г. по
нак. д. № 382/2012 г. на Върховен касационен съд и Решение № 411 от 07.02.2012
г. по нак. д. № 1982/2011 г. на Върховен касационен съд, от субективна страна
клеветата е умишлено престъпление, поради което умисъл липсва в случаите,
когато деецът съобщава определени факти, обективно основани на неговата
увереност за истинността им.
Настоящият
съдебен състав счита, че излагайки фактологията в изложението си Директора на
МБАЛ „Майчин дом“ - Варна, подсъдимия е изразил мнението си с цел да защити
интересите си, а не да оклевети частната тъжителка. Не е налице нито пряк, нито
евентуален умисъл за извършване на инкриминираното деяние, тъй като у подсъдимия
Г. не са се съдържали представи за
позорен характер на разгласяваните обстоятелства. За да е осъществен, обаче,
съставът на предявеното с тъжбата престъпление, от обективна страна осъдения е
следвало да разгласи по отношение на пострадалия позорно обстоятелство, каквото
в случая не е налице.
Необходимо е да се отбележи, че в
решението си от 25.06.1992 г. по делото Т.Т. срещу Исландия, Европейският съд
по правата на човека припомня прогласен в практиката си принцип, че „Свободата
на словото е една от основите на демократичното общество ... и се отнася и за
информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават.
Свободата на изразяване, така,
както е закрепена в чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека, е
подчинена на редица изключения, които обаче следва да се тълкуват ограничително
и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително
установена".
Европейският съд по правата на
човека в редица решения подчертава, че в
едно демократично общество индивидите имат право да коментират и да критикуват
правораздаването и длъжностните лица, участващи в него.
Несъмнено границите на приемливата
критика по отношение на държавните служители при упражняването на техните
правомощия могат при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по
отношение на частните лица. ЕСПЧ потвърждава, че разпоредбата на чл.10, т. 1
ЕКЗПЧОС изисква свобода на изразяване на защитниците пред съда, която да
гарантира задължението им ревностно да защитават интересите на клиентите си и
да не бъдат повлиявани от смразяващия ефект на евентуална санкция.
Със същия детайлен подход съда, позовавайки се и на
богатата съдебна практика изрично следва да отбележи, че „позорни
обстоятелства" са онези конкретни факти и обстоятелства чието разгласяване
е опасно за доброто име на човека, като те могат да се отнасят до минало и
настоящо поведение, до служебни и обществени прояви или такива от личния му живот,
както и отрицателни качества на личността, които я характеризират негативно.
Същите трябва да са обективно твърдяни факти, и да се отнасят до укоримо от
гледна точка на морала поведение на пострадалия и да са от естество да накърнят
доброто му име завоювано в обществото чрез труд, поведение обществени и
професионални изяви, да влияят отрицателно на обществената оценка за него,
която той получава в средата в която живее. Същите не трябва да се подразбират
и да са резултат от субективната интерпретация в съзнанието на пострадалия.
Извън обхвата на клеветата остават
случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка, извод, изразява становище или упражнява
права,гарантирани му от Конституцията
и законите като например, правото да се изказва свободно, да сигнализира
компетентните органи при закононарушения или престъпления, да търси защита на
свои накърнени права като реализира предоставените му за целта правни
възможности. Именно такъв е и настоящия случай, попадащ в посочените изключения
и оставащ извън съставомерността на престъплението „клевета”.
Деянието на подс. Г. не съставлява престъпление, от
субективна страна той не е действал виновно, с наличието на пряк или евентуален
умисъл. От обективна страна твърденията му не представляват разгласяване на
позорни обстоятелства, а упражняване от една страна на правото на жалба, от
друга страна – на излагане на твърдения в които той е субективно уверен, и
които намират своето отражение във фактите по делото.
Деецът
следва да съзнава, че с твърденията си не реализира правото си на жалба и на
това да изказва мнение, да прави критика, а разгласява позорно обстоятелство за
частната тъжителка.
Не
може да се поставя на доказване въпросът дали субективната оценка на някого за
личността на другиго е по-правилна или не. Оценката за личността е резултат на
субективни процеси на мисловен анализ на информацията, лични предпочитания,
различна емоционалност и проява на вкус. Затова и субективната оценка не се
поддава на методите и подходите, чрез които се изследва и установява
обективната действителност.
Изключенията от принципа на свобода на
изразяването на мнението трябва да бъдат тълкувани стеснително, както и че
необходимостта от каквито и да било ограничения трябва да бъде убедително
доказана. Тази теза е последователно застъпвана в практиката на ЕСПЧ, чиито
решения чрез тълкувателния си ефект стават част от Конвенцията и са
задължителни за българския съд.
Негативните оценки и коментари,
които обичайно могат да бъдат предмет на обида и клевета, представляват израз
освен на правото на изразяване на мнение, но и упражняване на правото на
критика, което също е фундаментално за демократичното общество.
Предвид
посоченото съдът намери, че следва да признае подсъдимия М.Г. за невиновен по предявеното му обвинение.
Така мотивиран съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: