Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.02.2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3419
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.01.2019 год., постановено по гр.дело
№9320/2018 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, са отхвърлени като неоснователни
предявените от Л.М.П. срещу А.В.М. искове с правно
основание чл. 108 ЗС вр. с чл. 92 ЗС и с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ищцата е собственик по приращение и наследствено
правоприемство от В.П.А. на 1/4 ид.ч. от
жилищна сграда е идентификатор 68134.8555.13.1, представляваща разликата
между разгърната застроена площ от 489.92 кв.м. и съществуващата към 1987 год.
едноетажна къща е площ от 60 кв.м., построена в поземлен имот с идентификатор
68134.8555.13, находящ се в гр.София, кв.В., ул.„*******, при съседи – имоти с
идентификатори 68134.8555.15, 68134.8555.16, 68134.8555.12, 68134.8555.11,
68134.8555.10, 68134.8555.908, 68134.8555.14 и за осъждане на ответника да й
предаде владението на процесните 1/4 ид.ч. от този имот и да й заплати сумата
от 6 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от правото на
ползване на имота за периода от 23.09.2016 год. до 08.02.2018 год., като ищцата
е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 2 909.32 лв.
Срещу решението в частта му, в която
е отхвърлен предявения иск по чл. 108 ЗС и е отхвърлен предявения иск по чл.
59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 636 лв., е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата Л.М.П.. Жалбоподателката поддържа, че по делото било установено
съществуването на правото на собственост на ищцата
върху 1/4 ид.ч. от процесния недвижим имот, осъщественото от ответника владение
и неоснователното му обогатяване. Видно било от удостоверение за наследници
№405 от 08.12.2016 год., че наследници
на В.П.А. били Л.М.П. – дъщеря, В. М. Б. – син, починал през 1990 год. и
оставил за свои наследници М. В.М., А.В.М. – синове и съпруга Б.А.Б.. Видно
било от приложения констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот,
че ответникът А.В.М. бил признат за собственик по давност на двуетажна жилищна
сграда с идентификатор № 68134.8555.13.1, на площ по нотариален акт от 156 кв.
метра, сградата находяща се в имот с идентификатор № 68134.8555.13, находящ се
в гр.София, кв.’’В.”, ул.”*******. Така признатите права на ответника били
оспорени от ищцата, като същият не ги бил и доказал в процеса. Според приетата
по делото съдебно-техническа експертиза процесната сграда била изградена на два
етажа с подпокривно пространство. Ответникът не бил оспорил факта, че сградата,
на която твърди, че е собственик, не е изградена съгласно изискванията на
закона, че е незаконна, като сочел само, че същата е със статут на търпимост. Съгласно протокол от
съдебна делба по гр.дело
№644/1987 год. на СРС, 2-ри състав, вписан под №91, т.12 от 03.09.1987 год., в дял на В. М. Б. /наследодател на А.В.М. и син на В.П.А./,
била предоставена 1/2 ид.ч. от
дворното място с площ от 1 856 кв.м., ведно със старата къща, застроена на площ от 60 кв.м., състояща се
от етаж от две стаи, хол, кухня, антре, с мазе под кухнята, както и застроен
гараж в парцела, къта застроен в северната част на парцела, при общи съседи:
изток - П.А., юг - М.П., запад - улица и север - Л.П.. Така предоставената през 1987 год. в дял на В. М. Б. едноетажна къща от
60 кв.м. след делбата била променила своята характеристика, която според
приетото по делото заключение на вещото
лице инж. Б. Терзиев е следната: първи етаж с площ от 154.20 кв.м.;
втори етаж с площ от 185,42 кв.м. и подпокривно пространство с площ от 150.30
кв.м., като общата застроена площ на сградата била 489,92 кв.м. Към
заключението на вещото лице е приложена скица и снимков материал, от които е
видна характеристиката на сградата и наличието на два самостоятелни обекти в
нея. Според горепосочения протокол за съдебна делба в дял на В.П.А. /майка на
ищцата Л.М.П. и баба на ответника А.В.М./ била предоставена 1/2 ид.ч. от дворното място, цялото с
площ от 1 856 кв.м., заедно с построената
нова къща в западната част на
парцела, състояща се от стая, кухня, баня и сайвант към нея с площ от 65.70 кв.м., при съседи на дворното
място: от изток - П.А., от юг - М.П., от запад - улица и от север - Л.П.. Видно
било от събраните по делото гласни
доказателства от разпитаните свидетели С. иП., бче сградата била
построена към 1990 год. от бащата на ответника – В. М. Б., веднага след делбата
от 1987 год. и непосредствено преди да почине на 07.10.1990 год. Не отговаряло
на истината твърдението на ответника, че сградата е построена към 2001 год.
Видно било от данните по делото, че нито на името на В. М. Б., нито на името на
А.В.М. било учредявано право на строеж върху дворното място с идентификатор
68134.8555.13 за построяването на сградата с идентификатор 68134.8555.13.1. От
заключението на вещото лице инж.
Б.Т., както и от твърденията и на двете страни в процеса, се установявало, че
за така построената сграда не са били издавани строителни книжа и същата била
незаконна по смисъла на ЗУТ /ответникът сочел, че тя е в режим на „търпимост”,
която възможност била отхвърлена от вещото лице/. Същевременно в § 5, т. 38 от
ДР на ЗУТ се съдържала легална дефиниция на понятието „строеж”. Процесната
сграда попадала в понятието „строеж”, като
за същата до настоящия момент не било издадено дори и удостоверение за
търпимост, по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, видно от приложеното по делото
удостоверение от НАГ. От всички събрани доказателства по делото се
установявало, а и било безспорно между страните, че сградата с идентификатор 68134.8555.13.1 била построена без наличието на
учредено вещно право на строеж и без строителни книжа. Според трайната съдебна
практика, по приложението на чл. 92 ЗС,
при липсата на учредено право на строеж, собственик на сградата бил
собственикът на терена, върху който същата била построена. Съсобствена, а не
лична, била сградата, построена от един съсобственик върху съсобствена земя,
освен ако надлежно не било оборено законовото предположение. Изграденото в
повече, когато можело да се обособи като самостоятелен обект на собственост,
ставало собственост на собствениците на земята по приращение на основание чл.
92 ЗС. В случая процесната сграда представлявала незаконен строеж по смисъла на
ЗУТ и същата следвало да стане собственост на собствениците на земята, които по
силата на наследственото правоприемство били ищцата и наследниците на В. М. Б..
Владението върху процесния имот се осъществявало единствено от ответника. Сега
съществуващата сграда представлявала самостоятелен обект, без учредено право на
строеж. За времето след делбата от 1987 год. в сградата били живели както
ответникът, така и бабата В.П.А., братът на ответника – М. В.М. и майка им Б.А.Б.,
като всички били регистрирани на този адрес. Ето защо ответникът не бил
придобил имота по давност и дължал обезщетение за ползите, от които бил лишил ищцата.
Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът
по жалбата А.В.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че ищцата не била оспорила основанието, на което
ответникът се легитимирал като собственик на процесния имот – изтекла в негова
полза придобивна давност. СРС бил отхвърли иска за собственост, тъй като ищцата
претендирала права върху пристроена/настроена част от съществуваща жилищна
сграда, а било установено, че въпросният строеж бил изцяло нов, т.е. не
съществувало пристрояване/надстрояване. Видно било също така от данните по
делото, че още през 2005 год. В.П.А. била прехвърлила придобития от нея дял по
силата на протокола за съдебна делба на трети лица, поради което нямало
основание ищцата да претендира права, произтичащи от този дял, който въобще не
бил станал част от наследството на В. А.. От заключението на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза било видно, че процесният строеж е незаконен,
като липсвали и данни за неговата търпимост, а такъв строеж не можел да бъде
годен предмет на собственост. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане иск с правно основание чл. 108 ЗС и частичен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение на СРС е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението
е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се посочи следното:
По отношение на фактическата
обстановка:
Безспорно
е във въззивното производство, и от събраните писмени доказателства по делото
се установява, че М. Б. А. е бил признат за собственик по давност на следния
недвижим имот: неурегулирано място с жилищна сграда и сайвант, единствен
стопански двор, селище, цялото с площ от 2 500 кв.м., находящо се в
землището на София-В., владян при следните реални граници: Я.П.,П.Б. и две
страни блокове на ТКЗС.
М. Б. А.
починал на 02.03.1983 год. и оставил за свои наследници по закон съпругата си В.П.А.
и децата си В. М. Б. и Л.М.П.. По силата на протокол за съдебна делба-спогодба
от 05.10.1987 год. по гр.дело №644/1987 год. по описа на Кремиковски районен
съд, 2 с-в, с предмет гореописания недвижим имот, ищцата Л.М.П. получила в дял
и собственост следния недвижим имот: празно дворно място, обособено в
самостоятелен парцел, извън регулация, цялото с площ от 1 050 кв.м.,
находящо се в гр.София, кв.В., ул.“/*******/дял І/, В. М. Б. получил в дял и
собственост следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от дворното място, обособено в
самостоятелен парцел, извън регулация, целият с площ от 1 856 кв.м., находящо
се в гр.София, кв.В., ул.“******, заедно със старата къща, застроена в
северната част на парцела, състояща се от етаж от две стаи, хол, кухня, антре с
мазе под кухнята, както и застроения гараж в парцела /дял ІІ/, а В.П.К. /А./ получила
в дял и собственост следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от дворното място,
обособено в самостоятелен парцел, извън регулация, целият с площ от 1 856
кв.м., находящо се в гр.София, кв.В., ул.“******, заедно с построената нова
къща в западната част на парцела, състояща се етаж от стая, кухня, баня и
сайвант към нея /дял ІІІ/.
Не се
спори между страните, че В.П.А. се разпоредила през 2015 год. с горепосочен дял
ІІІ в полза на М. В.М. и В.Й.П. с договор за издръжка и гледане, сключен с
нотариален акт №72, т.І, рег.№8175, дело №66/2015 год.
В.П.А.
починала на 23.09.2016 год. и оставила за свои наследници по закон внуците си М.
В.М. и А.В.М. /деца на починалия преди него син В. М. Б. – през 1990 год./ и
дъщеря си Л.М.П..
Видно е
от нотариален акт за собственост върху недвижим имот №132, т.ІІ, рег.№13277,
дело №276/2017 год. на нотариус В.М., с рег.№074 на НК, че на 22.11.2017 год.
ответникът А.В.М. бил признат за собственик на основание давностно владение
/при направена обстоятелствена проверка съгласно чл. 587, ал. 2 ГПК/ на процесната
жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.“******, със застроена площ от 156
кв.м, на два етажа, с идентификатор 68134.8555.13.1, построена в поземлен имот с
идентификатор 68134.8555.13, с площ от 2 006 кв.м., при съседи –
имоти с идентификатори 68134.8555.15, 68134.8555.16, 68134.8555.12,
68134.8555.11, 68134.8555.10, 68134.8555.908, 68134.8555.14.
Не се спори също така, че процесната сграда е била изградена
в степен „груб строеж“ през 1990 год., като строежът й е започнал след
одобряването на съдебната спогодба-делба.
Установено е въз основа на заключенията на вещото лице по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна
съдебно-технически експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
подлежат на кредитиране, че къщата, поставена в дял ІІ от протокола за съдебна
делба-спогодба, находяща се в северната част на дворното място, е била
едноетажна и с площ от 60 кв.м. Понастоящем на мястото на старата къща имало
триетажна къща /т.нар. основна къща/, със застроена площ от 154.20 кв.м. и
разгърната застроена площ от 489.92 кв.м., като била застроена на три етажа –
първият и вторият етажи представлявали самостоятелни жилища с независими
входове, а третият етаж представлявал подпокривно пространство в незавършен вид
и не представлявал самостоятелно жилище /такова можело да се обособи след
извършване на СМР по довършване и обособяване на отделни помещения и изграждане
на Електо и ВиК инсталации. Под процесната сграда имало голямо помещение, с
площ от около 27 кв.м., което се ползвало като мазе, което било предвидено за
гараж, но останало под земята и нямало изграден вход откъм имота. За процесната
къща не била установена строителна документация, како и разрешение за строеж
или удостоверение за търпимост. В дворното място имало две стопански постройки
от двете страни на процесната къща, съответно от източната страна с площ от
30.52 кв.м. и от западната страна с площ от 22.32 кв.м., които били стари, в
много лошо състояние, но можело да бъдат определени като строеж съгласно § 5,
т. 38 от ДР на ЗУТ. Установено е също така, че средният пазарен наем за 1/4
ид.ч. от процесната площ от спорната сграда за периода от 23.09.2016 год. до
08.02.2018 год. възлиза на 1 636 лв.
Въззивният съд не обсъжда събраните по делото гласни
доказателства по съображения, които ще бъдат изложени при формиране на правните
изводи.
По отношение
на правните изводи:
За да
бъде уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице
следните кумулативно дадени предпоставки:
ищецът да е собственик на вещта, предмет на иска /т.е. да докаже фактите, от които възниква за
него право на собственост върху имота/;
вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да
владее или държи вещта без основание /т.е. за това фактическо състояние да
липсва основание в отношенията между страните/. Установяването при условията на
пълно и главно доказване на първите две от горепосочените предпоставки е в
тежест на ищцата – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Въззивният
съд на първо място трябва да изследва въпроса дали ищцата е собственик на вещта,
чиято ревандикация се иска, защото ако отговорът на този въпрос не е
положителен, обсъждането на останалите предпоставки е безпредметно.
Ищцата основава
правото си на собственост на законово наследствено правоприемство и приращение /чл.
92 ЗС/.
От своя страна ответникът се позовава на констативен
нотариален акт, с който е признато правото му на собственост въз основа на изтекла
придобивна давност.
Разпоредбата на чл. 92 ЗС установява правилото, че
собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията върху нея,
освен ако не е установено друго. Изключение е налице, което е било учредено право
на строеж и то е било реализирано в рамките на разрешеното – чл. 63 ЗС.
Изграденото в повече от учредения обем на правото на строеж е собственост или
на собственика на земята или на притежателя на правото на строеж, в зависимост
от това дали то може да се обособи като самостоятелен обект на собственост или
не /т.е. дали може да се обособи и отговаря на строителните правила и норми за
самостоятелен обект – жилище, ателие, гараж или др./.
Когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става собственост на
собственика на земята по приращение на основание чл. 92 ЗС, а когато не е
самостоятелен обект, то става собственост на собственика на сградата и
притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и 98 ЗС – в този смисъл Решение № 137 от
17.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2008 г., II г. о., ГК, Решение
№ 61 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 291/2011 г., I г. о., ГК, Решение №
173 от 26.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2013 г., I г. о., ГК.
Съгласно разпоредбата чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ /отм./,
имат право да строят в чужд имот съпругът /съпругата/, роднините на собственика
по права линия неограничено, а по съребрена линия – до втора степен
включително, ако извършват строежа с негово съгласие, изразено в нотариално
заверено заявление до съответните специализирани органи на общинската
администрация, вписано и в нотариалните книги; по силата на така даденото
съгласие върху мястото се учредява право на строеж в полза на строителя.
Формата на заявлението и вписването представляват гаранция за даденото сериозно
и обмислено съгласие на собственика и представляват необходимо условие за действителността
на волеизявлението /в частност няма спор, че В.П.А. не е дала такова съгласие в
изискуемата от закона форма/.
Първият спорен между страните въпрос по същество във
въззивното производство е свързан с това дали ищцата има права върху земята,
върху която е построена процесната жилищна сграда.
Настоящият съдебен състав приема, че доколкото е
безспорно по делото, че наследодателката на ищцата – В.П.А., приживе се е
разпоредила валидно с притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от поземления имот, ведно
с построената къща в западната част на парцела, то правото на собственост върху
процесния терен не е било част от наследствената маса при откриване на
наследството, преминала към наследника по закон – ищцата Л.П., което обуславя
извода, че последната не се легитимира като титуляр на права въз основа на
твърдяните придобивни способи и само на това основание предявените искове се
явяват неоснователни. В тази връзка следва да се посочи, че при прехвърляне на
земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не
са изключени изрично като предмет на сделката. Запазването на собствеността
върху сградата, отделно от земята трябва да е изрично уговорено в нотариалния
акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. Щом продавачът не е
изключил изрично от продажбата вещи /подобренията/, които се намират в мястото,
то купувачът придобива всичко, което се намира в мястото – сградата,
посажденията, оградата и др. /макар да не се сочат в договора/ – в този смисъл Решение
№ 756 от 17.III.1970 г. по гр. д. № 133/70 г., I г. о., Решение № 529 от
9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2009 г., I г. о., ГК, Решение
№ 120 от 22.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2928/2014 г., II г. о., ГК, Решение
№ 19 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2015 г., III г. о., ГК.
Ищцата нито твърди, нито установява, че нейната майка е изключила от
прехвърляне по договора за издържа и гледане правата си върху основната нова къща
/застроена в северната част на поземления имот/.
С оглед оплакванията във въззивната жалба трябва да се
отбележи, че търпимостта на един
незаконен строеж е относима към въпроса подлежи ли на събаряне този строеж, но
не и към правото на собственост на незаконната сграда. Въпросът чия собственост
са търпимите строежи се решава според доказателствата за придобиване на тези
строежи по някои от предвидените в закона придобивни способи – сделка, давност,
приращение и др. Процесната сграда е незаконен строеж, фактически започнал след
1987 год., който подлежи на узаконяване по § 16, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ. В закона
липсва изрична забрана за разпореждане с такива имоти – те могат да са предмет
на прехвърлителни сделки и без удостоверение за търпимост, което се изисква за
изградените до 07.04.1987 год. постройки /съгласно § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ/ –
виж Решение
№ 195 от 23.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2007 г., I г. о., ГК.
В този
смисъл ищцата не се легитимира като титуляр на правото на собственост.
Релевираните ревандикационна претенция по чл. 108 ЗС и претенция за
неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и законосъобразно са били
отхвърлени от първоинстанционния съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този
изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката /ищцата/ следва да бъде осъдена да заплати
на ответника действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
Своевременно
релевираното от жалбоподателката възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява
основателно. Посочената разпоредбата предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012
на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По
настоящото делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от 15.02.2019
год., от който е видно, че е уговорен адвокатски хонорар от 3 500 лв.,
който е заплатен изцяло и в брой от ответника по жалбата. С оглед материалния
интерес /14 577.65 лв. – по иска по чл. 108 ЗС и 1 636 лв. – по иска по
чл. 59, ал. 1 ЗЗД, или общо 16 213.65 лв./ в конкретния случай намира
приложение разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 4 от посочената наредба, според която
минималното възнаграждение е 1 016.41 лв. Въззивният съд намира, че
действително заплатеният от ответника по жалбата адвокатски хонорар, който е 3
пъти по-висок от минимално предвидения, съотнесен към действителната фактическа
и правна сложност на делото /което не представлява фактическа сложност, а
правната му сложност е не е висока; въззивното производство се е развило в едно
съдебно заседание, като не са били събирани доказателства/, се явява прекомерен
и следва да бъде намален до сумата от 1 200 лв.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.01.2019
год., постановено по гр.дело №9320/2018 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА Л.М.П.
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на А.В.М. с ЕГН **********, с адрес:
***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/