Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 23.07.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на двадесет и трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ
КУНЧЕВА
при секретаря Евгения Русева,
като разгледа докладваното от
съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 83 по
описа за 2020 година, на основание данните по делото и
закона, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивно производство по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от ***„***“,
подадена чрез пълномощника юрк. Н.У., срещу решение № 241 от 15.11.2019 г. на
Левченски районен съд, постановено по гр.д. № 230/2018 г., в частта му, в
която ***„***“ гр. София при Министерство на
правосъдието на РБ е осъдена да заплати
на М. Л.Г., от гр. Белене, следните
суми: сумата от 1200 лв., представляваща сумарна главница за положения от него
извънреден труд от 11.01.2015 г. до 28.02.2018 г. при сумирано тримесечно
отчитане на труда, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на исковата молба – 30.03.2018 г. до окончателното й изплащане; сумата от 299,04 лв., представляваща сумарно
обезщетение за забава по чл. 86 от ЗЗД върху главницата за претендирания
извънреден труд, считано от първо число, следващо всеки период на тримесечно
отчитане труда до подаване на исковата молба; сумата
от 530 лв., представляваща равностойността
на непредоставена в периода от 01.01.2015 г. до 28.02.2018 г. безплатна храна на
основание чл. 23 ал.4 от ЗИНЗС и чл. 2 ал.2 т.3 и 4 и чл. 5 ал.1 от Наредба №
11/21.12.2005 г. на МЗ и МТСП, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на исковата молба – 30.03.2018 г. до окончателното й
изплащане, както и в частта за присъдените разноски.
С жалбата се поддържа довод, че в
обжалваната му осъдителна част първоинстанционното решение е неправилно, тъй
като е незаконосъобразно и немотивирано. Изложени са подробни съображения в подкрепа на този довод и се претендира
отмяната на решението в обжалваната му част и отхвърляне на предявените искове.
В съдебно заседание въззивната жалба
се поддържа от процесуалния представител на страната.
Ответникът по въззивната жалба М.Л.Г., счита
жалбата за неоснователна и моли окръжния съд да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната му част. Становището е обосновано в представения писмен
отговор на въззивната жалба чрез пълномощника адв. Ю.Д. ***.
Постъпила е и частна жалба от М.Л.Г., чрез адв. Ю.Д., срещу определение №
1402/18.12.2019 г. по гр.д. № 230/2018 г. по описа на Левченски районен съд, с
което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по
делото решение в частта за разноските.
Плевенският окръжен съд, в настоящия съдебен
състав, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като взе
предвид наведените оплаквания във въззивната жалба и доводите на страните,
намира разглеждането на жалбата за процесуално допустимо, а по същество жалбата
за частично основателна, предвид следните съображения:
Районният съд е бил сезиран с
обективно съединени осъдителни искове, като предмет на разглеждане в настоящото
въззивно производство са съответно иск
за присъждане на възнаграждение за положен извънреден труд с правно основание чл. 187 ЗМВР, вр. с чл. 19,
ал. 2 ЗИНС и акцесорен иск за мораторни
лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и иск за присъждане равностойността на
непредоставена безплатна храна с правно основание чл. 23, ал. 4 от ЗИНЗС, вр. с
чл. 2, ал. 2, т. 3 и т. 4 и чл. 5, ал. 1 от Наредба № 11/21.12.2005 г. на МЗ и
МТСП.
Ищецът М.Л.Г. основава заявените от
него претенции на фактически твърдения, че до 28.02.2018 г. е бил в служебно
правоотношение с ответника, като за исковия период – от 01.01.2015 г. до
прекратяване на правоотношението, не са му изплатени дължими възнаграждения,
при сумирано тримесечно отчитане на труда за работа на 8-, 12- и 24-часови
смени, за положен от него но неотчетен
труд от 45 минути на смяна,
представляващи времето за приемане и сдаване на дежурството, както и че в същия
период не му е била предоставяна свързаната с работата му безплатна храна, която
счита, че му е била дължима на основание чл. 23, ал. 4 ЗИНЗС и Наредба №
11/2005 г. на МЗ и МТСП. Счита, че възнаграждението за положения от него през
исковия период извънреден труд, какъвто представлява неотчетения труд, възлиза
на 1200 лв. и претендира тази сума, ведно със законната лихва от предявяване на
иска. Претендира също и обезщетение за забава върху главницата за претендирания
извънреден труд, считано от първо число, следващо всеки период на тримесечно
отчитане на труда, до подаване на исковата молба. Ищецът претендира също така
ответникът да му заплати равностойността на непредоставената му в исковия
период безплатна храна, която определя в размер на 530 лв. /при допуснато
изменение на иска в о.с.з. на 15.10.2019 г./, ведно със законната лихва от подаването на
исковата молба.
Ответника ***„***“ оспорва исковете.
Релевира и възражение за изтекла погасителна давност за претендираните
вземания.
Между страните няма спор, че през
процесния период 01.01.2015 г. до 28.02.2018 г. ищецът М.Л.Г. е бил в служебно правоотношение с Главни дирекция „***”, по силата на което изпълнява длъжността „***”
с място на работа ***гр. Белене.
Безспорно е също така, че в същия
период ищецът е полагал труд на
смени при 8-часов, 12-часов и 24-часов
режим на работа, при тримесечно отчитане на отработеното време.
Въззивната инстанция счита, че за
решаването на спорните въпроси в случая следва да бъдат съобразени нормите,
които регламентират съществувалото между страните служебно правоотношение,
съдържащи се съответно в ЗИНЗС, правилника за неговото приложение и субсидиарно
ЗМВР, предвид препращащата норма на чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС.
Отчитането и заплащането на извънредния труд
на държавните служители в Министерството на вътрешните работи е уредено в чл. 187
ЗМВР. Съгласно цитираната норма /в действащата й за случая
редакция/ работното време за държавните
служители, работещи на 8-, 12- или 24-часови смени, се изчислява сумирано за
тримесечен период, като е предвидено, че
работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработените часове до определен брой на отчетен период,
както и, че извънредният труд се заплаща
с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.
С изменението на Правилника за
прилагане на ЗИНЗС, обн. в ДВ бр. 20 от 07.03.2014 г., е приета разпоредбата на чл. 16е, която в т. 3
предвижда, че отработеното време включа времето за инструктаж, приемане,
сдаване и освобождаване от наряд или дежурство.
В случая по делото е установено по
безспорен начин въз основа на събрания доказателствен материал, че в отчетения
и заплатен на ищеца извънреден труд, положен през исковия период, не е включено
времето за приемане и сдаване на отработените от него смени. При това положение
за целия исков период от 01.01.2015 г. до 28.02.2018 г. работодателят е отчитал по-малко отработено време на ищеца,
тъй като не е включвал в същото времето за приемане и сдаване на смените.
За изясняване на спорния въпрос относно
продължителността на времето за приемане и сдаване на смените в първоинстанционното
производство са събрани гласни доказателства. От показанията на всички
разпитани свидетели може да се направи извод, че приемането и сдаването на
смените се извършва обичайно за около 15 – 20 минути, като придвижването от
портала до дежурната стая се осъществява със служебен автобус за около 5 – 10
минути, който съответно връща сдалите смяната за същото време. В това време се
включва и задължителния инструктаж. От
показанията на свидетелите не се установяват
обаче твърденията на ответника, че
приемането и сдаването на смените на пост 11 и 12 се осъществява в рамките на
1-2 минути. Напротив, налице се гласни
доказателства, опровергаващи тези твърдения. В тази връзка свидетелят А.С.– зам.началник на ***Белене е заявил че е била формирана комисия, която да
установи, че са необходими 1-2 минути, но в момента развода и отвода
продължават 15-20 минути. От своя страна свидетелят П.Н.– командир на отделение
е заявил, че от 12 пост на 12 пост
сдаването става за 5 минути, но същевременно е казал, че се сдава оръжие, брои
се 15 минути. Този свидетел е дал показания също така, които са относими за
всички постове, че самият развод като
време приключва различно – случвало се е да бъде 5 минути, случвало се е да
бъде и 15 – 20 минути.
Въз основа събраните по делото
гласни доказателства, въззивният съд приема, че времето, необходимо за приемане
и сдаване на смените за всички постове, в т.ч. инструктажът и придвижването до
поста и обратно, може да се определи на 30 минути.
Съгласно заключението на вещите лица по
назначената тричленна съдебно-икономическа експертиза, което въззивният съд
кредитира като обективно, компетентно и неоспорено от страните, размерът на
извънредния труд с увеличение 30 минути, положен от ищеца за периода 01.04.2015
г. до 28.02.2018 г., т.е. при съобразяване направеното от ответника възражение
за погасителна давност, с изключване на пост № 11 и пост № 12, е 4710 минути за
общо 157 дежурства, при което дължимото възнаграждение за този извънреден труд
е в размер на 463,95 лв. Вещите лица са посочили също така в заключението, че
за периода 01.04.2015 г. до 28.02.2018 г. размерът на полагащото се
възнаграждение на ищеца за положен извънреден труд за пост № 11 и пост № 12 при
увеличение 1 минута е 42,97 лв., а при увеличение 2 минути е 85,94 лв.
Направените от тях изчисления за формиране на този резултат са отразени в
заключението в табличен вид. Въз основа на тези данни, след извършване на
прости аритметични действия, за които не са необходими специални знания, се
установява, че при установената по делото продължителност от 30 минути за
приемане и сдаване на смени на всички постове, дължимото на ищеца възнаграждение за положения извънреден труд за
постовете № 11 и № 12 в периода
01.04.2015 г. до 28.02.2018 г. възлиза
на 329,55 лв. При това положение, общо
дължимото възнаграждение на ищеца за положения извънреден труд във връзка с
приемане и сдаване на смени на всички постове в периода 01.04.2015 г. до
28.02.2018 г. е в размер на 793,50 лв.
/463,95 + 329,55/, до какъвто
размер следва да бъде уважен предявеният
иск с правно основание чл. 187 ЗМВР, вр.
с чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС.
С оглед частичното уважаване на
главния иск за присъждане на възнаграждение за положен от ищеца извънреден
труд, акцесорната претенция за присъждане на законна лихва се
явява основателна и следва да бъде уважена в претендирания размер от 299,04 лв., предвид допуснатото изменение в
размера на тази претенция, който размер е съобразен с III-ти вариант от
заключението на вещите лица, определящ дължимата
законна лихва върху главница от 781,89 лв.
По отношение на обективно съединения
осъдителен иск с правно основание чл. 23, ал. 4 ЗИНЗС, въззивният
съд приема, че този иск е неоснователен, тъй като ищецът няма право на безплатна храна за извършване на
дейности, свързани с вредни за здравето последици, на това основание. Цитираната законова разпоредба регламентира предоставянето
на безплатна предпазна храна на служителите на ***„***“. Следва да бъде
посочено, че за разлика от безплатната храна по ал. 1 на същата разпоредба, която се получава ежемесечно като порцион или
в левовата й равностойност от всички служители на ***„***“, то тази по ал. 4 се полага само на тези, които
извършват дейности, свързани с вредни за здравето последици, и се получава в
натура, тъй като целта й е да ограничи и/или предотврати тези вредни последици.
В чл. 23, ал. 8 ЗИНЗС е посочено, че размерът на сумите и доволствията по ал. 1
– 7, условията и редът за предоставянето им се определят ежегодно със заповед
на министъра на правосъдието. В случая
по делото е представена заповед на
министъра на правосъдието, влязла в сила от 01.04.2016 г., с която се определят
размера на сумите, условията и редът за предоставяне на безплатна хана на
служителите от ***„***“ и териториалните й служби за извършване на дейности,
свързани със специфичния характер на труда на служителите, както и на
ободряващи напитки на служителите, полагащи труд през нощта от 22.00 ч. до
06.00 ч. В т.2 от тази заповед са посочени изрично дейностите, за които се
осигурява безплатна храна на държавните служители, а именно: работещите в среда
на йонизиращи лъчения; в контакт с биологични агенти, създаващи опасност от
възникване на инфекции в клинични лаборатории, лечебни и здравни заведения, в
които се обслужват болни от заразни и паразитни болести, включително
туберколоза. В заповедта е посочено също така /т.3.1/, че служителите,
извършващи дейности, свързани със специфичния характер на труда, с право на
безплатна храна, се определят поименно със заповед на главния директор за
служителите на главната дирекция и на началника на съответната териториална
служба за служителите от тази служба. В случая по делото не са налице данни, а
и липсват твърдения от страна на ищеца, същият да е бил включен в състава на
служителите по издадена такава заповед от началника на ***в гр. Белене. Що се
касае за останалите години от исковия период, за които не е представена заповед
на министъра на правосъдието, въззивният съд счита, че следва да бъдат
приложени разпоредбите на подзаконовите нормативни актове във връзка с
приложението на чл. 181 ЗМВР, предвид препращащата норма на чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС. За процесния случай не
намира приложение общата нормативна
уредба на Наредба № 11/21.12.2005 г. за определяне на
условията и реда за осигуряване на безплатна храна и/или добавки към нея, на
която се позовава ищецът, издадена от министъра на труда и социалната политика
и министъра на здравеопазването. Същата
касае само работещите по трудово правоотношение лица, тъй като е
издадена в изпълнение на законовата
делегация от чл. 285, ал. 2 КТ. Освен това, налице е специална нормативна
уредба досежно условията и реда за предоставяне на безплатна предпазна храна на държавните
служители от състава на МВР, а от там и
на тези в състава на ***„***, която изключва приложението по аналогия на
цитираната по-горе наредба. В тази връзка, следва да бъде посочено, че по
делото няма данни ищецът да е извършвал някои от визираните в приложимите за
случая Наредба № 8121з-792/29.10.2014 г. и Наредба № 8121-904/30.07.2015 г.,
издадени от министъра на вътрешните работи по приложението на чл. 181, ал. 3 и
ал. 5 от ЗМВР, дейности, свързани със специфичния характер на труда, за които
на служителите на МВР се полага безплатна храна. Отделно от това, и в двете
наредби е предвидено изрично, че служителите, извършващи дейности,
свързани със специфичния характер на труда, с право на безплатна храна, се определят
поименно със заповед на ръководителите на съответните структури, каквато
заповед в случая не е налице.
Предвид гореизложените
съображения, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено в
обжалваната му осъдителна част за разликата над сумата от 793,50 лв. до общо
претендираната сума от 1200 лв. по иска с правно основание чл. 187 ЗМВР, вр. с
чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС и за цялата сума от
530 лв. по иска с правно основание чл. 23, ал. 4 ЗИНЗС, като исковете бъдат отхвърлени за тези суми.
Първоинстанционното решение следва да
бъде отменено и в частта му, в която ***„***“ е осъдена да заплати на М. Л.Г.
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 558,72 лв., и в частта му, в
която М. Л.Г. е осъден за заплати на ***„***“ разноски в размер на сумата от
82,56 лв.
В останалата му обжалвана част,
касаеща присъдената сума в размер на
793,50 лв. – сумарна главница за положен извънреден труд в периода 01.04.2015
г. до 28.02.2018 г., както и за присъдената сума от 299,04 лв. – сумарно
обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД, първоинстанционното решение е правилно и
подлежи на потвърждаване.
Първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено и в частта му за разноските, в която ***„***“ е осъдена да
заплати по сметка на Районен съд – Левски сумата от 81,16 лв. за държавна такса
и сумата от 668 лв. за възнаграждение на вещо лице.
При този изход на процеса,
ответникът-въззивник следва да бъде осъден да заплати на ищеца-въззиваем деловодни разноски по
компенсация за двете съдебни инстанции в размер на 102 лв., съразмерно с
уважената част от исковете.
С оглед изхода на спора пред
първоинстанционния съд,обжалваното определение № 1402 от 18.12.2019 г.,
постановено по гр.д. № 230/2018 г. по описа на Левченски районен съд в
производство по чл. 248 ГПК е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 241 от 15.11.2019 г.,
постановено по гр.д. № 230/2018 г., В ЧАСТТА, в която ***„***“ е осъдена да
заплати на М. Л.Г., от гр. Белене, сумата от 1200 лв., за разликата над сумата
от 793,50 лв. до сумата от 1200 лв., В ЧАСТТА, в която ***„***“ е осъдена да
заплати на М. Л.Г., сумата от 530 лв., В ЧАСТТА, в която ***„***“ е осъдена да
заплати на М. Л.Христов деловодни разноски в размер на 558,72 лв. и В ЧАСТТА, в
която М. Л.Г. е осъден да заплати на ***„***“ деловодни разноски в размер на
82,56 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Л.Г., от
гр. Белене, ЕГН **********, против ***„***“ иск с правно основание чл. чл. 187 ЗМВР, вр. с чл. 19, ал. 2 ЗИНС за заплащане на
възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд в периода 01.01.2015 г. до
28.02.2018 г., ЗА РАЗЛИКАТА над сумата от 793,50
лв. до общо претендираната сума от 1200
лв., която разлика е в размер на сумата от 406,50 лв., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 30.03.2018 г.,
до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Л.Г., от
гр. Белене, ЕГН **********, против ***„***“ иск с правно основание чл. 23, ал.
4 ЗИНЗС, вр. с Наредба № 11/21.12.2005 г. на МЗ и МТСП, за заплащане на сумата
от 530 лв., представляваща равностойността на непредоставена безплатна
предпазна храна в периода 01.01.2015 г. до 28.02.2018 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.03.2018 г., до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 241 от
15.11.2019 г. на Левченски районен съд, постановено по гр.д. № 230/2018 г., в
останалата му обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1402 от
18.12.2019 г., постановено по гр.д. № 230/2018 г. по описа на Левченски районен
съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ***„***“ да заплати на М. Л.Г., от гр. Белене, ЕГН **********, сумата от 102 лв. /сто и два лева/,
представляваща деловодни разноски по компенсация за двете съдебни инстанции.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: