Решение по дело №349/2018 на Софийски окръжен съд

Номер на акта: 368
Дата: 29 ноември 2018 г.
Съдия: Ивайло Петров Георгиев
Дело: 20181800500349
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 юни 2018 г.

Съдържание на акта

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № ….

 

гр. София, 29.11.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 31.10.2018г. в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емилия Донкова

                                     ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев

        Ваня Иванова 

 

при секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 349 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

С решение № 163/28.02.2018г., постановено по гр.д. № 62/2015г. по описа на Сливнишкия районен съд, е отхвърлен искът на З.А.Г. с правна квалификация чл. 109 от ЗС за осъждане на ответниците да прекратят неоснователните си действия, пречещи й да упражнява правото си на собственост върху поземлен имот с площ 1614 кв.м., от които – 1000 кв.м. с начин на трайно ползване „друга селскостопанска територия“, а 614 кв.м. – с начин на трайно ползване „нива“, намиращ се в м. „П.“ и съставляващ имот № 450007 по КВС на землището на Д. н. с., общ. Д..  

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на З.А.Г. срещу горното решение във всички негови части. Жалбоподателката твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва решаващия извод на съда, че не била доказала да е собственик на целия имот № 450007. Счита, че правото й на собственост върху имота се установявало от картата на възстановената собственост, независимо от липсата на кадастрален и регулационен план, както и план на строителен полигон. Позовава се на възстановяващото собствеността решение на поземлената комисия, в което била определена прилежащата площ към сградата (воловарник). Изтъква, че е придобила собствеността върху процесния имот по силата на договор за покупко- продажба от Н.Ц., легитимирала се като негов собственик в резултат от доброволна делба. Сочи, че в т. 2 от договора изрично е посочена и закупуваната от нея сграда – воловарник. От факта, че в КВС имотът е отразен в цялата си площ, както и от решението за възстановяването му, а също и от скицата, прави извод, че имотът е земеделски, а не част от селищна територия. В подкрепа на това твърдение изтъква факта, че частта от ПИ № 450007, обособена като имот № 450008, не била застроена, нито електрифицирана, нито водоснабдена. Въз основа на това, оспорва извода на СлРС, че е било възможно, имотът да се придобие по давност, както и че ответниците са го придобили по този начин, като се позовава на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ. Оспорва и приетото от първоинстанционния съд, че границата между имоти № 450007 и № 450008 минавала по стената на воловарника, тъй като този извод се основавал на предположение на вещото лице, а не на негово категорично становище. Счита, че е доказала всички предпоставки за уважаване на предявения от нея негаторен иск, а именно – правото си на собственост върху процесния имот, както и осъществяване на неоснователно противоправно действие на ответника върху него, с което й се пречи да упражнява правата си в пълен обем. Във връзка с това се позовава на показанията на св. А.. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски. 

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемите.  

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката, редовно призована, не се явява. Представлява се от упълномощения си представител - адв. Ц., която поддържа жалбата и моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното първонистанционно решение, по изложените в нея съображения. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемите, редовно призовани, не се явяват. Представляват се от адв. Б., която оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение, по съображения изложени в писмени бележки, които представя в заседанието. Представя и списък по чл. 80 от ГПК. Излага съображения, че по иск с правна квалификация чл. 109 от ЗС задължително изискване на закона е да се докаже правото на собственост на лицето, което претендира нарушени права, а в конкретния случай ищцата не се легитимира като собственик, защото била получила имота от несобственик, тъй като се касае за двор - прилежаща част селскостопански имот, а такива имоти не подлежат на реституция по ЗСПЗЗ.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

 

І. По валидност

В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

 

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск с правна квалификация чл. 109 от ЗС.

 

ІІI. По същество

Предявен е иск по 109 от ЗС. Ищцата твърди, че е закупила земеделски имот с площ 1614 кв.м., част от който с площ 614 кв.м. е нива, а 1000 кв.м. – друга селскостопанска територия. Поддържа, че ответниците (всъщност - техният наследодател и първоначален ответник Х.Х. и майка му Ц. Д. като втори ответник и негов наследодател) й пречат да ползва имота пълноценно. Като конкретни пречещи действия изтъква (в допълнителна молба от 19.03.2015г. – л. 13 от първоинстанционното дело) събаряне на оградата и колчетата, поставени от заснемащата фирма, влизане в имота без разрешение, изсичане на дървета в имота, гонене на майсторите и обиждане нея и семейството й.

Основателността на така предявения иск предпоставя установяване на собственическото качество на ищцата по отношение на площта, намираща се източно от воловарника (обора), както и доказване на конкретните действия на ответниците, изтъкнати от нея като неоснователно възпрепятстващи пълноценното упражняване на нейните права върху тази площ.

Във връзка с първата от горните предпоставки, настоящият съдебен състав споделя изводите на районния съд, че ищцата не е доказала правото си на собственост върху имота в посочените от нея граници. Наистина, по принцип правилно жалбоподателката изтъква, че картата на възстановената собственост очертава границите на реституираните имоти. Вярно е също така посоченото в т. 2 от жалбата, че съгласно КВС процесният имот № 450007 е отразен изцяло като селскостопанска територия. Следва да се има предвид, обаче, че част от спорния въпрос по делото касае именно достоверността на тази карта, която е поставена под сериозно съмнение от в.л. Пальов в отговора по задача № 2 от експертното заключение. Поради това, независимо от описаната във въззивната жалба (и действително доказана) поредица от сделки, в резултат от които жалбоподателката е станала собственик на ПИ № 450007 по КВС ведно с построената в него сграда, на практика е останал неизяснен въпросът за точното разположение на този имот (т.е. за пространствените предели на правото на собственост), както и за наличието на годно правно основание за възникването и съществуването на това право именно по посочения начин и в претендираните от нея граници (т.е. дали действително имотът в своята цялост е попадал извън урбанизирана територия и е било възможно реституирането му по реда на ЗСПЗЗ). За необходимостта от доказване на правото на собственост върху процесния имот жалбоподателката е била надлежно уведомена с доклада на делото, съдържащ разпределение на доказателствената тежест, а в първото открито съдебно заседание процесуалният й представител е заявил, че няма възражения и е наясно с нея. Проведеното от нея доказване на този факт е следвало да бъде пълно, но в случая събраните доказателства не обуславят категоричен извод, че пространствените предели на правото й на собственост съвпадат с претендираните от нея такива, нито че е имало основание за възстановяване на спорната площ по реда на ЗСПЗЗ. Пречка пред такъв извод е проведеното от ответниците насрещно доказване чрез:

·     ангажиране показанията на св. Иванов („Оборът се намира на границата с имота на дядо Арсо.“), т.е. границата между съседните имоти на ищцата и на ответниците минава по стената на обора, а не източно от него, както претендира ищцата;

·     представяне на н.а. № 87/19.08.1998г., съгласно т. 2 от който наследодателката на настоящите въззиваеми е била призната за собственик на дворно място от 400 кв.м. при граници и съседи: път, наследници на А.Г., наследници на братя Х., и наследници на К. К., което се намира в „…населената, застроената част на с. Д. н. с. …. имаща селищен характер“. Противно на възраженията във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира, че така описаният имот е именно имот № 450008 по КВС (съседен на процесния или част от него, но във всички случаи обхващащ спорната площ източно от воловарника), тъй като е удовлетворен критерият за идентичност чрез съвпадане на три от посочените граници. В този смисъл, заключението на в.л. Пальов е дадено наистина вероятностно, но съдът намира, че съвпадението на три граници е достатъчно да се направи не само вероятностен, но и категоричен извод за идентичност на имотите.

При това, както се посочи по- горе, тези доказателства са ангажирани по реда на насрещното доказване, което не предполага безспорно и несъмнено установяване на определени факти, а само разколебаване на убедеността в съществуването на други факти, за които насрещната страна по делото носи доказателствената тежест и които следва да бъдат доказани с пълно доказване (в случая – правото на собственост на ищцата върху процесния имот № 450007 по КВС в посочените от нея граници, включващи и имот № 450008 по КВС, както и земеделския му характер). Затова съдът намира, че ангажираните от ответниците доказателства са достатъчни за опровергаване на твърденията на жалбоподателката по тези въпроси.

С оглед гореизложеното, правилно СлРС е приел, че първата основна предпоставка за уважаване на предявения негаторен иск е останала недоказана, което е довело до неговото отхвърляне.

Единствено за пълнота на изложението съдът отбелязва, че намира за неоснователни доводите на жалбоподателката по т. 2 от въззивната жалба срещу изводите на първоинстанционния съд за селищен характер на процесния имот № 450007, тъй като такива изводи въобще не са направени. Вместо това, мотивите на обжалваното решение съдържат позоваване на трайната практика на ВКС, че ако земеделски имот не е бил масовизиран и се намира в границите на населеното място, той може да се придобива по давност, тъй като собствеността върху него не е била губена. Това, обаче, не може да се приравни на извод за селищен характер на имота (противно на поддържаното в жалбата).

Дори в хипотеза на доказаност на правото на собственост на ищцата върху целия ПИ № 450007 по КВС в претендираните от нея граници (т.е. вкл. площта, намираща се източно от воловарника и съставляваща имот № 450008), настоящият съдебен състав намира, че искът отново би бил неоснователен, тъй като по делото не е доказано нито едно от действията, които ищцата е описала в исковата си молба и в допълнителната молба от 19.03.2015г., и за които претендира, че й пречат да упражнява пълноценно това право:

·        На първо място, няма събрани никакви доказателства за твърдяното от ищцата изсичане на дървета в имота, гонене на майсторите и обиждане на самата нея и семейството й от страна на ответниците (респ. техните наследодатели и първоначални ответници по делото).

·        От показанията и на двамата разпитани свидетели се установява, че не ответниците, а ищцата, приятелят й и неговият син са съборили съществуващата на място ограда. Същевременно не се доказва, че новите стълбове (колове), по линията на които ищцата се е опитала да постави нова ограда и които наистина са били премахнати от ответниците, са били поставени именно от заснемащата фирма (както претендира ищцата), нито че отразяват действителната граница на имота й от изток. Поради това съдът намира, че доказаното по делото твърдение на ищцата, че „С. извади колците“, поставени от сина на приятеля на ищцата, не може да се приеме за пречене на установеното ползване на имота. По- скоро, с това действие ответницата Х. се е противопоставила на опита на самата ищца да промени установеното ползване на имотите и границата между тях.

·        Не се доказа и посоченото от ищцата „влизане в имота без разрешение“ от страна на ответниците. Наистина, те са поддържали състояние, при което границата между съседните имоти е минавала по източната стена на воловарника, но това действие не съставлява спорадично „влизане“ в претендираната от ищцата площ източно от воловарника и „пречене“ на собственика й да упражнява правата си, а трайно завладяване на тази площ. Защитата срещу действия, които отнемат владението, може и следва да се осъществи само с иск по чл. 108 от ЗС, а тази разпоредба, бидейки специална по отношение на чл. 109 от ЗС, изключва приложението на последния (Петров. Вл., Марков М., „Вещно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2017г., стр. 152). В случая, премахнатата от ищцата ограда, стигаща „до ъгъла на сградата – до тухлите“ (съгласно показанията на св. Петров) е признак за осъществявано от ответниците трайно владение върху съответната площ (т.е. изключващо владението на ищцата върху нея), а не само „влизане без разрешение“. При тези данни първоинстанционният съд е направил правилен извод, че въпросът за отнемане на владението върху спорната площ не може да се изследва в производство по чл. 109 от ЗС, каквото е настоящото, а би бил предмет на разглеждане в производство по ревандикационен иск. Същевременно, предявената от З.Г. искова претенция в настоящото производство не може да се квалифицира по чл. 108 от ЗС (нито като отделни искове по чл. 108 от ЗС и по чл. 109 от ЗС), защото в нито един момент от хода на делото ищцата не е твърдяла, че й е отнето владението върху процесния имот или върху част от него, нито е претендирала защита срещу такова действие. Тя е поддържала единствено, че в имота й се „влиза“ без разрешение, а това предполага само временно нарушаване на установените граници от страна на ответниците без нейно съгласие, но без отнемане на владението й върху него. Наистина събраните в хода на производството доказателства по- скоро доказват действия на страните по оспорване на действителното място на границата между съседните имоти, както и трайно предходно завладяване от страна на ответниците на площта, която ищцата счита за своя. Но би било недопустимо, съдът да се произнася по непредявен иск, дори ако неговото уважаване или отхвърляне може да се обоснове с доказателствата, събрани за доказване на друг – действително предявен – иск.

На последно място по този въпрос следва да се отбележи, че няма никакви доказателства за „влизане“ на ответниците в спорната площ след описания от ищцата конфликт по събаряне на старата ограда и последващото премахване на стълбовете за новата ограда. Поради това и за този период не се установява твърдяното от ищцата пречещо действие по смисъла на чл. 109 от ЗС.  

С оглед гореизложеното, съдът намира за недоказани както претендираното от ищцата право на собственост върху площта източно от воловарника (обора), за която ищцата твърди, че е част от нейния имот № 450007 по КВС, така и посочените в исковата й молба действия, чрез които тя счита, че ответниците й пречат да упражнява своето право върху него. И двете предпоставки за уважаване на иска са останали недоказани, поради което той следва да бъде отхвърлен. Като е достигнал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

 

ІV. По разноските

С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемите направените от тях разноски пред въззивния съд. Такива се установяват в размер на 300 лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено от ответницата С.Х. съгласно договора на л. 18 от делото.

 

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 163/28.02.2018г., постановено по гр.д. № 62/2015г. по описа на Сливнишкия районен съд.

ОСЪЖДА З.А.Г. с ЕГН ********** и адрес ***, да заплати на С.Н.Х. с ЕГН ********** и адрес ***, направените от последната разноски в производството пред въззивния съд в размер на 300 лв.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                2.