О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 06.12.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в закрито заседание на шести декември две хиляди двадесет и първа година, в следния състав:
СЪДИЯ: ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдията т.д. № 865 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба, подадена от „З.к.Л.и.” АД срещу дружествата „А.И.“
СРЛ, Румъния и „А.У.К.С.“ ООД и Ко. КД. От изложеното в титулната част на
исковата молба е видно, че седалището на едното дружество, посочено като
ответник, е на територията на Република Австрия, а на другото дружество,
посочено като ответника, е на територията на Република Румъния.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба
обстоятелства намира следното:
От посоченото в титулната част на исковата молба, както и от фактите,
изложени в обстоятелствената й част и от формулирания петитум, е видно, че
съдът е сезиран със субективно съединени осъдителни искове, като страни по
всеки един от тях са юридически лица, всяко от които има седалище на
територията на различни държави – ищецът е дружество, чието седалище е на
територията на Република България, а ответниците са дружества, които имат седалище
на територията на Република Австрия и на Република Румъния. Ето защо и на първо
място съдът трябва да се произнесе по това кой е компетентния съд да разгледа
настоящото търговско дело, образувано срещу правни субекти, които имат седалища
в различни държави членки на Европейския съюз съгласно правилата за това, уредени
в Регламент (ЕО) № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12
декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по граждански и търговски дела.
При тълкуване на разпоредбите на чл. 27 и на чл. 26, параграф 1 от
Регламента се налага извода, че служебна проверка за международна компетентност,
респ. прекратяване на производството по делото поради липса на такава,
сезираният съд може да извърши само по отношение на изключителната
компетентност по чл. 24 от Регламента. Тогава, когато не е налице хипотезата на
изключителна компетентност на съд по чл. 24 от Регламента, съдът може да извърши
проверка на международната си компетентност само ако ответникът по иска не се е
явил пред сезирания съд или ако ответникът по иска участва в делото и оспори компетентността
на съда, пред който е предявен иска /чл. 26, параграф 1 от Регламента/. Ако
ответникът участва в процеса и не направи възражение за липса на международна
компетентност от сезирания от ищеца съд, се приема, че и двете страни намират
избрания с мълчаливия им избор съд за еднакво приемлив и удобен и е налице
хипотезата на мълчаливо учредена компетентност. В тази насока е практиката на
ВКС, постановена по настоящото дело, по реда на чл. 290 ГПК – Определение № 63/
28.01.2021 г., постановено по ч.т.д. № 2175/ 2020 г. по описа на ВКС, II т.о.
В настоящото производство в срока за отговор на исковата молба са подадени
писмени отговори и от двете дружества, срещу които са насочени искове, които са
„А.И.“ СРЛ, Румъния и „А.У.К.С.“ ООД и Ко. КД, Австрия. И в двата писмени
отговора всеки от ответниците се е позовал на липса на международна
компетентност на съда на Република България за разглеждане на конкретния спор с
оглед на това, че седалищата на ответниците е съответно в Република Румъния и
Република Австрия. Предвид направеното възражение за липсата на международна
компетентност и на основание чл. 26, параграф 1, изречение 2 от Регламента,
настоящият съдебен състав е длъжен да се произнесе по неговата основателност и
да извърши проверка дали съобразно правилата на Регламента е компетентен да
разгледа предявените искове.
В чл. 4 от Регламента е въведен общ принцип, съгласно който компетентният
да разгледа спора съд се определя от местоживеенето на ответника. Наред с това
в Регламента са предвидени и специални правила за определяне на компетентния
съд, които изключват общото правило, както и случаи на изключителна
компетентност на съдилища на държава членка да разгледат определени дела, независимо
от местоживеенето на страните по тях.
В чл. 25 от Регламента е предвиден случай на пророгация на компетентност,
който изключва приложението на общите правила за международна компетентност.
Съгласно тази правна норма ако страните, независимо от местоживеенето им, са се
договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за
разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да
възникнат във връзка с определено правоотношение, то този съд или тези съдилища
имат компетентност, освен ако споразумението е недействително по отношение на
материалноправната си действителност съгласно правото на тази държава членка.
Съгласно постоянната
съдебна практика на Съда на ЕС посочените в разпоредбата на член 25 от
Регламента условия трябва да се тълкуват стриктно, доколкото уредената с него
компетентност изключва както
компетентността на съда по местоживеенето на ответника, произтичаща от
провъзгласения в чл. 4 общ принцип, така и специалната компетентност по чл. 7 –
чл. 9 от Регламента. Това означава, че за да прецени, че тази норма е приложима, сезираният съд е длъжен
да установи, че е налице клауза за предоставяне на компетентност на определен
съд или съдилища на конкретна държава членка да разгледат споровете, които са
възникнали или ще възникнат между страните, която клауза е предмет на
постигнато между страните съгласие, както и че това съгласие е изразено ясно и
точно, по начин, че да може само от текста на клаузата да се определи
компетентния съд. Достатъчно е тази клауза да съдържа изброяване на обективните
предпоставки, въз основа на които страните са се съгласили да се избере
компетентен съд, които предпоставки обаче трябва
да са достатъчно ясни, за да позволят на сезирания съд да прецени дали е
компетентен. Това е необходимо, защото само когато е налице изразена воля и от
двете страни по спора, която ясно и безпротиворечиво определя избрания по тяхно
съгласие съд, могат да бъдат дерогирани правилата за определяне на компетентния
съд, предвидени в Регламента. В тази насока е практиката на Съда на Европейския
съюз – Решение от 08.03.2018 г. по дело С-64/17 и Решение от 28.06.2017 г. по
дело C‑436/16.
В исковата молба от ищеца са изложени обстоятелствата, на които той
основава своите искове. Те не са ясно и безпротиворечиво заявени, но все пак от
тях може да се направи извод, че като правопораждащи факти на претенциите на
ищеца и към двете ответни дружества, се сочат наличието на сключени два
договора от 07.08.2014 г. и от 08.02.2016 г., които имат за предмет възлагане
извършването на определени дейности, както и неизпълнението от всяко от тези
дружества на възникнали в негова тежест задължения по всеки един от тези
договори. Освен това в исковата молба се твърди, че във всеки от договорите е
включена клауза, с която страните са постигнали съгласие за това кой ще бъде
съдът, който е компетентен да разгледа споровете между страните, възникнали във
връзка със съществуващото между тях договорно правоотношение. Това означава, че
ищецът се позовава на наличие на клауза за предоставяне на компетентност по чл.
25 от Регламента.
Към исковата молба са приложени два договора, които са сключени на
07.08.2014 г. и на 08.02.2016 г., между ищеца и ответното дружество, което има
седалище на територията на Австрия. По делото няма представен договор, който да
е сключен между ищеца и другия ответник, който е дружество със седалище на
територията на Румъния.
От съдържанието на договор от
07.08.2014 г., сключен между ищеца и ответното дружество, което има седалище на
територията на Австрия, се установява, че в него е постигната уговорка между страните
за това кой ще е компетентния съд, който да разгледа споровете между
договарящите страни. Това е клаузата на чл. 14, в която е предвидено, че
страните по договора се договарят, че съдилищата в държавите по седалище на
Принципала, който е ищецът, и на Агента, който е ответното дружество, са
възможна компетентна юрисдикция за разрешаване на спорове.
В съдържанието на договора от 08.02.2016 г., сключен между ищеца и
ответното дружество, чието седалище се намира на територията на Австрия, от
който се твърди, че произтичат предявените срещу него вземания, също е налице
клауза за определяне на компетентен съд. Това е уговорката на чл. 13.1. от
договора, в която е предвидено, че страните се споразумяват, че съдилищата на
Договорителя, който е ответникът, са възможна компетентна юрисдикция, в
зависимост от мястото, където е предоставена услугата, като по въпросите,
възникващи от сключеното споразумение, страните се споразумяват, че възможна
компетентна юрисдикция са съдилищата по седалището както на Договорителя, така
и на Принципала, който е ищецът.
Съдът намира, че от съдържанието
както на клаузата на чл. 14 от договора от 07.08.2014 г., така и на клаузата на
чл. 13.1. от договора от 08.02.2016 г., не може да се направи еднозначен извод
за това кой е съдът, който страните са се съгласили, че ще бъде компетентен да
разгледа споровете, които ще възникнат между тях във връзка с тези сделки. В
тях не е посочено конкретен съд на държава членка, който е уговорено да бъде
компетентен, като не са посочени и конкретни обстоятелства, въз основа на които
да може да бъде определен един съд, който ще е компетентен да разгледа споровете,
породени от тези договорни отношения, включително споровете за ангажиране на
отговорността за неизпълнение на неизправната страна. От изразената от страните
воля в цитираните уговорки е видно, че те всъщност не са избрали съд, на който
да бъде предоставена компетентност за разглеждане на споровете между тях, а са
посочили, че това могат да бъдат няколко различни съдилища – или съдилищата на
държавата, в която се намира седалището на едната договаряща страна, или
съдилищата на държавата, в която се намира седалището на другата договаряща
страна, като няма посочени ясни критерии кога ще са едните съдилища и кога
другите. Ето защо трябва да се приеме, че страните по договорите, на които се
позовава ищецът, не са постигнали уговорка за предоставяне на компетентност по
смисъла на чл. 25, параграф 1 от Регламента и съдът, който е компетентен да
разгледа спора между тях трябва да се определи по специалните правила на чл. 7
от Регламента или по общото правило на чл. 4 от Регламента.
В чл. 7, параграф 1 от Регламента е предвидено, че по дела, свързани с договор, искът може да бъде предявен в съдилищата на държавата членка, на територията на която е мястото на изпълнение на въпросното задължение, като съгласно чл. 7, параграф 1, б. „б” от Регламента за целите на настоящата разпоредба и освен ако не е договорено друго, мястото на изпълнение на въпросното задължение в случая на предоставяне на услуги е мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени.
Доколкото ищецът твърди, че с процесните два договора, от които произтичат предявените вземания, едната страна възлага на другата извършване на определени действия по уреждане на претенции с трети лица за заплащане на застрахователно обезщетение, дължимо по сключени застраховки „Гражданска отговорност“ и международен сертификат „Зелена карта“, което представлява възлагане на определена по вид услуга, то трябва да се приеме, че той има характер на договор за предоставяне на услуги по смисъла на чл. 7, параграф 1, б. „б” от Регламента. Това означава, че съдът, който е компетентен да разгледа делото е съдът на държавата членка, на територията на която е уговорено да бъдат предоставени услугите, които са предмет на договорите. От съдържанието на двата договора е видно, че услугите, които са възложени от ищеца на ответното дружество със седалище в Австрия, е уговорено да бъдат предоставени на територията на държави, различни от Република България, сред които е и Румъния, която е посочена като държава, на територията на която фактически е трябвало да бъдат извършени възложените действия по уреждане на застрахователни претенции, които се сочи, че не са изпълнени. Следователно съдилищата, които са компетентни да разгледат спорове, които са възникнали от тези договори съгласно чл. 7, параграф 1, б. „б” от Регламента не са тези на Република България, а са съдилищата на Румъния, където е уговорено да бъдат предоставени възложените с договора услуги. Изводът, че съдилищата на Република България не са компетентни да разгледат процесния правен спор, би се наложил и ако се приеме, че компетентният съд трябва да се определи по общото правило на чл. 4 от Регламента, тъй като исковете са предявени срещу лица, които имат местоживеене в държави членки, различни от Република България и следователно компетентни да ги разгледат са някои от съдилищата на тези държави членки, където се намира местоживеенето на ответниците – Австрия или Румъния.
Това означава, че Софийски градски съд не е компетентен да разгледа
предявените в процеса искове съгласно правилата, уредени в Регламент (ЕО) № 1215/2012
г. и образуваното пред него съдебно производство трябва да бъде прекратено.
Така мотивиран съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРЕКРАТЯВА производството
по т.д. № 865/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI
– 17 състав.
Определението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд с частна жалба в едноседмичен
срок от съобщаването му на ищеца.
СЪДИЯ: