Р Е
Ш Е Н И Е
№……….../…….04.2019г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на
трети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева, като разгледа
докладваното от съдията Атанасов, въззивно търговско дело №250 по описа за 2019г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на А.Д.Н., с ЕГН **********,
с адрес: ***, действащ чрез
адв.Д.Й.,***, против Решение №4941/03.12.2018г. постановено по
гр.д.№8949/2018г. по описа на Районен съд Варна, в частта, с която е уважен
предявения от П.С.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***,
чрез адв.Р.Р., против жалбоподателя, иск с правно основание чл.422 от ГПК за
приемане на установено, че въззивника дължи на въззиваемия сумата от 10000 евро, представляваща задължение по
Запис на заповед, издаден на 01.04.2014г., с падеж на 01.04.2017г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 14.03.2018г. до изплащане на
задължението, за което вземане по ч.гр.д.№3728/2018г. на РС Варна е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК.
В жалбата се
излага, че решението на РС Варна, в атакуваната част, е неправилно,
немотивирано и незаконосъобразно. Сочи се, че първоинстанционния съд е формирал
погрешни правни изводи, че процесната ценна книга е редовен от външна страна
документ и отговаря на изискванията на чл.535 от ТЗ вр. с чл. 486 от ТЗ. Сочи
се, че в записа на заповед е предвидено едновременно падеж и същевременно
предявяване на документа, което съставлява определяне на падежа по начин,
различен от предвидените в ТЗ. Поддържа се, че съгласно чл.486, ал.2 от ТЗ
запис на заповед е нищожен, когато падежът е отразен едновременно по два
начина-на предявяване по чл.486, ал.1, т.1 от ТЗ и на определен ден по чл.486,
ал.1, т.4 от ТЗ, както е настоящият случай. Поддържа се, че когато падежът в
записа на заповед не е определен по начин, който не буди съмнение коя от
хипотезите на чл.486, ал.1, т.1-4 от ТЗ е избрал издателят му, то менителничния
ефект е нищожен на основание чл.486, ал.2 от ТЗ. Сочи се, че в процесната ценна
книга, е посочено, че ще се плати срещу представянето ѝ и е удостоверено
предявяването ѝ извън срока по чл.487 ал.1 от ТЗ, което води до
допълнителна неяснота на един от съществените реквизити на записа на заповед,
този предвиден в чл.535, т.3 от ТЗ. На следващо място се поддържа, че с оглед
реда за разглеждане на претенцията, а именно предявен по реда на чл.422, ал.1
от ГПК специален установителен иск за установяване на вземане, като продължение
на заповедно производство, от следва предмета по заповедта да е идентичен с
предмета в исковото производство. Ето защо недопустимо първоинстанционният съд
се позовавал и е намерил опора, като аргумент за уважаване на иска, във
въведеното за първи път в исковото производство каузално правоотношение.
Поддържа се, че е налице противоречие в твърденията на ищеца, като не става
ясно на какво се базира претенцията му-на менителничният ефект на ценната книга
или на каузално правоотношение, което същата обезпечава, което влече неяснота и
противоречие в мотивите и съдебният акт. Моли се за отмяна на обжалваната част
на решението и за постановяване на ново, с което иска да се отхвърли изцяло,
ведно с присъждане на направените съдебно-деловодните разноски пред двете
инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се
поддържа становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че решението на
първоинстанционния съд е законосъобразно и правилно, тъй като при
постановяването му, съдът се е ръководил от материалния и процесуалния закон, и
от задължителната съдебна практика на ВКС. Оспорват се доводите на въззивника,
че процесният запис на заповед не отговаря на установените в чл.535 от ТЗ
изисквания за форма и съдържание. Поддържа се, че едновременното посочване на
падеж в записа на заповед и предявяването му за плащане на същата дата, не води
до неяснота относно момента на плащане, нито е налице определяне на
последователни падежи, водещо до нищожност на ценната книга на основание чл.486
от ТЗ. Сочи се, че след като ценната книга изрично съдържа дата, на която
сумата е платима, т.е. падежа е определен в съответствие с разпоредбата на
чл.486, ал.1, т.4 от ТЗ, то правно необосновано е да се приеме, че записаното
“срещу представяне на този запис на заповед“ е определяне на друг /втори/ падеж
по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 от ТЗ, именно поради наличие на фиксирана дата,
която изрично изключва приложението на посоченият текст. По отношение на
оплакванията за неяснота на основанието на иска, се сочи, че твърдението, че
процесният запис на заповед,
е издаден за обезпечаване вземане, произтичащо от определено каузално
правоотношение-договор за наем, не е в състояние да опорочи абстрактната
сделка. Сочи се, че наведеното в исковата молба твърдение за наличие на
каузално правоотношение, е изложение на действителните отношения между страните
във връзка с депозираното възражение по чл.414 от ГПК от страна на длъжника и
във връзка с необходимостта от предявяване на установителен иск по чл.422 от ГПК. Сочи се, че според трайната съдебна практика редовният от външна страна
запис на заповед, в качеството му на абстрактна правна сделка, доказва
вземането на поемателя за обещаната от издателя парична сума, което вземане е
предмет на делото в производството по чл.422, ал.1 от ГПК. Сочи се, че наличието на редовен от
външна страна запис на заповед, освобождава ищеца-кредитор от задължението да
доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за
издаване на записа на заповед, което доказване в този случай е в тежест на
ответника-издател и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса
възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани на
каузално правоотношение с издателя. Поддържа се, че процесуалната позиция на ответника,
съставлява общо оспорване на вземането по записа на заповед, което не създава
задължение за ищеца да сочи и да доказва каузално правоотношение като основание
за възникване на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна
страна и действителен запис на заповед. Сочи се, че навеждането на каузално
правоотношение, не води до опорочаване на абстрактната сделка и тъй като
ответникът не е доказал да е погасил задължението си, следва извод, че
вземането по записа на заповед съществува, а предвид настъпилият падеж, същото
е изискуемо и подлежи на изпълнение. Моли за потвърждаване на решението в
обжалваната му част, ведно с присъждане на съдебни разноски за въззивната
инстанция.
В съдебно заседание
въззивника, лично чрез своя
процесуален представител, поддържа жалбата си и оспорва отговора на същата.
Моли за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на предявеният иск.
Въззиваемата
страна, не се явява и не се представлява.
За да се произнесе
по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с
иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.505, ал.1 и чл.537 от ТЗ от П.С.Д.,
против А.Д.Н., за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 10000 евро, съставляваща задължение по Запис на заповед, издаден на
01.04.2014г., с падеж на 01.04.2017г., за която сума по ч.гр.д.№3728/2018г. на РС Варна, е издадена
Заповед №1832/16.03.2018г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК и Изпълнителен лист №2445/23.03.2018г.
Ищецът твърди, че на 01.04.2014г. между страните е сключен договор за
заем, по силата, на който в денят на подписване на договора ищеца предал на
ответника в заем сумата от 10000 евро, която следва да бъде върната на
01.04.2017г. Сочи, се че съгласно чл.7 от договора, задължението по договора за
заем, е обезпечено с издаден от заемателят запис на заповед от 01.04.2014г. Поддържа се, предвид
неизпълнение на задължението за връщане на падежа на заетата сума, ищеца подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК на основание
процесната ценна книга, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№3728/2018г. по
описа на РС Варна, където е издадена Заповед №1832/16.03.2018г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и Изпълнителен
лист №2445/23.03.2018г. Сочи се, че в срока по чл.414 от ГПК длъжника е подал
възражение, поради което за ищеца е налице интерес от предявяването на
настоящият иск.
В срока по чл.131
от ГПК, ответника не е подал отговор на исковата молба ответникът. В о.с.з.
пълномощника на ответникът, изразява становище е за неоснователност на иска,
като поддържа, че процесният запис на заповед не отговаря на изискванията на
търговския закон, поради липса на задължителни реквизит-падеж, което води до недействителност
на ценната книга.
Настоящият състав
на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и правна
страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда,
същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение на
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на
чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. В разглеждания
случай оплакванията на въззивника, съставляват оспорване на изводите на районния
съд за редовност на процесния запис на заповед. Така направеното оспорване не съставлява
новонаведено възражение или фактическо твърдение, поради което следва да бъде
разгледано по същество.
Настоящото
производството се развива след проведено заповедно такова по
ч.гр.д.№3728/2018г. на РС Варна, където
в полза на ищеца, срещу ответника, въз основа на Запис на заповед от
01.04.2014г., с падеж на 01.04.2017г.,
са издадени Заповед №1832/16.03.2018г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и Изпълнителен лист
№2445/23.03.2018г. за сумата от 10000 евро, представляваща задължение по
менителничният ефект.
Видно е от
съдържанието на горецитирания запис на заповед,
че ответникът се е задължил безусловно да заплати на ищеца, сумата от 10000 евро, като задължението платимо в гр.Варна, с определен падеж на
01.04.2017г. Видно е още, че ценната
книга е предявена за плащане на издателя на 01.04.2017г.
Установява се от представения препис от
Договор за паричен заем от 01.04.2014г., че на посочената дата ищеца е
предоставил на ответника, заем в размер на 10000 евро, като падежа на
задължението за връщане на сумата е 01.04.2017г.
Въз основа на
горното, въззивният съд намира следното:
Записът на заповед е ценна книга, която материализира едностранно
волеизявление, с което едно лице-издател, се задължава да заплати определена
парична сума на друго лице-поемател. По същността си, записът на заповед е
писмено обещание на длъжника, че ще заплати безусловно определена сума, като за
да е валиден същия е необходимо да е спазена пунктуално изискуемата от закона
форма. По силата на чл.535 от ТЗ в текста на записа на заповед следва да бъдат
включени всички реквизити, а именно: наименованието “запис на заповед“ в
заглавието и в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно
обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на
лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и място на
издаването и подпис на издателя. Документ, който не съдържа някои от посочените
реквизити, не е запис на заповед, освен в случаите определени чл.536, ал.2,
ал.3 и ал.4 от ТЗ. Ако липсва някой от другите елементи, посочени в чл.535 от ТЗ, издаденият документ не може да се счита за валиден запис на заповед.
В конкретния случай процесния запис на заповед, съдържа горепосочените
реквизити, което го прави редовен от външна страна документ удостоверяващ
подлежащо на изпълнение право за сумата от 10000евро.
Оплакването на ответникът-длъжник за неопределеност на падежа на
задължението по ЗЗ, е неоснователно. Анализа на съдържанието на процесната
ценна книга, води до извод, че не е налице определяне на повече от един падеж,
тъй като еднозначно е посочена дата за плащане-01.04.2017г., като в ЗЗ не се
съдържат изрази, които да сочат, че падежа е свързан с предявяването му. Води
още до извод, че предявяването на ЗЗ няма за цел и последица, настъпване
на изискуемостта на вземането, а да се
доведе до знанието на издателя на ценната книга на кого трябва да плати, тъй
като принципно е възможно, преди плащането, менителничният ефект да е джиросан
на друго лице. Наред с това предявяването за плащане, освен че представлява
необходимото съдействие на кредитора за изпълнение на задължението, се явява и
предпоставка за поставянето на длъжника в забава.
По изложените съображения съдът намира, че процесната ценна книга
отговаря на изискванията на закона и удостоверя подлежащо на изпълнение
задължение на издателят-ответник, за сумата от 10000 евро, чиято изискуемост е
настъпила на 01.04.2017г., т.е. преди иницииране на съдебното производство за
събирането ѝ.
На следващо място оплакванията на ответника за неяснота относно
основанието на претенцията, са несъстоятелни. По дефиниция записът на заповед,
е абстрактна сделка, като практиката е същия да обезпечава изпълнението по
друго каузално правоотношение. В случая ищеца добросъвестно и за
изчерпателност, е посочил, коя е сделката обезпечена с процесната ценна книга,
което не води да твърдяната от ответника неясното, напротив описва
действителните отношения между страните.
В заключение
въззивният състав на съдът приема, че предявената претенция, е основателна и
като такава правилно е уважена от първоинстанционния съд, чието решение, следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на въззиваемият се следват
деловодни разноски, чиито размер според
представените доказателства за извършени такива, възлиза на 1130лв. за
заплатен адв.хонорар. Възражение на жалбоподателя за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна, е неоснователно, предвид
правната и фактическа сложност на спора и с оглед факта, че самия той е оценил
труда на пълномощникът си, в същия размер.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№4941/03.12.2018г.
постановено по гр.д.№8949/2018г. по описа на Районен съд Варна, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА А.Д.Н., с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на П.С.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата
от 1300лв., представляваща съдебно деловодни разноски за въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.