№ 2724
гр. София, 23.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20221110155630 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Ю. С. П., чрез адв. П., срещу Е. М. М., с
която е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Е. М. М. дължи на Ю. С. П.
сумата в размер на 12 500 евро, предявена като частичен иск от сума в размер на 140 000
евро, представляваща главница по договор за паричен заем от 21.08.2018 г., ведно със
законната лихва от 20.07.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
21.08.2018 г. е предал на ответника сума в размер на 140 000 евро, за което заемателят издал
собственоръчно написана декларация със задължение да върне получената в заем парична
сума, която предвид реалния характер на договора за заем, обективирала предаването на
сумата, респ. сключването на договора за заем. Поддържа, че на 14.09.2021 г. длъжникът
получил лично покана за доброволно плащане от страна на ищеца, в която покана бил
предоставен 7-дневен срок за плащане по банков път, като поканата била връчена чрез ЧСИ
М. П.. Твърди, че за друга част от дължимото по същия договор ищецът вече веднъж е
инициирал заповедно производство за частично удовлетворяване на вземането си, като при
липса на подадено възражение, бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 60957/2021 г.
по описа на СРС, въз основа на който било образувано изп.д. № 20228400400380, по което
било налице частично плащане. Ето защо моли съда да уважи предявеният иск, като признае
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 12 500 евро, предявена
като частичен иск от сума в размер на 140 000 евро, представляваща главница по договор за
паричен заем от 21.08.2018 г., ведно със законната лихва от 20.07.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез адв. Д., е депозирал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Поддържа, че от
представения по делото документ не ставало ясно дали сумата е била получена, кога и по
какъв договор. Нямало никакъв друг придружаващ документ, от който да е видно в каква
1
връзка е дадена на ответницата тази сума, като не ставало ясно и в какво се състои
договарянето, нямало предмет на договора и не било доказано наличието на облигационно
правоотношение. Ето защо моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем за
потребление (паричният заем) е неформален, реален, едностранен, възмезден или
безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост
на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер в срок от 1 месец от поканата (арг. чл. 240, ал. 4 ЗЗД), ако друго не е
уговорено от страните.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал.
1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по
иска за връщане на предоставената на заем сума: 1/ съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я
върне при настъпване на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на
заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и
настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на
пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца – заемодател,
защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси
изпълнение на договорно задължение на заемателя.
По делото е представено от ищеца заверено копие на декларация от 21.08.2018 г., в
която е посочено, че Е. М. М. декларира и се задължава на Ю. С. П., че е получила сумата от
140 000 евро срещу договорена лихва и възстановяване на сумата по договаряне.
Представен е и изпълнителен лист от 24.03.2022 г., издаден въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 60957/2021 г. по описа на
СРС, ГО, 164 състав, по силата на който Е. М. М. е осъдена да заплати на Ю. С. П. сумата в
размер на 5100 евро, представляваща част от главница по несключен договор за заем,
предадена на длъжника на неосъществено основание, съгласно декларация от 21.08.2018 г.,
която подлежи на връщане, ведно със законна лихва за период от 25.10.2021 г. до изплащане
на вземането.
Спорни по делото са обстоятелствата, че: 1/ процесната сумата е предадена от ищеца
на ответника; 2/ че е предадена въз основа на договор за заем.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства настоящият съдебен
състав приема, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване наличие
на заемно правоотношение между него и ответника Е. М. М.. Както се изясни, по иск с
правно основание чл. 240 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е установяването както на
факта, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на
договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от
задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго
основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е
извършил дарение на сумата и пр. (в този смисъл са Решение № 180 от 26.11.2019 г.,
постановено по гр.д. № 4345/2018 г., по описа на ВКС, ІV г.о., Решение № 192 от 07.11.2014
г., постановено по гр. д. № 2519/2014 г. по описа на ВКС, III г.о., Решение № 524 от
28.12.2011 г., постановено по гр. д. № 167/2011 г. по описа на ВКС, ІV г.о., Решение № 52 от
2
22.5.2009 г., постановено по гр. д. № 695/2008 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 390 от
20.5.2010 г., постановено по гр. д. № 134/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о., Решение № 837 от
13.12.2010 г., постановено по гр. д. № 1727/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о. и др.)
В настоящия случай от събраните по делото доказателства не се установява съобразно
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че процесната сума е била предадена от ищеца на ответника
на основание сключен договор за заем. Нито от процесната декларация, нито от
представения изпълнителен лист се установява сумата в посочения размер да е била
предадена от ищеца на ответника на основание договор за заем. Когато предаването на
парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е сторено то, не може да се
презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може
да произтича от друг източник (Решение № 524 от 28.12.2011 г., постановено по гр. д. №
167/2011 г. по описа на ВКС, ІV г.о., Решение № 180 от 26.11.2019 г., постановено по гр.д.
№ 4345/2018 г., по описа на ВКС, ІV г.о. и др.). В подкрепа на извода за липса на
доказателства за предаване на сумата на основание сключен договор за заем е и
представеният от ищеца изпълнителен лист от 24.03.2022 г., в който изрично е посочено, че
сумата в размер на 5100 евро представлява част от главница по несключен договор за заем,
предадена на длъжника на неосъществено основание, съгласно декларация от 21.08.2018 г.
В този смисъл от представените по делото доказателства се установява единствено, че
ищецът е инициирал заповедно производство за частично удовлетворяване на вземането си,
но не въз основа на договор за заем, а на извъндоговорно основание – „несключен договор за
заем“.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че в производството по делото не бе
установено сумата в размер на 12 500 евро, предявена като частичен иск от сума в размер на
140 000 евро, да е била предадена от ищеца на ответника въз основа на сключен договор за
заем, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно разноските:
С оглед изхода от спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, право на разноски има
единствено ответникът. Същият претендира разноски за адвокатско възнаграждение в общ
размер на 3100 лв., от които: 500 лв. за заповедното производство и 2600 лв. за исковото
производство, които съобразно представените по делото договори от 17.08.2022 г. и
15.02.2023 г. са заплатени изцяло в брой, като в тази част договорите служат за разписка за
получаването на сумите. Релевираното от процесуалния представител на ищеца възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно единствено относно претендираното от ответника
адвокатско възнаграждение за заповедното производство, тъй като съгласно константната
съдебна практика, когато заповедното производство е прераснало в исково, разноски за
подаване на възражение по чл. 414 ГПК не се дължат. Това е така, тъй като заповедното
производство е уредено като едностранно и подаването на възражение в срока по чл. 414
ГПК е основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи
произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма
самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на
длъжника - в този смисъл са Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г., по
описа на ВКС, І Т.О., Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.д. № 236/2020 г., по описа
на ВКС, ІІ т.о., Определение по ч.гр.д. № 6275/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV – „Е“
въззивен състав и др. Релевираното от процесуалния представител на ищеца възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК относно разноските в исковото производство е неоснователно, тъй като
претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е в минимален размер, изчислен
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Предвид изложеното, ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2600 лв.
3
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от Ю. С. П., ЕГН: **********, с
адрес: АДРЕС, срещу Е. М. М., ЕГН: **********, с адрес: АДРЕС, положителен
установителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Е.
М. М. дължи на Ю. С. П. сумата в размер на 12 500 евро, предявена като частичен иск от
сума в размер на 140 000 евро, представляваща главница по договор за паричен заем от
21.08.2018 г., ведно със законната лихва от 20.07.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА Ю. С. П., ЕГН: **********, с адрес: АДРЕС, да заплати на Е. М. М., ЕГН:
**********, с адрес: АДРЕС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 2600 лв. -
разноски за адвокатско възнаграждение за исковото производство пред СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4