Р Е Ш Е Н И Е
№ 1838/21.04.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ
състав, в открито съдебно заседание, проведено на десети февруари
две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН
ЧАРАКЧИЕВ
при
участието на секретаря Ани Динкова,
като
разгледа докладваното от съдията
гражданско
дело № 92 по описа
на съда за 2018
г.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба на Л.В.Г.,*** г., срещу Б.А.Г. и Н.Д.Г.,***, с
която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
приемане на установено в отношенията между страните, че ответниците дължат
солидарно на ищцата сумата 13000,00 лв., представляваща дължима на отпаднало
основание сума – платена цена по договор за покупко-продажба, обективиран в
Нотариален акт * г. на нотариус Ел. Я., който договор е развален по силата на
влязло в сила Решение № * г., постановено по гр. д. № * г. по описа на РС – П.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 23.06.2016 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата 6620,00 лв.,
представляващо обезщетение за забава за периода 24.06.2011 г. – 20.06.2016 г.,
които суми са предмет на заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, ХХІ състав.
В исковата молба и уточняващите молби се
твърди, че между страните е сключен договор за покупко-продажба на недвижим
имот, подробно индивидуализиран в нотариален акт № * г., по силата на който още
към деня на сключване на сделката ищцата като купувач, чрез нейната майка и
законен представител, заплатила в полза на ответниците като продавачи сумата
13000,00 лв. С Решение № * г.д. № *
г. на Районен съд – П., влязло в сила на 24.06.2011 г., така сключеният договор
бил развален. Твърди, че е на ответниците е връчена покана на 10.06.16 г. да
върнат заплатената продажна цена за апартамента, но изпълнение не е последвало.
Ето защо счита, че платената от нея продажна цена подлежи на връщане поради
отпадане на основанието за нейното получаване. Счита, че за периода от датата
на влизане в сила на съдебното решение за разваляне – 24.06.2011 г. до
20.06.2016 г. ответниците ѝ дължат съответно обезщетение за забава в
размер на 6620,00 лв., като твърди, че ответниците са в забава за плащане на
главницата именно от датата на влизане в сила на решението по гр. д. № * г. по
описа на РС – П.. По изложените съображения моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Б.А.Г. и Н.Д.Г., чрез процесуалния им представител – адв. К.Т..
Поддържа се становище за неоснователност на предявения иск. Признава се, че по
силата на Нотариален
акт * г. на нотариус Ел. Я. с район на действие Районен съд – П. ответниците са
продали на Л.Г., действаща чрез своята майка Д. Б. – Г. недвижим имот
представляващ 1/3 ид.ч. от УПИ-* в кв. * по плана на гр. П., целия с площ от *
кв.м. ведно с трети жилищен етаж от триетажна масивна жилищна сграда, ведно с
прилежащите югозападно мазе с площ от 20,62 кв.м. и 1/3 ид. част от таванско
помещение на сградата, построена в същия имот за сумата от 20000,00 лв., от
които 13000,00 лв. били получени в брой от ответниците, а остатъка от
продажната цена в размер на 7000,00 лв. щяла да бъде изплатена на продавачите в
срок от 7 месеца, считано от сключване на договора. Твърди, че заплатената сума
от 13000,00 лв. има качеството на задатък, както и че сумата от 7000,00 лв. не
е била заплатена. Оспорва нотариалната покана, като счита че заверката на
подписа и озаглавяването ѝ като такава, не я правят нотариална покана.
Наред с това в поканата е посочено, че ответниците са поканени да заплатят сума
в размер на 20000,00 лв., представляваща част от уговорената между страните
цена от 27000,00 лв., което не отговаря на обективната действителност. Сочи се,
че две години след крайния срок на плащане на остатъка от продажната цена –
2004 г., ответниците се снабдили с изпълнителен лист за сумата от 7000,00 лв. и
в образуваното изпълнително производство многократно са правени безрезултатни
опити за връзка с ищцата, чрез родителите ѝ като нейни законни
представители. Твърди се, че през 2009 г. по инициатива на ответниците
процесният договор за покупко-продажба е развален с Решение № * г. по гр.д. *
по описа на Районен съд – П.. Прави се възражение за погасяване по давност на
исковите претенции за главница и обезщетение за забава на основание чл. 110 от ЗЗД, респективно 111 от ЗЗД. В евентуалност се прави възражение за прихващане
на исковите претенции със сумата от 2208,40 лв. присъдена срещу ищцата в полза
на Б.А.Г. и Н.Д.Г. с Решение № * г. по гр.д. № * по описа за 2009 г. на Районен
съд – П.. Ответниците правят и възражение за прихващане със сумата от 13000,00
лв. представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на процесния имот
считано от датата на предаване на владението на имота и прехвърляне на
собствеността – 29.01.2002 г. (дата на вписване на нотариалния акт за сделката)
до датата на влизане в сила на решението, с което е развален процесния договор
за покупко-продажба – 02.06.2011 г. По изложените съображения молят предявените искове да бъде отхвърлени.
Претендират се и разноски.
В о.с.з. страните
поддържат изразените позиции по спора чрез процесуалните си представители, като ищецът заявява
становище за неоснователност на възраженията за прихващане, включително за погасяване
по давност на това за сумата от 2208,40 лв.
В писмени
бележки ищцата доразвива доводите си.
СЪДЪТ, преценявайки
събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна и формулира следните
изводи от правна страна:
Предявени са субективно и обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.
422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за вземанията по които в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение
по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на
ВРС. В срока по чл. 414 от ГПК двамата длъжници са подали възражение срещу заповедта
за изпълнение, поради което за ищцата е налице правен интерес от водене на
установителните претенции срещу ответниците. Исковете са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани
по същество.
За успешното провеждане на исковете за рестуитуиране на заплатеното по
развален договор за продажба и обезщетение за забава на изпълнението, в тежест
на ищцата е пълно и главно да докаже следните
правнорелевантни факти, от които се ползва – 1/ че между страните - ищцата като купувач и
ответниците като продавачи е сключен договор за покупко-продажба на процесния
имот, 2/ че в деня на сключване на сделката част от
продажната цена в размер на 13000,00 лв. е била заплатена на ответниците, 3/ че
впоследствие договорът е развален с Решение № * г., постановено по гр. д. № *
г. по описа на РС – П., както и 4/ факта на
изпадане в забава на ответниците за връщане на платената продажна цена след
разваляне на договора.
От горните обстоятелства на основание чл. 146, ал. 1, т.
3 и 4 от ГПК за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са
отделени следните факти: 1/
че ищцата като купувач чрез своята майка, в
качеството ѝ на законен представител и ответниците като продавачи е
сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот представляващ 1/3 ид.ч. от
УПИ-* в кв. * по плана на гр. П., целия с площ от * кв.м. ведно с трети жилищен
етаж от триетажна масивна жилищна сграда, ведно с прилежащите югозападно мазе с
площ от * кв.м. и 1/3 ид. част от таванско помещение на сградата, обективиран в
Нотариален акт * г. на нотариус Ел. Я. с район на действие Районен съд – П.; 2/ че при
подписване на договора ищцата е заплатила на ответниците в брой сумата от
13000,00 лв.; 3/ процесният договор за покупко-продажба е
развален с Решение № * г., постановено по гр. д. № * г. по описа на РС – П.,
влязло в законна сила на 24.06.2011 г.
По главния иск:
На практика приетите горе за безспорни правнорелевантни
факти, подкрепени и от събраната доказателствена съвкупност - Нотариален акт за
покупко-продажба № * г. (л. 6) и
заверен препис от Решение № * г. по гр.д. № * г. по описа на
РС – П. (л. 9 -13), установяват по несъмнен за съда начин, както че ищцата е
предала на ответниците процесната сума от 13000,00 лв. на 29.01.2002 г. в изпълнение
на договор за покупко продажба на имот така и последващото разваляне по съдебен
ред на сделката, по която цената е заплатена. Т.е. по делото са налични всички кумулативно
необходими елементи на предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД за установяване дължимостта на даденото на отпаднало
основание, поради което главната претенция за сумата от 13000,00 лв. се явява
основателна и следва да се уважи, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК.
До извод за обратното не води релевираното с отговора по
чл. 131 от ГПК правоизключващо възражение, че получената от ответниците сума от
13000,00 лв. им била дадена като задатък от ищцата - купувач по сделката,
поради което не подлежи на връщане. В тази връзка никъде в текста на
нотариалния акт не се установява клауза за даване на задатък по смисъла на чл.
93 от ЗЗД. По-важното обаче е, че пред нотариуса ответниците недвусмислено са
изразили воля, че сумата от 13000,00 лв., която са получили към момента на
изповядване на сделката, представлява част от продажната цена за имота, в общ
размер от 20000,00 лв. Следователно по делото не са налице доказателства, които
дори по косвен път да доказват, че процесната сума в действителност не е
платена цена, а задатък. Освен това доколкото разваленият договор за продажба е
сключен в специална нотариална форма, уговарянето на задатък по смисъла на чл.
93 от ЗЗД за доказване на сключването му се явява лишено от интерес, за която и
да е от страните.
Неоснователно е и правопогасяващото възражение на
ответниците, че задължението им за връщане на сумата по разваления договор е погасено
с изтичането на общата давност чл. 110 от ЗЗД, тъй като по делото се
установява, че между датата на настъпване на неговата изискуемост - 24.06.2011
г. (влизане в сила на решението по гр.д. № * г. по описа на РС – П. за разваляне на сделката) и
датата на депозиране във ВРС на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.06.2016 г.
не е изтекъл предвидения в закона петгодишен давностен срок.
По иска за обезщетение за забава:
Валидното възникване на акцесорната претенция по чл.86,
ал.1 от ЗЗД за периода 24.06.2011 г. до 20.06.2016 г., в хипотеза като процесната на забава за връщане на сума
дадена на отпаднало основание, настъпва с отправянето на покана от кредитора до
длъжника, в който смисъл е и задължителната съдебна практика постановена в т. 7
от ППВС № 1/79 г.
В случая ищцата собствено твърди в исковата молба, че изпратена
от нея писмена покана до ответниците за връщане на платената цена е получена от
тях на 10.06.2016 г. Респективно страната е признала неизгодния за нея факт, че
до този момент не е канила ответниците и е поставила същите в забава твърде
късно спрямо собствено релевирания начален момент на обезщетението – 24.06.2011
г. Последното обаче се явява ирелевантно за крайния извод на съда за неоснователността
на този иск, доколкото ищцата не доказа пълно и главно, каквото доказване
дължи, че е поканила ответниците да ѝ заплатят процесната сума. В тази
връзка по делото са предствени две покани до ответниците – с услуга „телепоща“ чрез
„Б. П.“ ЕАД (л. 15) и непрецизно наречена „нотариална
покана“(л. 16), и двете с дата 27.04.2016 г. Поканите обаче не са придружени от
съответен официален или изходящ от ответниците документ (например надлежно
оформено известие за доставяне, куриерска разписка за получаване и т.н.), който
пълно и главно да доказва, че поне едната от тях е била получена от
ответниците, или най-малкото че те несъмнено са се запознали с нейното съдържание.
Следователно по делото не се съдържат доказателства за достигане до ответниците
на волята на ищцата да ѝ бъде върната неоснователно държаната сума. Съответно
съдът намира за недоказано на делото, че до датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 23.06.2016 г., ответниците са били поставени от ищцата в
забава за връщане на главното задължение от 13000,00 лв., респективно в полза
на ищцата не е възникнало вземане за обезщетение по чл. 86, ал.1 от ЗЗД. По
изложените съображения предявеният акцесорен иск за сумата 6620,00 лв., обезщетение
за забава за периода 24.06.2011 г. – 20.06.2016 г., се явява неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
По направените в евентуалност по чл. 104, ал.1 от ЗЗД възражения
за прихващане:
Първото възражение за прихващане на процесните искови
претенции направено с отговора по чл. 131 от ГПК е за сумата от 2208,40
лв., представляваща съдебните разноски, които ищцата е
осъдена да заплати на ответниците по гр.д. № * г. на Районен съд – П..
Видно от текста на решението по горното дело, влязло в сила на * г.,
действително в полза на настоящите ответници – тогава
ищци, са присъдени съдебни разноски в размер от 2208,40 лв. Т.е. налице са
елементите от фактическия състав на съдебно установено, следователно изискуемо
и ликвидно, вземане на ответниците към ищцата Г. именно в твърдяния размер.
Доколкото последната е релевирала в първо о.с.з. възражение за изтекла
погасителна давност за това вземане същото
следва да се разгледа по същество, но се явява неоснователно по следните
съображения:
Вземането за сумата 2208,40 лв. е
съдебно установено и спрямо него е приложима специалната петгодишна давност
уредена в чл. 117, ал.2 от ЗЗД. Последната е започнала да тече на 24.06.2011 г.
и е изтекла на 24.06.2016 г., следователно възражението за прихващане с
отговора на исковата молба от дата 16.03.2018 г. е направено извън петгодишния
срок. При това положение следва да се прецени дали не е налице хипотезата на
чл. 103, ал.2 от ЗЗД, която предвижда, че прихващане е допустимо и след като
вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането
на давността. Възможността да се извършва прихващане с погасено по давност
вземане се обосновава с положението, че лицето, което има право да извърши
прихващане, често смята, че вече е освободено от насрещното си задължение
поради наличието на право да извърши прихващане, и не прихваща, докато не бъде
предявен срещу него иск за изпълнение на задължението (Решение № 933/1059 г. на
ВС, І г.о., Решение № 1793/1963 г. на ВС, І г.о.). В случая задължението на
прихващащата страна (ответниците) не е възникнало след погасяване по давност на
вземането му, а едновременно с него (влизане в сила на решението по гр.д. № *
г. на Районен съд – П.). Поради това към този минал момент и двете насрещни
задължения са съществували успоредно и то във вид годен за компенсиране по
смисъла на чл. 103, ал.1 от ЗЗД, поради което на основание чл. 103, ал.2 от ЗЗД
няма пречка прихващането да бъде декларирано с настоящото решение.
Второто направено в евентуалност възражение е за прихващане на исковите
претенции със сумата от 13000,00 лв. определена от ответниците като обезщетение
за лишаването им от ползване на процесния имот за периода от предаване на владението върху него на ищцата
до датата на влизане в сила на съдебното решение за разваляне на сделката – 29.01.2002
г.– 02.06.2011 г.
Доколкото така релевираното възражение се твърди да произтича от
извъндоговорно основание за разлика от отхвърления по гр.д. № * г. на Районен
съд – П. иск с правно основание чл. 88, ал.1 от ЗЗД, наред с
което между двете искови претенции не е налице идентитет и по размер и период
на формиране, съдът намира, че възражението е допустимо и не е обхванато от
силата на пресъдено нещо на решението на РС – П., тъй като касае различно
вземане, противно на твърдението на ищцата.
Правното основание на вземането по възражението съдът намира, че произтича
от чл.59, ал.1 от ЗЗД, доколкото по твърденията на ответниците търсеното от тях
обезщетение е съизмеримо с финансовият ресурс, който ищцата е спестила
вследствие на обитаването на имота им без валидно основание за това. Т.е.
ответниците твърдат, че са обеднели от така настъпилото непряко и неоснователно
разместване на имуществени блага между тях и ищцата. В смисъл, че собственикът
на неоснователно ползван имот разполага с иск (или възражение) с правно
основание именно чл. 59 от ЗЗД срещу ползващият, който си е спестил средства за
сметка на чуждото (в случая под формата на наем), е и задължителната съдебна
практика постановена в т.1 на Постановление № 1/79 г., на Пленум на ВС и
Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС.
В случая със съдебното разваляне на договора
считано от 24.06.2011 г. правното основание за ползването на процесния
имот от ищцата Г. е отпаднало занапред, доколкото
самото съгласие за предаване на владението изразено в нотариалния акт за
продажбата от 29.01.2002 г., като фактическо състояние, не може да отпадне с
обратна сила (в този смисъл Решение № 265/20.01.2014 г. по гр.д. № 2216/2013 г.
на ВКС,III г.о.). Следователно
за целия период 29.01.2002 г.– 24.06.2011 г. ищцата е ползвала имота в гр. П. по силата на договора за
покупко-продажба, т.е. на основание, което е било годно
да я направи негов собственик, поради което по силата на чл.70, ал.1 от ЗС е
била добосъвестен владелец. Съответно на основание чл.71 от ЗС е имала
законното право да извлича ползите от имота, включително гражданските плодове.
Последното сочи, че ищцата не се е обогатила неоснователно за сметка на ищците
със спестена наемна цена за срока на твърдяното ползване, а възражението за
прихващане в обратен смисъл се явява неоснователно.
В обобщение на горното главният иск за сумата от 13000,00 лв. се явява основателен,
ведно с законната лихва считано от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК,
както и възражението за прихващане направено от ответниците с тяхно вземане
срещу ищцата в размер от 2208,40 лв., като след извършване на компенсация между
двете насрещни задължения до размера на по-голямото от тях, установителният иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се
явява основателен до размер от 10791,60 лв., а за остатъка до сумата от 2208,40
лв. следва да се отхвърли като погасен чрез прихващане на основание чл. 103 от ЗЗД. Акцесорният иск по чл. 86, ал.1 от ЗЗД следва да се отхвърли като
неоснователен, а не следва да се уважава и насрещното възражение на ответниците
с правно основание чл. 59 от ЗЗД.
Предвид изхода на спора, право на разноски в
производството имат и двете страни съобразно уважената, респективно
отхвърлената част от исковете, като в срока по чл. 78 от ГПК искане за
присъждане на разноски е направено от ответниците, които са представили списък
по чл. 80 от ГПК, както и доказателства за извършването им. Ищцата е релевирала
възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение поискано от
ответниците.
В заповедното производство те са претендирали
сумата от 200,00 лв. за адвокатско възраграждение платено от Б.Г. по договор от
28.11.2017 г. за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената
заповед по ч.гр.д. № * г. на ВРС. Тази сума не се явява прекомерна, предвид относимия
минимум изчислен по реда на чл. 7, ал 7 вр. ал.2, т.3 от Наредба № 1/01.07.2004
г., поради което следва да се ползва като база за определяне крайният размер на
дължимите от ищцата разноски в заповедното производство. Последният при
отчитане на отхвърлената част от исковете възлиза на 110,00 лв.
В исковото производство ответниците претендират
да им бъде заплатена сумата от 420,00 лв., внесен депозит за вещо лице. При
отчитане на отхвърлената част от исковете подлежащата на репариране част от
депозита за вещо лице следва да се редуцира до 231,00 лв.
Ответниците претендират и сумата от 800,00 лв.
за адвокатско възраграждение, уговорено при условията на чл. 38, ал.1, т.2 от
ЗА в договор от 16.03.2018 г. Договорената сума не обвързва съда предвид
твърдението за оказано безплатно процесуално представителство от адв. Т., но не
се явява и прекомерна, предвид приложимия минимум, изчислен по реда на чл. 7,
ал 7 вр. ал.2, т.4 от Наредба № 1/01.07.2004 г., поради което при спазване на
диспозитивното начало следва да се приеме като база за изчисляване на
възнаграждението дължимо на адвоката за исковото производство. При отчитане на
отхвърлената част от исковете то следва да се редуцира до 440,00 лв. и заплати
на адв. К.Т. при условията на чл. 38, ал.2 от ЗА, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
Ответниците са направили и искане за присъждане
на разноски по договор от 18.04.2018 г. с предмет изготвяне на частна жалба
срещу определение № * г. постановено по настоящото дело. Това искане се
преценява като неоснователно на първо място, защото по делото не са представени
доказателства, че адвокатът е извършил такова процесуално действие. По-важното обаче
е, че дори действително подобна частна жалба да беше подадена по делото, то присъждането
на разноските за изготвянето ѝ щеше да е в правомощията на компетентата
да я разгледа въззивна инстанция, но не и на настоящия първоинстанционен съд.
С оглед обстоятелството, че ищцата е била освободена от заплащането на
такси и разноски в процеса, на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответниците
следва да бъдат осъдени солидарно да заплатят по сметка
на ВРС държавна такса от 431,66 лв. съобразно цената на уважените искове.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че Б.А.Г., ЕГН ********** и Н.Д.Г., ЕГН **********
и двамата с постоянен адрес:
*** дължат солидарно на Л.В.Г., ЕГН **********
с адрес: *** сумата от 10791,60
лв.,
представляваща дължима на отпаднало основание сума – платена цена по договор за
покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт * г. на нотариус Ел. Я., който
договор е развален по силата на влязло в сила Решение № * г., постановено по
гр. д. № * г. по описа на РС – П., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 23.06.2016 г. до
окончателното изплащане на задължението, която
сума
е предмет на Заповед № *
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. №
* г. по описа на ВРС, ХХІ състав, на основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 2208,40 лв. над
присъдената сума до пълния претендиран размер от 13000,00 лв., като погасен чрез прихващане със
задължението на ищцата към ответниците за сумата
от 2208,40 лв., представлвяваща съдебни разноски по гр.д. № * на РС –П., на основание чл. 103 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.В.Г., ЕГН **********
с адрес: *** срещу Б.А.Г., ЕГН ********** и Н.Д.Г., ЕГН **********
и двамата с постоянен адрес: *** иск с правно основние чл.
86, ал.1, от ЗЗД за сумата от 6620,00
лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 24.06.2011 г. – 20.06.2016 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Б.А.Г., ЕГН ********** и Н.Д.Г., ЕГН ********** и двамата с постоянен адрес:
*** да заплатят солидарно в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на ВРС сумата
431,66 лв., представляваща дължима държавна такса за разглеждане на делото,
на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
ОСЪЖДА Л.В.Г., ЕГН **********
с адрес: *** да заплати на Б.А.Г., ЕГН ********** и Н.Д.Г., ЕГН **********
и двамата с постоянен адрес: *** сумата 231,00 лв., представляваща
сторените в исковото производство съдебно-деловодни разноски, както и сумата 110,00 лв., представляваща
сторените в заповедното производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА Л.В.Г., ЕГН **********
с адрес: *** да заплати на адв. К.Т.,***, със служебен адрес: гр. В., ул. „П. К.“ № *,
сумата 440,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за исковото производство, на
основание чл. 78, ал. 3
от ГПК вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: