№ 165
гр. Варна , 27.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
тринадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
при участието на секретаря Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина П. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20203100503470 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от „Кредит
Инс“ АД, ЕИК *********, срещу решение №260133/24.08.2020 г., постановено по гр.д. №
8208/2019г. на ВРС, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника срещу П. В.
Д. ЕГН ********** искове с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, чл.240
ЗЗД и чл.86 от ЗЗД за дължимост на вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №3727/2019г. на ВРС, за сумите както
следва: разликата над 1264,50лв. до претендираните 1375.00лв. – главница по сключен
Договор за потребителски кредит „Екстра"№79738/21.08.2018г.; сумата от 196.92лв. –
договорна лихва за периода 21.08.2018 г. - 25.02.2019г.; сумата от 1017.50лв. – договорна
такса „Гарант" за периода 21.08.2018г. - 25.02.2019г.; сумата от 19.68лв. – законна лихва за
забава за периода 22.10.2018г. - 25.02.2019г.
В жалбата се поддържат доводи за неправилност на решението с твърдения, че
сключеният договор не противоречи, нито заобикаля закона. Излага се, че при подаване на
заявката за сключване на договора за кредит потребителят е изявил желание за заем с
осигурен гарант и се е задължил да заплаща възнаграждението за предоставената от
дружеството гарант услуга по обезпечаване на вземанията. По силата на сключения договор
1
за предоставяне на гаранция ищецът се е задължил да събира възнаграждението от името и
за сметка на дружеството гарант. Възнаграждението е дължимо по силата на самостоятелно
правоотношение, поради което по аналогия на правилата за банковата гаранция, приложени
към тази, предоставена от дружеството гарант, същото не следва да се включва към
разходите по потребителския кредит. Съгласно договора за кредит потребителят се е
съгласил задължението му за заплащане на такса „Гарант” да бъде разсрочено и включено в
месечните вноски. Същият не се е възползвал от правото си да се откаже от договора или да
сезира Помирителна комисия. Процесната такса „Гарант” не участва при формирането на
ГПР, но дори да се приеме, че с включването й се надвишава посочения в чл.19, ал.4 от ЗПК
размер, то нищожни са само клаузите, надвишаващи същия, а не целият договор.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството по гр.д. № 8208/2019г. на ВРС е образувано по предявени от „Кредит
Инс“ АД срещу П. В. Д., кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1,
вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД да
бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1375.00лв. - главница по Договор за потребителски кредит „Екстра"
№79738/21.08.2018г., сумата от 196.92лв. - договорна лихва за периода 21.08.2018 г. -
25.02.2019г., сумата от 1017.50лв. - договорна такса „Гарант" за периода 21.08.2018г. -
25.02.2019г.; сумата от 19.68лв., законна лихва за забава запериода22.10.2018г. -25.02.2019г.,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението
за издаване на Заповед за изпълнение до окончателното плащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №3727/2019г. по
описа на Районен съд - гр. Варна.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен по електронен път договор
за потребителски кредит „Екстра" №79738/21.08.2018г., по силата на който ищецът е
предоставил на ответника кредит в размер на 1500 лева, срещу задължение за връщането му
ведно с договорна лихва и такса „Гарант“, в общ размер на 2826.00 лв., на 12 равни месечни
вноски с краен падеж 21.08.2019г. Заемната сума е преведена чрез системата е-pay и
получена от oтветника на каса на партньорски офис на „Изипей"АД, срещу представена от
лична карта. Съгласно формата за кандидатстване ответникът е имал възможност да избере
опция да предостави банкова гаранция за обезпечаване на задължението му или да му бъде
предоставена такава от дружество, с което кредитодателят има сключен договор. С оглед
формата за кандидатстване ответникът е избрал опция да му бъде осигурен гарант за
ползване на кредита от „Кредит Инс“ООД, с което на основание т.4 от договора, се е
задължил към ежемесечната му вноска по кредита да бъде начислена и такса „Гарант“ за
предоставената услуга. „Кредит Инс“ООД има сключен Договор за предоставяне на
гаранция по потребителски кредити 25.10.2014г. с „Бикнел Корп“ ООД, съгласно който
последният се задължава да гарантира вземанията на кредитоподателя по отпуснати
2
потребителски кредити, ако тази опция е била избрана от съответния кредитополучател и в
случай, че кредитодателят при полагане на грижата на добрия търговец не е събрал
дължимите му суми, включително по съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на
предсрочната им изискуемост, а кредитодателят се задължава да събира от името и за сметка
на дружеството гарант сумата, представляваща такса „гарант" от кредитополучателя.
Ответникът е заплатил само първата погасителна вноска, след което погашенията са
преустановени, поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем на основание т.6 от
договора, за което ответникът е уведомен на 22.12.2018г. на посочения от него имейл адрес,
съгласно предвиденото в т. 12.1 от Общите условия. С оглед неизпълнението на длъжника
ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №3727/2019г. по описа на ВРС,
връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което претендира за съдебно
установяване на вземането си.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът, редовно призован лично по настоящия си адрес,
както и по посочения в исковата молба адрес, не е депозирал отговор на исковата молба.
С първоинстанционното решение е уважен единствено искът с правно основание
чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД до размера от 1264.50 лв., като в тази част решението
не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани
в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. В рамките на
дължимата служебна проверка по допустимост на производството съдът констатира, че
искът с правно основание чл.422 от ГПК е предявен по реда на чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК от
заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от уведомяването му за връчване на
заповедта по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение на
императивна правна норма.
По предявените искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД,
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи факта на сключен между
страните валиден договор за потребителски кредит, по който е изправна страна и размера на
3
претенциите по пера.
Настоящият въззивен състав следва да зачете силата на пресъдено нещо, формирана с
влязлата в сила част от първоинстанционното решение, като приеме за установени в
отношенията между страните факта на сключен помежду им договор за кредит от
разстояние и факта на усвояване на заемната сума от кредитополучателя, още повече при
липса на въведени от ответника оспорвания на посочените обстоятелства.
С оглед потребителския характер на процесния договор съдът дължи служебна
преценка за неравноправни клаузи, независимо от липсата на възражения в тази насока. От
съдържанието на представения договор се установява, че същият е сключен за сумата от
1500 лева, при годишна възнаградителна лихва 36 % и ГПР 49.7%. Задължението в общ
размер на 2826 лева е разсрочено на 12 равни месечно вноски, включващи главница 125
лева, лихва 18 лева и такса „Гарант“ 92.50 лева. Анализирано съдържанието на договора за
кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифтът на текста е не по - малък от
12, съгласно чл.10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11,
ал.1, т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит,
индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер
на лихвения процент, годишния процент на разходите съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК,
условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на главница и
лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1, т.11 до т.26. Погасителният план,
както и общите условия са подписани от ответника, респективно са станали част от
договорното съдържание. В чл.11, т. 10 от ЗПК не се съдържа изискване за посочване на
компонентите на ГПР, а формулата за изчисляването му е посочена в чл.5.6. от Общите
условия. Посоченият в договора размер на ГПР не надвишава предвидения в чл.19, ал.4 от
ЗПК императивен лимит. С оглед изложеното съдът намира, че самият договорът за
потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност.
Недействителна се явява единствено уговорката за дължимост на такса „Гарант“, като
неравноправна по смисъла на чл. 143 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.4.1. от договора посочената
такса се дължи в полза на кредитодателя за осигурен от него гарант, който да отговаря за
връщане на вноските по кредита, като същата е разсрочена към месечните вноски по
погасителен план. Видно от чл.8.4. от ОУ кредитодателят може да предостави на
кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант; в този
случай кредитодателя се задължава да събира дължимите гаранционни такси от името от
избраното от кредитополучателя дружество гарант, като същият урежда отношенията си с
дружеството гарант съгласно условията на договор, сключен помежду им. С представения
Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014г., сключен
между „Кредит Инс“ АД и дружеството гарант „Бикнел Корп“ ООД, последното се е
задължило да отговаря пред кредитодателя солидарно с кредитополучателя и да гарантира
изплащане на сумите по потребителските кредити, след като кредитодателят е положил
усилия и грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му суми включително по
4
съдебен ред в срок от 2 /две/ години от датата на предсрочната изискуемост, като
кредитодателят се задължава да събира от името и за сметка на дружеството гарант суми
наречени „такса гарант“ от кредитополучателя.
По своята правна природа претендирата такса представлява възнаграждение за
осигуряване на поръчител, предварително одобрен едностранно само от кредитора, в
отклонение на чл.8.4. от ОУ. Представеният договор за предоставяне на гаранция има
рамков характер и е сключен далеч преди процесния договор за кредит. Ето защо съдът
намира, че клаузите, предоставящи на потребителя избор да сключи договор за заем с
осигурен от кредитора гарант, са типови, а кредитополучателят не може да влияе върху
съдържанието им, нито да избере с кое лице да се сключи договор за поръчителство и при
какви условия. Аналогията с банковата гаранцията в случая е неуместна, доколкото същата
представлява абсолютна банкова сделка между длъжника и избрана от него търговска банка
срещу уговорено помежду им възнаграждение, съответстващо на обичайната печалба на
банката, с цел обезпечаване на задълженията по конкретен договор. В случая потребителят
не е страна по обезпечителното правоотношение, гарантът не разполага с банков лиценз,
обезпечението не е учредено за конкретния договор за заем, а определеното възнаграждение
е приблизително в размер на самата главница. Следва да се посочи и че съгласно чл. 16 от
ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността на потребителя към
момента на сключване на договора, а с уговорката за избор на предварително одобрен от
кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника рискът от неизпълнение на горното
задължение. Отделно от изложеното предвидената субсидиарна отговорност за гаранта,
която може да бъде ангажирана само при неуспешно проведено изпълнение срещу
длъжника, заставя потребителя да заплати възнаграждение без да е сигурно ефективното
предоставяне на насрещна престация, което е в противоречие с чл.143, ал.1, т.15 от ЗЗП.
На следващо място кумулирането на таксата към погасителните вноски води до скрито
оскъпяване на кредита. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР в размер на 49,7 %, нараства допълнително с размера на таксата по чл.4 от договора.
Включена по този начин в погасителните вноски, тази такса по същество се добавя към
възнаградителната лихва на търговеца – кредитодател и поражда значително фактическо
оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да
получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се приблизително на сумата по
кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране (чл. 19 ЗПК). Представянето като такса за осигуряване на
гаранция по договора явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това
плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест
от сключената сделка. Съгласно чл.19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
5
общия размер на предоставения кредит, като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. В случая таксата е включена като
падежно вземане – част от дължимата вноска, като същевременно не е отразена в размера на
ГПР, видно от признанието на самия въззивник в жалбата. По този начин се заобикаля
ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на
договорната клауза и съответно недължимост на претендираното на това основание
вземане.
Задълженията по процесния кредит се претендират в хипотезата на предсрочна
изискуемост, но предпоставките за настъпването й не следва да се обсъждат, тъй като в хода
на производството е настъпил крайният падеж по погасителен план - 21.08.2019г., който
следва да бъде съобразен от съда на основание чл.235 от ГПК и съобразно разрешението на
т.5г от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК.
Ответникът, в чиято тежест е било, не е ангажирал доказателства за заплащане на
задълженията си за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава в
претендираните размери, поради което предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК се
явява основателен за сумата от 1375.00лв. – главница, сумата от 196.92лв. – договорна лихва
за периода 21.08.2018 г. - 25.02.2019г. и сумата от 19.68лв. – законна лихва за забава за
периода 22.10.2018г. - 25.02.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 07.03.2019г., до окончателното плащане. Решението на ВРС
следва да бъде отменено частично и вместо това да бъде постановено уважаване на
установителните искове за горните суми.
По отношение на сумата от 1017.50лв. – договорна такса „Гарант" за периода
21.08.2018г. - 25.02.2019г., искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне, поради което в
тази част решението следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноските:
Формираният извод за частична неоснователност на иска налага да бъде ревизирано
първоинстанционното решение и в частта за разноските, като в тази част същото бъде
отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на въззивника
следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от иска, респективно
обжалваемия интерес, както следва: за заповедното производство – 227.04 лева от общо
372.18 лева (52.18 лв. държавна такса и 320 лв. адв. възнаграждение), за първа инстанция –
288.43 лева от общо 472.82 лева (152.82 лв. държавна такса и 320 лв. адв. възнаграждение) и
за въззивна инстанция – 97.31 лева от общо 400 лева (100 лв. държавна такса и 300 лв. адв.
възнаграждение).
С оглед изложените съображения, настоящият състав
6
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №260133/24.08.2020 г., постановено по гр.д. № 8208/2019г. на
ВРС, В ЧАСТТА, с която предявените от „Кредит Инс“ АД, ЕИК *********, срещу П. В. Д.
ЕГН ********** искове с правно основание чл.422 от ГПК, чл.415, ал.1, т. 2 от ГПК, във вр.
с чл.79, ал.1, чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД са отхвърлени за разликата над
1264,50лв. до претендираните 1375.00лв. – главница по сключен Договор за потребителски
кредит „Екстра"№79738/21.08.2018г.; сумата от 196.92лв. – договорна лихва за периода
21.08.2018 г. - 25.02.2019г. и сумата от 19.68лв. – законна лихва за забава за периода
22.10.2018г. - 25.02.2019г., както и в частта за разноските изцяло, И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че П. В. Д. с ЕГН
**********, с адрес гр.Варна, ул.“Ф. Успенски“ 1, ет. 2, ап. 2, дължи на „Кредит Инс“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Цар Борис III-ти № 19,
вх. В, ет. 1, ап. 6, разликата над 1264,50лв. до претендираните 1375.00лв. – главница по
сключен Договор за потребителски кредит „Екстра" №79738/ 21.08.2018г.; ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението – 07.03.2019г., до окончателното
плащане, сумата от 196.92лв. – договорна лихва за периода 21.08.2018 г. - 25.02.2019г.;
сумата от 19.68лв. – законна лихва за забава за периода 22.10.2018г. - 25.02.2019г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело
№3727/2019г. на ВРС, на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл.240,
ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260133/24.08.2020 г., постановено по гр.д. №
8208/2019г. на ВРС, В ЧАСТТА, с която предявеният от „Кредит Инс“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Цар Борис III-ти № 19, вх. В, ет. 1, ап. 6,
срещу П. В. Д. с ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул.“Ф. Успенски“ 1, ет. 2, ап. 2, иск с
правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД е
отхвърлен за сумата от 1017.50лв. – договорна такса „Гарант" за периода 21.08.2018г. -
25.02.2019г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.дело №3727/2019г. на ВРС.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА П. В. Д. с ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул.“Ф. Успенски“ 1, ет. 2, ап.
2, да заплати на „Кредит Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. Цар Борис III-ти № 19, вх. В, ет. 1, ап. 6, сумата от 612.78 лева,
представляваща сторени в производството съдебно-деловодни разноски съразмерно с
уважената част от иска, формирана както следва: 227.04 лева, за заповедното производство
по ч.гр.д.№3727/2019г. на ВРС, 288.43 лева, за първоинстанционното производство и 97.31
лева, за въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
7
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8