Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 03.07.2019 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр. дело №16022 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №373133 от 28.03.2018г., постановено по гр.дело №25341/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119-ти състав, са отхвърлени предявените от Ц.Б.Ц. срещу К. за З. на К. исковете за заплащане на възнаграждение по служебно правоотношение в размер на 6281.30 лв. за времето от 28.11.2003г. до 30.05.2017г. и за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 1000.00 лв. за времето от 01.01.2003г. до 31.12.2016г., ведно със законната лихва за времето от предявяването на иска на 12.04.2017г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е осъден Ц.Б.Ц. да заплати на К. за З. на К. сумата от 100.00 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение.

         Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Ц.Б.Ц., с която се обжалва изцяло решение №373133 от 28.03.2018г., постановено по гр.дело №25341/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119-ти състав, като са инвокирани доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт, като постановен при допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа се, че изводът на първоинстанционния съд, че служебното правоотношение на Ц.Б.Ц. е прекратено, съгласно заповед №2-236/28.11.2003г. на Председател на К. за З. на К. /КЗК/ е неправилен и противоречи на събраните по делото доказателства. Навеждат се доводи за липса на ангажирани доказателства, че лицето, посочено в заповед №2-236/28.11.2003г., е заемало длъжността Председател на КЗК. Поддържа се още, че ответникът не е представил доказателства за акт на Министъра на държавната администрация и административната реформа за закриване на съответна дирекция в КЗК, респективно за съкращаване на щат и прекратяване на служебното правоотношение на Ц.Б.Ц.. Твърди се, че от съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че на ищеца не е било прекратявано служебното правоотношение и същият не е променял местоработата си, през исковия период е изпълнявал трудовите си задължения, предвид на което в тежест на работодателя е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение по служебното правоотношение за периода от 28.11.2003г. до 30.05.2017г., както и за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.01.2003г. до 31.12.2016г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

         Въззиваемата страна - КЗК, чрез юрисконсулт Ц.К., депозира писмен отговор /озаглавен възражение/, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е обосновал законосъобразен извод, че служебното правоотношение на ищеца с КЗК е прекратено, считано от 18.11.2003г., поради което работодателят не дължи на работника заплащане на възнаграждение за периода от 28.11.2003г. до 30.05.2017г., както и заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 01.01.2003г. до 31.12.2016г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в минимален размер.

         Предявени са от Ц.Б.Ц. срещу К. за З. на К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 и чл.224, ал.1 от КТ.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Всички приети по делото пред първата инстанция писмени доказателства, относими към релевантните за правния спор факти са подробно описани и анализирани от първоинстанционния съд поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е безпредметно отново да бъдат описвани в настоящия съдебен акт. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените Ц.Б.Ц. срещу К. за З. на К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 и чл.224, ал.1 от КТ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В случая положителният факт за наличие на съществуващо служебно правоотношение между страните и престиране на работна сила през исковия период са обстоятелства досежно които е налице спор между страните. Полагането на труд по предвиден в закона начин създава облигационна връзка. Срещу труд се дължи заплащане, независимо дали трудът се полага по трудов договор или по служебно правоотношение.  В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. В конкретната хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от време между страните не е съществувало служебно правоотношение и ищецът не е престирал на ответника работната си сила, изпълнявайки длъжността "държавен експерт" с ранг младши в дирекция "Информатика, съобщения и капиталов пазар" при КЗК с уговорено основно възнаграждение, съгласно сключения договор и допълнителни споразумения към него. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че по делото липсват доказателства за прекратяване на служебното му правоотношение с КЗК. От анализа на доказателствата по делото се установява, че заповед №2-236/18.11.2003г. на Председател на КЗК, с която е прекратено на основание чл.106, ал.1, т.1 от ЗДСл служебното правоотношение на Ц.Б.Ц., заемал длъжността държавен експерт с ранг ІІ младши в дирекция "Информатика, съобщения и капиталов пазар" при КЗК е влязла в сила, считано от 18.11.2003г.. Постановено е влязло в сила  решение №1578/13.02.2007г. по адм.дело №7992/2006г. по описа на ВАС, Петчленен състав, с което е отменено решение №3652/05.04.2006г. по адм.дело №11531/2005г. по описа на ВАС, V отд. и е отхвърлена жалбата на Ц.Б.Ц. срещу заповед №2-236/18.11.2003г. на Председател на КЗК, с която е прекратено на основание чл.106, ал.1, т.1 от ЗДСл служебното правоотношение на Ц.Б.Ц., заемал длъжността държавен експерт с ранг ІІ младши в дирекция "Информатика, съобщения и капиталов пазар" при КЗК. Съгласно чл.297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. Следователно повдигнатият от въззивника спор досежно законосъобразността на заповедта, с която е прекратено служебното му правоотношение с КЗК не може да бъде пререшаван /по аргумент на чл.299, ал.1 от ГПК/. Всички наведени в този смисъл доводи във въззивната жалба досежно липсата на компетентност на лицето, подписало заповедта като Председател на КЗК, както и за липсата на акт на Министъра на държавната администрация и административната реформа за закриване на съответна дирекция в КЗК, респективно за съкращаване на щат и прекратяване на служебното правоотношение на Ц.Б.Ц. са неоснователни и не могат да бъдат предмет на обсъждане и преразглеждане в настоящото производство.

С оглед на изложените аргументи въззивният съд обосновава извода, че между страните не е било налице служебно правоотношение за периода след 18.11.2003г., дата на издаване на заповед №2-236/18.11.2003г. на Председател на КЗК. Следователно за ответника като работодател не е възникнало задължение по чл.128 КТ да заплаща месечно на ищеца в качеството му на служител уговорено възнаграждение. В тази връзка съдът счита, че не са налице основанията в закона за ангажиране отговорността на ответника-работодател да заплати на въззивника-ищец сумата от 6281.30 лв. за времето от 28.11.2003г. до 30.05.2017г., респективно липсата на служебно правоотношение води и до липса на предпоставки за възникване на право на ползване на платен годишен отпуск за ищеца. След като такова право не е възникнало, няма как да бъде упражнено и за неупражняването му не се дължи обезщетение. Поради горното не се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето след издадената заповед №2-236/18.11.2003г. на Председател на КЗК. За периода от 01.01.2003г. до 17.11.2003г. вкл., т.е. преди издаването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, ответникът е представил доказателства, че е заплатил на ищеца полагащото му се обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Предявените искове се явяват изцяло неоснователни и недоказани и като такива следва да бъдат отхвърлени. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод, предвид на което обжалваният акт, с който са отхвърлени предявените искове като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските:

При този изход на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. В случая въззиваемият е представляван от юрисконсулт и при определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът прилага разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.), която норма постановява, че размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е З.вано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК въззивника- ищец следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия - ответник разноски във въззивното производството за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв., който размер е съобразен с извършените от юрисконсулта правни действия - подаден писмен отговор и явяване в съдебно заседание и с оглед  фактическата и правна сложност на спора.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав   

                                   

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №373133 от 28.03.2018г., постановено по гр.дело №25341/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 119-ти състав.

ОСЪЖДА Ц.Б.Ц., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на К. за З. на К., със седалище и адрес на управление: град София, бул."Витоша" №18; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ :                  

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ: 1./                 

 

 

                                                         2./