РЕШЕНИЕ
№ 255
гр. Пловдив, 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Деян Ст. Вътов
при участието на секретаря Таня Г. Ангелова
като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело №
20225330100861 по описа за 2022 година
Предявени са субективно пасивно съединени искове на Г. А. Ш., ЕГН ********** против
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
********* за приемане за установено в отношенията между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, че сключеният между тях договор за паричен заем № ******* г. е
недействителен, поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 2
ЗПК, чл. 5 ЗПК и чл. 143 ЗЗП и за приемане за установено в отношенията между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на
гаранция № ****** г. е недействителен поради противоречието му с добрите нрави.
Ищецът твърди, че между него и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за
паричен заем № ***** г., обезпечен с договор за предоставяне на гаранция № ****** г.,
сключен с „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди се, че договорът за потребителски кредит
не съответства на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като посочения годишния
процент на разходите /ГПР/от 49, 14 % не отговаря на действително приложения, което от
своя страна води до нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази връзка се
обосновава, че уговореното възнаграждение за гаранция с втория ответник представлява
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите. Поддържа се, че на собствено основание е недействителен и сключения между
ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № ***** г., тъй
като уговорката за заплащане на възнаграждение не е породила правни последици. Твърди
се, че договорът за гаранция е лишен от правно основание, че клаузата, установяваща
задължение за заплащане на възнаграждение е установена в пряко противоречие с целта на
Директива 2008/48, доколкото задължение на кредитодателя е да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит. Основава се
нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави. В съдебно заседание е
уточнено, че искът против „Файненшъл България“ ЕООД е предявен именно на основание
нищожност поради противоречие с добрите нрави.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага подробни съображения за нейната
неоснователност. Твърди, че в сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и
годишния процент на разходите по кредита. Счита, че размерът на годишният лихвен
процент е определен изрично по размер, като е съобразен с ограниченията, установени в
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че не е налице соченото от ищеца нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е установен в размер,
съобразен с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не надвишава петкратния размер на
законната лихва. Твърди, че ГПР представлява възнаграждението на кредитора и други
допускания, свързани с договора за потребителски кредит, а възнаграждението за гаранта,
произтича от друго правоотношение, поради което не е част от установения в договора ГПР,
който е фиксиран. Сочи, че в договорът за гаранция изрично е предвидено, че последният
влиза в сила единствено ако заемополучателят не изпълни задължението си за предоставяне
на обезпечение в установения тридневен срок. Твърди, че съгласно клаузите на ЗПК
годишният процент на разходите се определя към датата на сключване на договора за
паричен заем, поради което към този момент не е известно дали заемополучателят ще
изпълни задължението си за предоставяне на гаранция Оспорва твърденията на ищеца за
недействителност на договора за гаранция, като излага подробни съображения.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал
отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Сочи,
че основният предмет на дейност, който осъществява и е вписан в търговския регистър, е
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Твърди, че ищецът, с цел да избегне
неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията си по договора за кредит,
установени в клаузата на чл. 4 от Договора, е потърсило неговите услуги. Сочи, че
причината за сключване на договора от страна на ответника е именно възможността за
получаване на възнаграждение. По така изложението съображения счита за неоснователни
твърденията на ищеца, че договорът за гаранция е лишен от правно основание. Сочи, че
договорът за гаранция не е установен в противоречие с добрите нрави, тъй като приложение
следва да намери принципа за свободата на договарянето между страните, установен в
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е второ,
акцесорно облигационно правоотношение, поради което не следва дължимата по него такса
за възнаграждение на гаранта да бъде включена в годишния процент на разходите по
договора за кредит.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи,
възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
предявените искове за процесуално допустими и основателни, по следните съображения:
Съдът е сезиран обективно пасивно съединени искове за установяване
недействителността на договор за паричен заем, сключен от ищеца с първия ответник,
представляващ иск с правно основание чл. 22 ЗКП, и на договор за гаранция, сключен с
втория ответник. Що се касае до исковата претенция, предявена против втория ответник,
следва да се изтъкне, че тя с оглед направеното уточнение съдържа един иск, а именно иск
за установяване нищожността на договора за гаранция поради противоречието му добрите
нрави.
Установява се приетите по делото доказателства, че между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ******г., при посочен в договора
годишен процент на разходите /ГПР/ от 49, 14 %. Като условие за отпускане на кредита е
предвидено неговото обезпечаване – чл. 4 от Договора. В изпълнение на това задължение
между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на
гаранция № ****** г., по силата на който ищецът е поел задължение за заплащане на сумата
от 128 лева в полза на „Файненшъл България“ ЕООД.
2
Настоящият съдебен състав намира, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10
ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за
кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa
общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за
гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по
своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от
гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно
положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него
допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния
размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е
потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически
по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето
защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че
разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще
надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне,
че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая от приетата по делото се установява, че
действителният размер на ГПК възлиза на 647 %, което води и до недействителност на
договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
Съдът намира, че сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД договор
за предоставяне на гаранция № ***** г. също е недействителен поради противоречието му с
добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза обосновано може да
се предположи, че ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането
на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с
икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за
предоставяне на гаранция е сключен, в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице-
търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава
чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая
договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита
възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е
нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа,
3
тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само
задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на
длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото
задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с
нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на
ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се
свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на
търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от
развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при
изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност.
Нищожност поради противоречие с добрите е налице при съществена нееквивалентност на
престациите, каквато съдът приема, че е налице в случая.
При този изход на правния спор, право на разноски има ищеца, като разноските
възлизат на сумата от 250 лева – държавна такса и експертиза. При условията на чл. 38, ал.
1, т.3, пр. 2 от ЗА адвокат Е. Г. И. от АК – П. има право на разноски в размер общо на 600
лева.
Така мотивиран, РС-Пловдив
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск на Г. А. Ш., ЕГН **********
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, че сключеният между страните
договор за паричен заем № ***** г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск на Г. А. Ш., ЕГН **********
против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, че сключеният между страните
договор за предоставяне на гаранция № ***** г. е НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1,
педл. III ЗЗД – поради противоречието му с добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
131576434да заплати на Г. А. Ш., ЕГН ********** сумата от 200 ( =двеста) лева – разноски
по делото за държана такса и експертиза.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на Г. А. Ш., ЕГН ********** сумата от 50 (петдесет) лева – разноски
по делото за държана такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т.3, пр. 2 от ЗА „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК ********* да заплати на адвокат Е. Г. И., от АК-П., лич. № ********** сумата от 300
(триста) лева – разноски за осъществената в полза на ищеца правна защита и съдействие.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т.3, пр. 2 от ЗА „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати на адвокат Е. Г. И., от АК-П., лич. № ********** сумата от 300
(триста) лева – разноски за осъществената в полза на ищеца правна защита и съдействие.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-
Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п./_____________
4