Р Е
Ш Е Н И Е
номер 260093 22.04.2021 година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На
тринадесети април 2021 година
В
публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АСЕН
ЦВЕТАНОВ
при участието на секретаря Росица
Динева, като
разгледа докладваното от съдията, гражданско дело номер 599 по описа на
съда за
2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са установителни искове
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с материалноправно основание чл. 79, ал. 1, предл.
1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК.
Производството е
образувано по искова молба на „Би Енд Джи Кредит” ООД срещу Р.С.П.. Ищцовото
дружество твърди, че е сключило договор за потребителски кредит № max_300734778
от 07.10.2019 г. с ответника Р.С.П., с който ѝ предоставил в заем сумата
от 627 лв., която следвало да се върне на три вноски по 209 лв. с падежи
11.10.2019 г., 11.11.2019 г. и 11.12.2019 г. Твърди, че ответницата не е
направила погашения по кредита, като дължи всички три погасителни вноски с
изтекли падежи. Твърди, че по ч.гр.д. № 343/2020 г. на РС-Раднево била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираната сума, но ответницата не
била открита на известните адреси, поради което предявил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Поради това иска от съда да постанови
решение, с което да се установи вземането му от ответницата за сумата от 627
лв., главница по договор за потребителски кредит № max_300734778 от 07.10.2019
г., за която сума е издадена заповед за изпълнение, ведно със законната лихва
върху от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на
вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК
не е постъпил писмен отговор от ответника Р.С.П.. Ответницата се явява лично в
откритото съдебно заседание и твърди, че е погасявала вноски по кредита с
платежно нареждане за сумата от 300 лв.
С определение от
04.11.2020 г., влязло в законна сила на 28.11.2020 г., на основание чл. 130 ГПК
е върната исковата молба на ищеца и е прекратено производството по делото в
частта за предявения иск над сумата от 627 лв. до 712 лв. като недопустим,
поради което предмет на делото е претенция за главница в размер на 627 лв.
Аргументи в тази насока са, че по заповедното производство /ч.гр.д. № 343 от
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на
страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
За
основателността на исковете ищецът следва да докаже при условията на пълно и
главно доказване, че е сключен между страните договор за потребителски кредит №
max_300734778 от 07.10.2019 г., с който е предоставена на ответницата в заем
сумата от 627 лв., разсрочен за връщане на 3 вноски по 209 лв. с падежи
11.10.2019 г., 11.11.2019 г. и 11.12.2019 г.
По
иска с правна квалификация чл. 9, ал. 1 ЗПК за дължима главница:
Не
се спори между страните досежно сключения договор за потребителски кредит с
посочените в исковата молба параметри, а това се установява и от приетия по
делото договор за потребителски кредит № max_300734778 от 07.10.2019 г. /л.6-10/,
от който е видно, че на ответницата е отпуснат потребителски кредит в размер на
500 лв., при договорна лихва в размер на 19 лв. /разлика между общата сума от
519 лв. и главницата от 500 лв./, като е разсрочен същия на 3 месечни вноски с
падежи както следва: 1-ва вноска с падеж 11.10.2019 г. в размер на 173 лв.,
2-ра вноска с падеж 11.11.2019 г. в размер на 173 лв. и 3-та вноска с падеж
11.12.2019 г. в размер на 173 лв. Видно е, че общият сбор на месечните
погасителни вноски е в размер на 519 лв. /3 по 173/, което води на извод, че
всяка вноска включа главница и договорна лихва, независимо от обстоятелството,
че в самия договор е посочено в погасителния план „оставаща главница“.
Настоящият
съдебен състав приема, че процесният договор за потребителски кредит №
max_300734778 от 07.10.2019 г. по свята правна същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит. Заемът е предоставен от небанкова финансова институция
по чл. 3 ЗКИ, която може да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 ЗПК.
Съгласно
чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или
за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на
чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за кредит следва да е
посочен лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В настоящия
случай в договора за кредит е уговорена фиксирана лихва в размер на 19 лв.,
представляваща 22,66 % годишно. По този начин са изпълнени законовите
изисквания, доколкото за потребителя е ясно какъв е размерът на договорната
лихва, която ще заплати в рамките на целия договор.
На
следващо място, разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК регламентира, че в
договора за потребителски кредит следва да е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Видно от съдържанието на самия
договор ГПР е посочен като процентна величина – 48,67 %, като в тази величина
се включва както ГЛП, така и такси по договора. В достатъчна степен в договора
се съдържа изискуемата от закона информация, като за потребителя се е създала
яснота, каквато е целта и на закона. Посочен е и общия размер на дължимата сума
– 519 лв., както и кои компоненти се включват в него /главница от 500 лв. и договорна
лихва от 19 лв./.
Разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК изисква като част от договорното съдържание на
договора за потребителски кредит, наличието на условия за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. От
съдържанието на договора са ясни условията за издължаване на кредита, а именно
посочени са броя на вноските (3 равни месечни вноски по 173 лв. всяка), общият
размер на задълженията, както и размерът на всяка погасителна вноски. Така
посоченото се явява погасителен план, макар съдът да намира, че в случая такъв
не е необходим като задължителен реквизит от съдържанието на договора. От
текста на законовата норма на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК става ясно, че
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение
на вноските, се изисква когато неизплатените суми са дължими при различни
лихвени проценти. Настоящият случай не е такъв – договореният лихвен процент по
кредита е фиксиран, като дори е фиксирана като сума дължимата сума, а именно – 19
лв. Поради това, съдът приема, че са спазени посочените законови изисквания и
процесният договор за кредит е действителен по аргумент от противното на
разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Поради
това съдът намира, че договорът за кредит е валиден и е обвързал страните по
негово с цялото си договорно съдържание. За да претендира връщане на
предоставената в заем сума, заемодателят следва да е изпълнил основаното си
задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на ответника. Няма спор
между страните, че ответницата е получила сумата по заема в размер на 500 лв.
Затова съдът приема, че кредиторът е изпълнил задължението си да предаде
заемната сума на заемополучателя. Последната подлежи на връщане от него на 3
месечни погасителни вноски всяка в размер на 173 лв., с падежи 11.10.2019 г.,
11.11.2019 г. и 11.12.2019 г., поради което е настъпил и падежът на
задължението на ответника. Затова последният следва да върне заетата сума.
По
делото е приета като писмено доказателство разписка № 0300012428578712 от
02.02.2021 г., с която ответницата Р.С.П. е платила чрез системата за
разплащане Изипей на ищцовото дружество сумата от 300 лв. Разписката не е
оспорена от ищеца. Няма данни страните да имат други финансови взаимоотношения,
поради което въпреки липсата на посочено основание в разписката, съдът приема,
че с въпросната сума от 300 лв. са направени погашения на задължението по
процесния договор за кредит № max_300734778 от 07.10.2019 г. Този факт на
плащането следва съдът да го отчете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и съгласно
дадените разяснения в т. 9 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Тоест
от общата сума по кредита в размер на 519 лв. след отчитане на плащанията в
размер на 300 лв. остава дължима сума от 219 лв., но следва да се изследва
въпроса каква част от нея е главница и каква част е договорна лихва.
Принципно
се претендира само главница, както се посочи по-горе, а не договорна лихва и
такси. Въпреки това следва да се посочи следното: От самия договор е видно, че
в чл. 10 е уговорено, че при заявено желание за „бързо разглеждане на искането
за кредит“ се дължи такса в размер на 48 лв., която се дължи разсрочено на
равни части в погасителните вноски. Също в чл. 10 е договорено и „експресно
обслужване“ на клиента, за което се дължи такса в размер на 60 лв., също
разсрочена на равни части в погасителните вноски. Така е посочен в договора нов
погасителен план, в който са включени въпросните две такси за „бързо
разглеждане на искането за кредит“ и за „експресно обслужване“ като вноската е
посочена в размер на 209 лв. при същите падежни дати за трите месечни
погасителни вноски. Общата сума по кредита е станала 627 лв., включвана
главница и договорна лихва от 519 лв. и въпросните две такси.
Съдът
намира тези уговорки за нищожни клаузи като неравноправни клаузи,
която съдът дири служебно /чл. 7, ал. 3 ГПК, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори/.
Съгласно
договора за заем, таксите следва да се заплатят при бързо разглеждане на
заявката за отпускане на паричен заем и за експресно обслужване. Съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така предвидените
клаузи очевидно заобикалят закона и накърняват правата на другата страна по
облигационното отношение. Опциите при сключване на договора за паричен заем са
или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при
разглеждане на заявката и получаване на становище в кратко време след подаване
на предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без
такса. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок в
срок от няколко дни. Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в
по-кратък срок заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане.
Таксата за експресно разглеждане е във фиксиран размер, който в случая възлиза
на значителна част от размера на получения заем. Липсва каквато и да е
еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Няма данни
преди сключване на договора за паричен заем таксата за бързо разглеждане да е сведена
до заемополучателя, което означава, че ответникът не е бил запознат с размера
на предвидената такса преди самото сключване на договора. Съгласно чл. 144, т.
9 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора. В чл. 146, ал. 1 ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл.
146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът е потребител на
финансова услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Така предвидената клауза има и
неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП. Клаузата противоречи на
императивната разпоредба на чл. 10а от ЗПК, според която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Следва да се отбележи, че съгласно чл. 16 ЗПК кредиторът
има задължение да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, което е
пряко свързано с предоставянето на кредит. Разглеждането на документи за
кредитоспособността на потребителя по необходимост е свързана с усвояването на
дълга. С оглед гореизложеното и тази договорна клауза за заплащането на сумата
за бързо разглеждане на документите за отпускане на кредита се явява нищожна на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК поради заобикаляне на установено законово
изискване, регламентирано в разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В горния смисъл
е и вече утвърдената съдебна практика – определение № 574/12.07.2019 г. по
в.ч.г.д. № 1282/2019 г. на ОС-Стара Загора и много други.
Таксата
за „експресно обслужване“ пряко противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, който ясно посочва, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. А посочената
услуга представлява именно действия, свързани с усвояването на кредита. От
друга страна това законодателно разрешение в чл. 10а, ал. 2 ЗПК не само цели
защита интересите на кредитополучателите, но то гарантира и
конкурентоспособността при процеса на кредитиране на физическите лица.
Разпоредбата е императивна и не подлежи на промяна по взаимно съгласие на
страните. В случая уговорената такса за „експресно обслужване“ противоречи
пряко на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което я прави нищожна клауза по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В
случая с оглед посочените по-горе фактически констатации досежно уговорените
две такси съдът намира, че са неравноправни клаузи от договора, тъй като са
изцяло във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до изключително неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора, тъй като изпълнението на задълженията на
ищеца са поставени в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено
от волята на ищеца /чл. 143, т. 3 ЗЗП/. Независимо че е сключен договора в
частта за таксите, то единствено от волята на заявителя зависи дали ще
предостави и в какъв обем ще предостави услугите на
кредитополучателя/съдлъжника, без длъжникът-потребител да може да влияе върху
тях. Тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 14 ЗЗП, тъй като
дължимото от ответника възнаграждение за таксите е разсрочено с месечните
вноски още с погасителния план, което означава, че длъжникът следва да
изпълнява своите задължения, дори и ако кредиторът не изпълни своите задължения
„възможности“ по допълнителния пакет. Неравноправни и са по смисъла на чл. 143,
т. 17 ЗЗП, тъй като изпълнението на „възможностите“ от страна на кредитора по
доставяне на услугите са поставени в зависимост от това дали са спазени
посочените в общите условия изисквания, които не са уточнени какви са. Налице е
пълна неяснота за длъжника какви са условията за предоставяне на услугите по
допълнителния пакет и дали въобще би могъл да ги получи. Това пък от своя
страна е попречило и на длъжника, в качеството му на потребител, да прецени и
икономическите последици от сключения договор и пакет допълнителни услуги /чл.
143, т. 18 ЗПК/, които сумарно правят възнаграждение по-голямо от усвоената
сума по кредита. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни. С цел заобикаляне на правилата на чл. 146 ЗЗП за индивидуално
договаряне на клаузите доставчиците на услуги масово започнаха да правят
бланкови договори за кредит, в които се привнесоха голяма част от клаузите в
общите условия, с оглед разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Това обаче не е
принцип за преценка за индивидуалното договаряне на клаузите с оглед само на
включването им в общи условия, а и когато са предварително изготвени самите
договори. От самите представени документи по договора за кредит е видно, че
същите са изначално изготвени на електронен носител. Това означава, че
договорът и документите не са изготвени индивидуално за ответника, а са били
бланкови в електронна система и само са попълнени в индивидуализиращите
конкретния кредит данни като имена, суми и лихви, но не и спрямо клаузите и
общите договорености. И затова съдът намира, че клаузите в споразумението за
предоставяне на допълнителен пакет услуги се явяват неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143, т. 3, т. 6, т. 14, т. 17 и т. 18 от ЗЗП и като такива са
нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Затова
и съдът намира, че с внесената от ответницата сума се погасяват само суми за
главница и договорна лихва по договора за кредит, но не и възнаграждения за
посочените такси.
За
нуждите на изчисленията съдът приема, че във всяка погасителна вноска е разпределена
поравно част от главницата от 500 лв. и договорната лихва от 19 лв., или всяка
месечна погасителна вноска от 173 лв. включва главница в размер на 166,67 лв. /500
делено на 3/ и договорна лихва в размер на 6,33 лв. /19 делено на 3/.
Съгласно
чл. 76, ал. 1 ЗЗД ако лицето, което има към друго няколко еднородни задължения,
не заяви кое от тях погасява с изпълнението си, което не е достатъчно да погаси
всички тях, се погасява най-обременителното за него задължение. Длъжникът има
право да избира кое свое еднородно задължение към кредитора си да погаси, само
ако плаща същото изцяло – разноски, лихви и главница, а не и когато
изпълнението му не е достатъчно да погаси изцяло нито едно от еднородните му
задължения към този кредитор. Това е така, защото кредиторът не може да бъде
принуден да приеме изпълнение на части и в хипотезата на няколко еднородни
задължения, макар всички те да са делими съгласно правилото на чл. 66 ЗЗД. В
този случай, ако кредиторът приеме такова частично плащане, не извършилият го
длъжник, а кредиторът има право да посочи на какво основание го приема и само
ако кредиторът не посочи в погашение на кое задължение приема частичното
плащане, тогава се погасява съответна нему част от най-обременителното за
длъжника задължение, а ако задълженията му са еднакво обременителни –
най-старото, а ако са възникнали едновременно – се погасяват съразмерно (чл.
76, ал. 1 ЗЗД; Решение № 294 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1276/2012 г.,
IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). В случая главницата и лихвата са
постоянни компоненти и са еднакво обременителни, еднакво са възникнали като
част от една и съща компонента – погасителната вноска, тъй че следва да се
погасят съразмерно със сумата от 300 лв. по ред на погасителните вноски по
падеж.
Затова
със сумата от 300 лв. се погасява най-напред първата погасителна вноска с падеж
11.10.2019 г. в размер на 173 лв. /включваща главница от 166,67 лв. и договорна
лихва от 6,33 лв./, а с останалата част от 127 лв. се погасяват съразмерно
главницата и договорната лихва от 2-ра вноска. От установеното, че втора вноска
в общ размер на 173 лв. /включваща главница от 166,67 лв. и договорна лихва от
6,33 лв./ и е погасена частично със сумата от 127 лв., при осъществени
математически изчисления от съда, то с нея е погасена дължимата главница от 166,67
лв. до сумата от 122,35 лв. /127 умножено по 166,67 и разделено на 173/ и е
останала дължима главница от 44,32 лв., както и е погасена договорната лихва от
6,33 лв. до сумата от 4,65 лв. /127 умножено по 6,33 е разделено на 173/ и е
останала дължима договорна лихва в размер от 1,68 лв. Няма данни да е налице
плащане за трета вноска от 173 лв. /включваща главница от
166,67 лв. и договорна лихва от 6,33 лв./.
При
така установеното е видно, че от дължимата главница от 500 лв. е погасена
включената част в първа вноска в размер на 166,67 лв., съответно частично е
погасена втора вноска до сумата от 122,35 лв. и е останал дължим остатък от
44,32 лв., и е незаплатена главницата в трета вноска в размер на 166,67 лв.,
или е останала към момента дължима главница в размер на 210,99 лв. /сбор от
44,32 и 166,67/.
Поради
изложените съображения искът за заплащане на главница по процесния договор за
кредит № max_300734778 от 07.10.2019 г. е основателен за сумата от 210,99 лв.
ще следва да се уважи за тази сума. Съответно е неоснователен за разликата над
210,99 лв. до 500 лв. като погасен чрез плащане в хода на процеса, а за
разликата над 500 лв. до 627 лв. е неоснователен като недоказан, тъй като
дадената в заем сума е в размер на 500 лв. и е неоснователно от към твърдения в
исковата молба да се претендира по-голяма по размер главница от дадената в заем
сума.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страните.
На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената
част от исковете, в която сума следва да се включи и погасената в хода на
процеса част от главницата, тоест за обща сума от 500 лв.
Доказа
се да са сторени разноски в размер на 25 лв. за внесена държавна такса за заповедното
производство и в размер на 25 лв. за внесена държавна такса за исковото
производство.
Претендира
се на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. НЗПП да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Съдът намира, че при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено
на сума от 100 лева за исковото производство съгласно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. чл. 78, ал. 8 ГПК и в размер
на 50 лв. за заповедното производство съгласно чл. 26 от същата наредба, или
общ размер на юрисконсултското възнаграждение в размер на 150 лв.
Общият
размер на разноските на ищеца за производството възлизат на 200 лева, от които
следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 159,49 лв., съразмерно с
уважената част от исковете.
Ответникът
не доказа да е сторил разноски, поради което и такива не следва да му се
присъждат.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че Р.С.П., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Би
Енд Джи Кредит” ООД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, район Изгрев, ул. „Незабравка“ № 25, ет. 5, на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК сумата от 210,99 лв. /двеста и десет лева и 99 ст./ - главница по договор
за кредит № max_300734778 от 07.10.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 16.07.2020 г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 210,99 лв.
до 500 лв. като погасен чрез плащане в хода на процеса и за сумата над 500
лв. до претендирания размер от 627 лв. като неоснователен, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл. 410 ГПК №
180/16.07.2020 г. по
ч.гр.д. № 343 по описа за
ОСЪЖДА Р.С.П.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Би Енд Джи Кредит” ООД, вписано в
търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр. София, район
Изгрев, ул. „Незабравка“ № 25, ет. 5, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
сумата от 159,49 лв. /сто петдесет и девет лева и 49 ст./, представляваща
разноски за исковото и заповедното производство.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: