№ 12656
гр. София, 29.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ
КЮЛЕРОВ
при участието на секретаря ЗДРАВКА Р. ТРЕНДАФИЛОВА
като разгледа докладваното от СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ
Гражданско дело № 20231110128833 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „*********
ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: ********** чрез адв. Н. К. от
САК, срещу М. Р. Т., ЕГН: **********, адрес: ********, с която са предявени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 535 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответницата
дължи на ищеца следните суми: 1 250,01 лв. – главница по запис на заповед от
27.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение в съда – 31.05.2022 г., до окончателното
плащане; 77,78 лв. – мораторна лихва за периода от 18.10.2021 г. до 29.05.2022
г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 05.07.2022 г. по ч.гр.д. №
28922/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 59 състав.
В исковата молба се твърди, че на 27.11.2020 г. между ищеца, като
кредитор, и ответницата, като длъжник, бил сключен договор за
потребителски кредит № F9004156/27.11.2020 г., по силата на който на
посочената дата на М. Р. Т. била предоставена в заем сумата от 1 000,00 лв.
Ответницата от своя страна се задължила да върне получената сума, ведно с
договорна възнаградителна лихва в срок до 31.05.2021 г. На 18.10.2021 г.
ответницата платила сумата от 465,99 лв., за което било извършено
отбелязаване върху записа на заповед, след което не били извършвани други
плащания. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, което било уважено и била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 05.07.2022 г. по ч. гр. д. № 28922/2022 г. по описа
1
на състав. Въз основа на издадения изпълнителен лист било образувано
изпълнително дело по описа на ЧСИ *************, по което не били
постъпвали суми за погасяване на процесните вземания. Ответницата
възразила в срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на
настоящите искове. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да
уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото
разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата М.
Р. Т. за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по
същата чрез адв. В. А.. Процесуланият представител заявява, че не оспорва
предявените искове по основание и размер. Твърди, че за вземаняита на ищеца
било образувано изп. дело № 1679/2022 г. по описа на ЧСИ *************,
като с молба от 06.12.2022 г. ответницата изразила желание да заплаща
доброволно по 100,00 лв. месечно до погасяване на задължението. В
изпълнение на това в периода от 14.12.2022 г. до 10.11.2023 г. ответницата
била заплатила общо 1100,00 лв. по изпълнителното дело. Предвид това,
счита, че същата не е дала повод за предявяване на настоящите искове, поради
което моли на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК разноските по делото да бъдат възложени
в тежест на ищеца.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на исковете:
Със Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК,
депозирано в СРС на 31.05.2022 г., ищецът е поискал издаване на заповед за
незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК срещу
ответницата за суми, дължими по Запис на заповед, издаден на 27.11.2020 г. за
сумата от 1 250,01 лв. - главница, ведно със законна лихва за периода от
31.05.2022 г. до датата на плащане на вземането, за сумата от 77,78 лв. –
мораторна лихва за периода от 18.10.2021 г. до 29.05.2022 г. и за разноски. За
издадената на 05.07.2022 г. по ч. гр. д. № 28922/2022 г. по описа на СРС, 59
състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК,
длъжникът е бил уведомен на 11.11.2022 г. по образуваното изп. дело №
20228580401679 по описа на ЧСИ *************, рег. № 858 в КЧСИ. На
15.11.2022 г. е подадено възражение по чл. 414 ГПК. Съдът е дал указания на
заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, за които последният е уведомен на 02.05.2023
г. Исковата молба е предявена на 29.05.2023 г. Следователно същата е в срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК. Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен от датата
на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което в
случая е сторено на 31.05.2022 г. Това предпоставя допустимостта на исковата
молба.
По основателността на исковете:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени искове с
2
правнооснование чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото не е спорно, а и от приложената по делото запис на заповед се
установява, че ответницата М. Р. Т. е издала в полза на ***** запис на заповед
без разноски и без протест от 27.11.2020 г. за сумата от 1 716,00 лв., при падеж
на предявяване. След менителничното волеизявление е положен подпис от
издателя, с изписани три имена. Направено е и волеизявление, че записът на
заповед е предявен за плащане на 27.11.2020 г., като е положен подпис от
издателя и ръкописно са изписани трите му имена.
Записът за заповед е редовен от външна страна, като отговаря на
задължителните реквизити по чл. 535 ТЗ – наименованието "запис на заповед"
е посочено в текста на ценната книга, поето е безусловно обещание за
плащане на конкретна сума, определен е еднозначно падежът на сумата по
ценната книга, посочени са наименованието и адресът на поемателя, датата и
мястото на издаване на записа на заповед. Записът на заповед носи подписа на
издателя М. Р. Т. като този подпис не е оспорван в срока по чл. 131 ГПК, респ.
не е откривано производство за оспорване на автентичността му по реда на чл.
193 ГПК. Ето защо съдът приема, че записът на заповед е действителен и е
породил валидно менителнично задължение.
Настъпил е и падежът на ценната книга – същата е предявена за плащане
на длъжника на 27.11.2020 г., за което е направено удостоверяване от
длъжника след менителничното волеизявление.
На гърба на записа на заповед е удостоверено, че са изплатени общо
465,99 лв. В този смисъл са и признанията на кредитора ***** в исковата
молба.
Не е спорно между страните, че записът на заповед е издаден за
обезпечаване на вземанията на ***** по договор за потребителски кредит.
Тоест в случая е разкрита каузата, поради която е издаден записът на заповед.
С Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013
г. на ВКС, ОСГТК са разрешени противоречивите въпроси относно предмета
на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен иск за
установяване дължимост на сумата на основание издадена заповед за
изпълнение въз основа на запис на заповед. Съгласно посоченото ТР, при
предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК предмет на делото е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството
по установителния иск ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на
заповед, подлежащ на изпълнение. Ако страните са въвели твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или
във връзка, с което е издаден записът на заповед, каузалното правоотношение
подлежи на изследване, като всяка от страните доказва фактите, на които
основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването,
3
респективно несъществуването на вземането по записа на заповед.
В т. 17 от посоченото ТР е разяснено, че при редовен от външна страна
менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника,
ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено твърдение
на ищеца с исковата молба, че издаденият запис на заповед обезпечава
изпълнение на задължение по конкретно каузално правоотношение, не се
променя предметът на делото. Ищецът-кредитор сочи обезпечителната
функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като
доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При липса на спор
между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение,
чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда
заявените от ответника - длъжник релативни възражения, например
възражения за нищожност на записа на заповед поради липса на съгласие или
възражения за плащане на сумата по записа на заповед. При възникнал между
страните спор относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с
издадената ценна книга и твърдени от двете страни различни каузални
правоотношения, по повод или връзка, с които е издаден записът на заповед,
съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното
правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. Според
разясненията дадени в тази т. 17 на ТР, доказването на каузално
правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо
само в случай на въведени от двете страни твърдения и възражения за
обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от
което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на
записа на заповед. В този случай всяка от страните съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си. Ако ответникът е инвокирал общо възражение, че не е поел
задължение по ценната книга, без да посочи защо е подписал записа на
заповед и без да се позове на конкретно каузално правоотношение, за
обезпечаване на изпълнението, по което е издаден записът на заповед, ищецът
- кредитор доказва само вземането си, основано на менителничния ефект.
В конкретния случай заповедта за изпълнение на парично задължение е
издадена въз основа на документ по чл. 417, т. 9 ГПК. Наличието на каузално
правоотношение, изпълнението по което е обезпечено с процесния запис на
заповед, е въведено от самия ищец в исковата молба, в която са изложени
твърдения относно възникнало между страните облигационно
правоотношение по силата на сключен между тях договор за потребителски
кредит, както и за неизпълнение на задълженията по тях от страна на
ответницата, в качеството й на кредитополучател. Въвеждането на твърдения
или възражения за наличие на каузални правоотношения, послужили като
причина за менителничното задължаване, изисква от съда да се произнесе
4
относно съществуването на спорното вземане, след като изследва не само
формалната редовност и действителност на менителничния ефект, а и
валидността на сделката, сочена за източник на каузалното правоотношение, и
евентуалното погасяване на породените от нея задължения. Необходимостта
от изследване на каузалните правоотношения между издателя и приносителя
на записа на заповед произтича от обстоятелството, че когато записът на
заповед е издаден с цел да обезпечи задължения на издателя по каузалното
правоотношение недействителността на каузалната сделка препятства
възникването не само на пряко свързаните със съдържанието й права и
задължения, но и на поетите със записа на заповед менителнични права и
задължения (така решение № 105/03.07.2012 г. по т.д. № 564/2011 г., на ВКС, ІІ
т.о.).
С оглед изложеното и предвид наведените от страните твърдения в тежест
на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване както
наличието на валидно издаден от ответната страна запис на заповед, по който
ищецът се легитимира като поемател и настъпила изискуемост на вземането
по записа на заповед, така и наличието на валидно сключен договор за
кредит, обезпечен чрез издадения запис на заповед, по който договор ищецът
е предоставил кредитната сума на ответницата.
В тази връзка, още с исковата молба по делото е представен двустранно
подписан Договор за потребителски кредит № F9004156/27.11.2020 г.,
сключен между ***** и М. Р. Т., по силата на който на М. Р. Т. е следвало да се
предостави в заем сумата от 1 000,00 лв. С договора е уговорен лихвен
процент от 38,00 % (чл. 3 от договора). Вписан е годишен процент на
разходите от 40,00 % (чл. 6 от догвора).
В чл. 11 от договора е уговорено, че в 7-дневен срок от подписването му,
кредитополучателят се задължава да предостави на ***** някоя от следните
гаранции относно изпълнението на задълженията му по договора: 1) банкова
гаранция, издадена от търговска банка със седалище в Р. България, валидна до
30 дни след крайния срок на договора и гарантираща всички плащания по
главницата, лихвата, неустойките и разходите по договора за сума не по-малка
от 1113,73 лв.; гаранцията следва да съдържа изявление на банката, с което
същата безусловно и неотменимо се задължава, при условие, че
кредитополучателя не заплати което и да е свое парично задължение,
произтичащо от договора за потребителски кредит, банката в качеството си на
гарант ще заплати на ***** дължимите от кредитополучателя суми в срок от
два дни от получаване на първото писмено поискване от страна на *****; 2)
застрахователна полица за сключен в полза на ***** договор за застраховка с
одобрен застраховател срещу риск от неизпълнение на финансовите
задължения от страна на кредитополучателя във връзка с договора, както и да
поддържа валидна застраховка за срока на договора.
С чл. 11.3 от договора е уговорено кредитополучателят да заплати
неустойка от 602,28 лв., в случай че не учреди в полза на кредитодателя
5
обезпечение за гарантиране на вземанията по договора. Неустойката се
заплаща на части, заедно с всяка погасителна вноска по приложение № 1,
съгласно погасителен план – таблица № 1.
В чл. 11.8 от договора е уговорено, че вземането на ***** може да бъде
обезпечено и със запис на заповед, издаден от кредитополучателя в полза на
***** за сума, включваща заемната сума, лихви и евентуално дължими
неустойки и таски и разноски при изпълнението, респ. неизпълнението по
договора за потребителски кредит, увеличена с 10%.
Представена е и разписка от 27.11.2020 г., с която М. Р. Т. е удостоверила,
че е получила в брой сумата от 1 000,00 лв., представляващи главница по
Договор за потребителски кредит № F9004156/27.11.2020 г. По делото не са
оспорвани подписите за М. Р. Т. върху представения договор за потребителски
кредит и разписката към него, поради което съдът е длъжен да приеме, че
същите са подписани именно от М. Р. Т.. От посоченото писмено
доказателство се установява, че главницата по договора за кредит е била
усвоена от ответницата изцяло.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК, доколкото се касае до
потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съдът дължи проверка
относно наличието на неравноправни клаузи в конкретния договор,
изпълнението по който е обезпечено със записа на заповед, въз основа на
която е издадена заповедта по чл. 417 ГПК.
Същевременно, съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по
тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В
мотивите на посоченото ТР е разяснено, че ако се претендират права,
възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да се докаже, че такава е
сключена. За да породи правни последици, тя трябва да е валидна. Задължение
на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и
приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на
повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е
доказано пораждане на права и задължения за страните.
С оглед изложеното, съдът дължи служебно да следи за спазване на
императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК). Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС,
въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за
неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В
този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018
г. по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване
6
на посочените разпоредби е възможно да се направи на база на представения
договор и общи условия. Това задължение на съда да следи служебно за
неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта
на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната
процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на
гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 1 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Този извод се налага предвид
константната съдебна практика на съдилищата по тези клаузи (аргумент от
решение № 378/08.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение
№ 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение №
378/08.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ г. о.; Определение №
260283/17.09.2020 г. по ч. гр. д. № 9521/2020 г. на СГС, ТО-VІ, Определение
№ 266415/17.12.2020 г. по ч. гр. д. № 10945/2020 г. на СГС-ІІ-Г).
Безспорно е, че процесният договор е сключен в писмена форма. В същия
е посочен размерът на годишния процент на разходите – 40,00 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно – неустойката по чл. 11.3 от договора, която се начислява автоматично
от заемодателя при неизпълнение на задължението по чл. 11. Настоящият
съдебен състав приема, че уговорената в чл. 11.3 от процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото
на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
която към датата на сключване на процесния договор – 27.11.2020 г., е била в
размер на 10 % (основен лихвен процент 0% плюс десет процентни пункта),
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50
% от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
"общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
7
търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено, че получаването на заема е
било обусловено от предоставяне на едно от посочените в чл. 11 от договора
обезпечения, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
602,28 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план. С уговорената в чл. 11.3 от договора, неустоечна клауза се
цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за
предоставяне на заемната сума – т. нар. "скрита възнаградителна лихва". Този
извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението,
по отношение на което е уговорена неустойката –предоставяне на застраховка
или безусловна банкова гаранция за цялото вземане. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не съответстват на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и
не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК (Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. на СГС, ІІ-А възз. състав, Решение №
24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. на СГС, III-Б възз. състав).
8
Същевременно, като се вземе предвид размера на неустойката по чл. 11. 3. –
602,28 лв., който представлява над 60 % от главницата по договора, съотнесен
към оповестения размер на ГПР – 40 %, то дейстивтелният размер на ГПР би
надвишил максимално допустимия по чл. 19, ал. 5 ЗПК – 50 %.
Освен това, съдът счита, че клаузата по чл. 11. 3., с която е определена
неустойка при неизпълнение на задължение в седемдневен срок да се
представи банкова гаранция или застраховка на цялото вземане, както и
клаузата по чл. 11. 8 относно обезпечаване чрез запис на заповед, са в
противоречие на добрите нрави и закона и се явяват нищожни клаузи. Чрез
същите кредиторът е договорил за себе си неустойка при евентуално
неосигуряване на задължително предвидени обезпечения в чл. 11 от договора
за вземането, а от друга страна е предвидил и едно възможно обезпечение,
което е било приложено чрез издаването на процесния запис на заповед и то за
сума, включваща освен главница, лихви и разноски по договора, и
неустойката по чл. 11.3. от същия, която неустойка обаче се дължи само при
неосигуряване на други два вида обезпечения. Налице е злоупотреба с права,
което от своя страна се явява самостоятелно основание да се приеме, че
договорът е нищожен, поради противоречие със закона и с добрите нрави.
Предвид установените противоречия на договора с императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит по чл. 11, ал. 1, т. 9 и чл. 10
ЗПК, съдът счита, че договорът за потребителски кредит, обезпечен с
процесната запис на заповед е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК. Съгласно
чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Потребителят не дължи никакви разходи (такси,
лихви и други подобни), уговорени по недействителния договор. Или с други
думи чистата стойност на кредита обхваща единствено сумата, която е била
пряко предоставена на разположение на кредитополучателя.
Съгласно последователната съдебна практика, ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (така решение
№ 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о.; решение №
50005/21.02.2024 г. по т. д. № 1950/2022 г. на ВКС, II т.о.; решение №
50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т.о.; решение №
50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г.о., решение №
60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о. и др.). Разпоредбата
на чл. 23 ЗПК е специална спрямо правилата за неоснователното обогатяване,
9
установени в чл. 55 ЗЗД. Целта на тази специална разпоредба е не да отрече
изначално възникналото облигационно отношение, а само да изключи
обвързаността на потребителя с породените задължения, които накърняват
баланса на интересите на двете насрещни страни. Тоест при обявена
недействителност на договора за потребителски кредит отпада само
възмездният характер на договора за кредит, но облигационната връзка
между страните се съхранява като такава, произтичаща от договор за
безвъзмезден заем. Точно затова и в практиката на ВКС се приема, че чистата
стойност на кредита се връща, без да е необходимо кредиторът да води нов
иск по чл. 55 ЗЗД.
Ето защо, ответницата дължи връщане единствено на получената реално
от кредитополучателя главница от 1 000 лв. Доколкото е налице отбелязване
върху изпълнителния лист за заплатени суми в общ размер от 465,99 лв.,
непогасена остава само сумата от 534,01 лв. Ответницата не е ангажирала
доказателства за погасяване на тази част от вземането преди издаване на
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което следва да се приеме за
установено, че се дължи сума от 534,01 лв.
Същевременно следва да бъде отчетено, че според дадените в т. 9 и т. 11.
от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, разяснения, в производството по иска, предявен по реда на
чл.422 ГПК, съдът взема предвид факти, относими към погасяване на
задължението, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен
лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес. Посочено е, че в хипотезата по чл.418, ал.1 ГПК
заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което
сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, са на
основание на издадения съдебен акт – разпореждане за незабавно изпълнение,
което не подлежи на проверка в исковия процес. Посочено е, че под
„удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес” следва да се има
предвид следното: а) в изпълнителното производство са проведени
изпълнителни действия, въз основа на които по сметката на съдебния
изпълнител са постъпили суми, подлежащи на разпределение, включително и
при плащане от длъжника по сметката на съдебния изпълнител, и б) от така
получените постъпления съдебният изпълнител е превел суми на взискателя –
кредитор за удовлетворяване на вземането, предмет на издадения
изпълнителен лист. Фактите, относими към погасяване на задължението и
взети предвид съгласно чл.235, ал.3 ГПК от съда в исковото производство, са
факти, свързани с доброволното погасяване на вземането от длъжника извън
изпълнителното производство. Под „доброволно погасяване на вземането” се
имат предвид плащания от длъжника на кредитора /без сумите първоначално
10
да са постъпили по сметката на съдебния изпълнител/, както и осъщественото
погасяване чрез други погасителни способи - прихващане, даване вместо
изпълнение, опрощаване.
В конкретния случай, изложените в отговора на исковата молба
твърдения са, че по изпълнителното дело, образувано въз основа на
процесната заповед за назабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, в периода от
14.12.2022 г. до 10.11.2023 г. ответницата е заплатила сума в общ размер на 1
100,00 лв., в подкрепа на което са представени писмени доказателства –
разписки. От приложеното по делото заверено копие от изп. дело №
20228580401679 по описа на ЧСИ ************* се установява, че същото е
образувано въз основа на молба на ***** за събиране на вземаняия по
изпълнителен лист, издадена на 05.07.2022 г. на основание заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 05.07.2022 г., издаден по ч.гр.д. №
28922/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 59 състав. Видно е от
представените от ответницата разписки, приложени като писмени
доказателства по делото, че същата в периода от 14.12.2022 г. до 10.11.2023 г. е
извършила плащания по изп. дело № 1679/2023 г. по описа на ЧСИ
Халаджова-Димоларова в общ размер на 1100,00 лв. (на 14.12.2022 г. – 200 лв.,
на 18.01.2023 г. – 100 лв., на 22.02.2023 г. – 100 лв., на 12.04.2023 г. – 100 лв.,
на 15.06.2023 г. – 200 лв., на 27.07.2023 г. – 100 лв., на 08.09.2023 г. – 100 лв.,
на 10.11.2023 г. – 200 лв.). Посочените обстоятелства се установяват и от
приложеното по делото удостоверение за размера на дълга, издадено от ЧСИ
*********. Видно от същото сумата в общ размер на 1100,00 лв. е била
разпределена за погасяване на следните вземания: 77,78 лв. – неолихвяемо
вземане, мораторна лихва; 25,00 лв. – разноски по гражданско дело, държавни
такси; 258,60 лв. – разноски по гражданско дело, юрисконсултско
възнаграждение; 370,00 лв. – разноски по изп. дело, юрисконсултско
възнаграждение; 99,70 лв. – такси по Тарифата към ЗЧСИ, авансово платени
от взискателя; 127,30 лв. – публични държавни вземания, дължими към ТД на
НАП офис Витоша; 141,62 лв. – такси по Тарифа към ЗЧСИ, в полза на ЧСИ.
Извършените от ответницата плащания в изпълнителното производство обаче
не следва да бъдат взимани предвид в производството по настоящото дело,
предмет на който е иск, предявен по реда на чл.422 ГПК – арг. от в т. 9, т. 11 и
т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
Сумата от 534,01 лв. се дължи по записа на заповед, защото кредиторът е
избрал именно въз основа на едностранната абстрактна сделка (запис на
заповед, издаден от М. Р. Т. на 27.11.2020 г.) да претендира изпълнение на
непогасените задължения от длъжника, а не въз основа на каузалната сделка,
представляваща договор за потребителски кредит. Това е и основанието на
заявлението по чл. 417 ГПК, респ. издадената заповед за незабавно
изпълнение. А при предявяване на положителен установителен иск по реда на
чл. 422 ГПК не може да се изменя основанието, заявено със заявлението и
посочено в заповедта за изпълнение – така решение № 123/30.11.2017 г. по т.
11
д. № 1627/2015 г. на на ВКС, II т.о., решение № 118/25.09.2018 г. по гр. д. №
4756/2017 г. на ВКС, III г.о.
С оглед изложеното искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ за
главница се явява основателен и следва да се уважи за сумата от 534,01 лв., а
за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 1 250,01 лв., както и
искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 77,78 лв. -
мораторна лихва за периода от 15.08.2020 г. до 29.04.2022 г., се явяват
неоснователни като такива следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право
на разноски имат и двете страни. Съдът намира за неоснователно искането на
ответницата за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК и възлагане на разноските на
ищеца. Нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда две кумулативни
предпоставки, при наличието на които може да бъде приложена – ответникът
с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска.
Съдът приема, че в настоящия случай не са налице и двете предпоставки. В
срока по чл. 414 ГПК ответницата е възразила срещу издадената заповед за
незабавно изпълнение, поради което и съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 1
ГПК е дал указания на заявителя относно възможността да предяви
положеителен установителен иск по реда на 422 ГПК относно вземанията си,
което е сторено от ищеца. Отделно от това, не е налице признание на иска по
см. на чл. 237, ал. 1 ГПК.
С оглед приетото в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, в настоящото производство подлежи на реализация и отговорността за
разноски в рамките на заповедното производство.
В настоящото исково производство ищецът е сторил разноски за
държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 475,00 лв., а в
производството по ч.гр.д. № 28922/2022 г. по описа на СРС, 59 състав, за
държавна такса в размер на 25,00 лв. Не са представени доказателства за
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за заповедното
производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца сторените от него разноски съразмерно с
уважената част от исковете, именно сумата от 191,03 лв. за исковото, и сумата
от 10,05 лв. за заповедното производство.
Ответницата не представя доказателства за извършени от нея разноски,
поради което такива не следва да й бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. Р. Т., ЕГН: **********, адрес:
12
********, дължи на „********* ЕИК: ***, седалище и адрес на управление:
********** на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ сумата от 534,01
лв., представляваща главница по запис на заповед от 27.11.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда – 31.05.2022 г., до окончателното плащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК от 05.07.2022 г. по ч. гр. д. № 28922/2022 г. по
описа на Софийски районен съд, 59 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за галвница
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1 250,01 лв.,
както и иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 77,78 лв. –
мораторна лихва за периода от 18.10.2021 г. до 29.05.2022 г., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК от 05.07.2022 г. по ч.гр.д. № 28922/2022 г. по описа
на Софийски районен съд, 59 състав, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И
НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА М. Р. Т., ЕГН: **********, адрес: ********, да заплати на на
„********* ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 191,03 лв. – разноски по настоящото
дело, и сумата от 10,05 лв. – разноски в производството по ч.гр.д. №
28922/2022 г. по описа на СРС, 59 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13