О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
Ловешкият
окръжен съд, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
като изслуша докладваното
от съдия Пенов ч.гр.д. № 626 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе,
съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи
кредит България“ ЕООД против разпореждане
№ 1469/30.09.2019 г., по ч.гр.д.
№ 858/2019 г. на РС Троян, с което съдът е отхвърлил заявлението на
частния жалбоподател против Т.А.Б. за следните суми: 54,91 лв. – договорно възнаграждение;
299,78 лв. – възнаграждение за закупен пакет услуги; и 30 лв. – такси за извънсъдебно
събиране.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните
правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка
безспорността на вземането) и върху неговия формален характер, частният
жалбоподател излага оплакване за напускане границите на формалната проверка на
заявлението, доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на
уговорките в договора, от които произтича вземането, за което съдът отказал да
издаде заповед за изпълнение. В частната жалба се развиват подробни съображения
относно естеството на услугата, за която е начислена таксата, както и за
съответствието ѝ с установените в закона императивни разпоредби. Поставя
се акцент върху съдебна практика на ВКС и СЕС, според която при съмнение
относно неравноправния характер на клауза от договора, съдът следвало да
уведоми за това страните (което предполагало и връчена на длъжника заповед за
изпълнение) и да им осигури възможност за вземане на становище по този въпрос,
което не би могло да се реализира в заповедното производство. Частният
жалбоподател счита, че с договора между страните не е установено превишаване на
годишния процент на разходите. В частната жалба е направено искане за отмяна на
обжалваното разпореждане в атакуваната му част и за издаване на заповед за
изпълнение за отхвърлените по заявлението суми.
Частната
жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок,
против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен
интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК). Едноседмичният срок за обжалване по
чл. 275, ал. 1, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен,
защото, броен от датата на връчване на атакуваното разпореждане (08.10.2019
г.), същият е изтекъл на 15.10.2019 г., в който ден е подадена частната жалба, видно
от датата на приемане на пощенската пратка от куриера. За частния жалбоподател
е налице интерес да обжалва разпореждането в атакуваната му част, доколкото с
нея е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист до пълния размер на претендираните вземания (чл.
413, ал. 2 ГПК).
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Със заявлението, по което е образувано производството
пред първоинстанционния съд, от заявителя е поискано
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 277,09
лв. – главница; 5,19 лв. – лихва за забава; 54,91 лв. – договорно
възнаграждение; 299,78 лв. – възнаграждение за закупен пакет услуги; и 30 лв. –
такси за извънсъдебно събиране.
За да
отхвърли частично заявлението по чл. 410 ГПК, заповедният съд
приел, че вземанията за възнаграждение за закупен пакет услуги и за такси за
извънсъдебно събиране противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а по
отношение вземането за договорна лихва – че противоречи на забраната на чл. 33 ЗПК.
Крайните
изводи на районния съд за неоснователност на заявлението са правилни.
Изводът
на районния съд за нищожност на уговорките в договора, от се претендират
вземанията за възнаграждение за закупен пакет услуги и за такси за извънсъдебно
събиране, поради противоречието им с цитираната разпоредба (чл. 10а, ал. 2 ЗПК)
е правилен.
С
оглед названието и очертаните му характеристики в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, договорът между заявителя и длъжника по заявлението, е
потребителски по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. При тези договори кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита (чл. 10а, ал. 2 ЗПК).
Заявителят
се позовава на уговорка, според която с подписване на споразумението за
допълнителни услуги, с предоставяне на последните от кредитодателя
се гарантирало спокойствието на кредитополучателя и възможността да се справи с
всяка неблагоприятна ситуация. Конкретизацията на тази неблагоприятна ситуация
е дадена от заявителя чрез изброяване на различни възможни хипотези, чието
проявление е свързано с и се отнася до влошеното икономическо положение на
длъжника, неговата забава и неплатежоспособност. Означеното съдържание на
допълнителните услуги разкрива, че те са свързани с управлението на кредита
(промяна размера на погасителните вноски и техните падежи, отпускане на
допълнителни парични средства без попълване на множество документи и др), което е забранено от закона чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Същото
се отнася и за извънсъденбно събиране. Затова
начисляване на възнаграждение за извършване на такива действия под каквато и да
било форма или наименование (такса или комисионна), противоречи на закона и
заявителят няма право да изисква заплащането му (чл. 10а, ал. 2 ЗПК). В този
смисъл не би могло да се сподели обратното разбиране в частната жалба, вкл.
относно естеството на услугата, за която се претендира таксата по заявлението.
Дължимостта на такава такса от длъжника не може да се обоснове и с довода, че
услугата е доставена, защото това би означавало доставянето ѝ да се
признае за правно основание, въпреки изричната забрана на закона за
възмездяване на действията, свързани с усвояване и управление на кредита (чл.
10а, ал. 2 ЗПК).
По
тези съображения съдът приема за правилни изводите на районния съд за липса на
предсрочна изискуемост на вземанията за главница и противоречие със закона на част
от уговорките в договора и произтичащите от тях вземания, поради което за същите
следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). На основание цитираната разпоредба съдът в заповедното производство е
длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от длъжника-потребител да извърши
служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не произтича
от нищожна клауза и ако такава клауза бъде констатирана, той следва да отхвърли
заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира вземането си
чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо състезателност и
равнопоставеност на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите
от договора в заповедното производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на заповед за процесните вземания. В
този смисъл са неоснователни и оплакванията в частната жалба за напускане от
заповедния съд границите на формалната проверка на заявлението.
По
тези съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1469/30.09.2019 г., по ч.гр.д.
№ 858/2019 г. на РС Троян, с което съдът е отхвърлил заявлението
на частния жалбоподател против Т.А.Б. за следните суми: 54,91 лв. – договорно
възнаграждение; 299,78 лв. – възнаграждение за закупен пакет услуги; и 30 лв. –
такси за извънсъдебно събиране.
Определението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.