№ 516
гр. Монтана, 24.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА В. ТОДОРОВА-ЕФРЕМОВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело №
20251630100927 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, във връзка с
чл.422 ГПК.
Налице е възражение за нищожност на договора, както и на отделни
негови клаузи.
Ищецът, “**********” ЕООД, ЕИК **********, с адрес
гр.******************, представлявано от *********** – управител чрез
юрисконсулт ********* е предявил иск против Б. А. Б., ЕГН **********;
Адрес: гр. ********** и цена на иска: 1 077.69 лв.
В исковата си молба твърди, че на 11.12.2023г., дружеството - ищец
сключва, в качеството на кредитодател на ответника по делото, в качеството
на кредитополучател, Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
465684. Договора е сключен при условията на ЗПФУР.
Сключването на самия договор се посочено подробно по какъв начин се
извършва.
Описаната процедура е извършена от ответника, в резултат на което на
същия е отпуснат кредит с главница в размер на 900.00 лв. /деветстотин лева/.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора сумата е преведена на ответника но посочен
от него начин, а именно: по касово на каса на „Изи пей“ АД.
Моли, с цел спестяване на процесуално време и разноски по делото и
на основание чл. 192 от ГПК служебно да се снабди от „Изи пей“ АД с
разписката, която се попълва от касовия получател на сумата но повод
плащане от ,,**********“ ЕООД към „Изи пей“ АД № 2000000384З58349 от
11.12.2023г.;
1
В случай на отказ за служебно снабдяване, моли да се назначи
съдебно счетоводна експертиза, която да отговори на следните въпроси:
1/ Отпусната ли е на Б. Б. сумата по договора за кредит в размер на
900.00 лв. по описания в исковата молба начин?
Видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит вземането на главница в
размер на 900.00 лв., разпределено на 18 вноски, всяка от които са в размер на
50.00 лв. за периода 10.01.2024г. 03.06.2025г. Погасена е главница в размер на
50.01 лв., с което изцяло е погасена вноската за 10.01. 2024г, като от вноската
за 09.02.2024г. е погасена сума в размер на 0.01 лв.. Изпратен е имейл, чрез
който на датата на получаването му 10.01.2025г: надлежно е обявена
предсрочна изискуемост. Възможността за обявяване на предсрочна
изискуемост но имейл е предвидена в гл. ІХ, т. 5 от Общите условия към
договора. В случай, че се приеме, че няма надлежно обявена такава, то
приложение следва да намери приложение т. 1 от ТР № 8 от 2017г. по т.д. 8 от
2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което се уважава искането за установяване
на вземания, които са непадежирали към датата на входиране на заявлението и
за които не е обявена надлежно предсрочна изискуемост. Размера на
вземането подлежащо на уважение следва да се определи към момента на
формиране на сила на присъдено нещо. Съгласно т. 2 от цитираното решение
обстоятелството, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение не са
отграничени падежирали от непадежирали вноски не е условие иска да бъде
обявен за недопустим. Въз основа на горното и в случай, че се приеме, че
вземането не е надлежно обявено за предсрочно изискуемо, моля да
определите като изискуеми всички вземания за главница към момента на
формиране на сила на присъдено нещо. С оглед процесуалните срокове към
датата на постановяване на решението е доста вероятно всички вноски за
главница да са падежирали, следователно и въз основа на цитираното и
задължително, тълкувателно решение, към момента на постановяване на
решението следва да се уважи цялата им претенция за главница по заявление
и по настоящата искова молба. Поради това претендират главница за периода:
остатъка от вноската за 09.02.2024г: 03.06.2025г. в общ размер на 849.99 лв.
При изплащане на вноските по кредита клиента трябва да преведе освен
дължимата главница, още и договорна лихва, която е фиксирана и не търпи
изменения по време на договора. Договорната лихва е уточнена в Договора.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от него лихвения процент е в размер на 40.15 %.
Погасена е договорна лихва за периода 11.12.2023г. 10.01.2024г. Претендират
договорна/възнаградителна лихва за периода 10.01.2024г. 04.01.2025г. в размер
на 227.70 лв.. Периода на претендираната договорна лихва е съобразен с
обявената предсрочна изискуемост.
Доверителят му е правил опити за уреждане на отношенията между
страните по извънсъдебен ред. Същите са безуспешни, като ответникът не
погасява задълженията си съгласно договореното. Вследствие е депозирано
пред Районен съд Монтана заявление за издаване заповед за изпълнение.
В резултат е образувано ч.гр.д. № 221/2025г. По същото е издадена
заповед за изпълнение, която е надлежно връчена на ответника по делото. Той
2
е подал възражение срещу нея.
На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът им е указал да предявят
установителен иск, за да докажат вземането си, след като довнесат дължимата
държавна такса.
Моли съда да постанови решение, с което да се признае за установено
по отношение на ответника Б. А. Б., ЕГН *********, че същият дължи на
“**********” ЕООД с ЕИК **********, представлявано от Борислав
Николчев сумата от 1 077.69 лв., от които: 849.99 лв. главница по
предоставения кредит и 227.70 лв. претендирана със заявление по заповедно
производство договорна/възнаградителна лихва за периода 10.01.2024г -
04.01.2025г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата
на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до
пълното погасяване на дължимата сума. За вземането има издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 221/2025г. па Районен съд Монтана.
Претендира направените и присъдени разноски в заповедното
производство, в исковото и юрисконсултски възнаграждения.
Ответникът, Б. А. Б., ЕГН **********, чрез адвокат С. Н., вписан във
ВАК, Съдебен адрес: Гр. ********* в срока, предвиден за отговор взема
становище по иска.
І. Искът е недопустим.
Искът е недопустим, тъй като е подаден от лице без представителна власт. На
основание чл. 33 от ГПК пълномощниците, каквито са и юрисконсултите на
основание чл. 32, т.3 от ГПК, следва да се легитимират с пълномощно.
Наличието на представителна власт е абсолютна положителна процесуална
предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Пълномощно не
е представено, поради което на основание чл. 129, ал.2, вр. чл. 128, т. 1, вр. чл.
33, вр. чл. 32, т.3 ГПК исковата молба следва да бъде върната.
ІІ. Искът е неоснователен.
Действително между г-жа Б. Б. и ,,**********“ ЕООД на 11.12.2023г. е
сключен Договор за предоставяне на кредит № 465684 (нататък Договора),
неразделна част от който са и Общите условия към договорите за
предоставяне на кредит от ,,**********“ ЕООД от 20.12.2021г. (нататък ОУ).
Съглашението е сключено по описания от ищеца в исковата молба начин - от
разстояние и чрез електронната платформа на ,,**********“ ЕООД. На
основание чл.2, ал.1 и ал.2 от Договора, г-жа Б. Б. е усвоила сумата от 900лв.
на каса на „Изи Пей АД.
Сключеният Договор и ОУ са недействителни, поради което
предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен на
долупосочените основания.
Договорът е сключен от Б. Б. в качеството си на потребител. Съгласно
чл. 2, б. ,,б“ от Директива 93/13/ЕИО „потребител“ е всяко физическо лице,
което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директивата,
участва в договора поради интереси, които са извън рамките на неговата
търговска или професионална дейност. Аналогично, нормата на§13, т.1 от ДР
3
на Закона за защита на потребителите (нататък ЗЗП) определя като потребител
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както
физическо лице, което като страна по договор по ЗЗП действа извън рамките
на своята търговска или професионална дейност. Безспорно ответницата е
сключила договора поради интереси, които са извън рамките на нейната
търговска или професионална дейност. Този извод несъмнено се споделя и от
ищцовото дружество, тъй като в Договора и Общите условия, изготвени от
него, вместо кредитополучател се използва терминът „потребител“ (вж.
например разпоредбите на чл.2, ал. 1, ал.2, чл.2, ал. 1, ал. 2 и др. от Договора;
т. 1.2.а; 1.2.6; 1.2.в; 1.4; раздел ІV и др.).
Процесният договор не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 4 от
Закона за потребителския кредит (нататък ЗПК), поради което същият
нормативен акт е приложим относно контракта. ,,**********“ ЕООД в
договора са инкорпорирани много разпоредби, съдържащи се в ЗПК
(например в чл.6 от съглашението се съдържат разпоредбите на чл. 11,
ал.1, т.12; чл. 29, ал.1; чл.32, ал.1 от ЗПК), съгласно чл. 10 от Договора
потребителят може да се обръща за съдействие към Комисията за защита на
потребителите като контролен орган по спазване на ЗПК и др. Следователно
Б. Б. се ползва със закрилата, уредена в ЗЗП и ЗПК.
ЗПК е Іех Ѕресialis спрямо Закона за задълженията и договорите и
разпоредбите на първия се ползват с примат, когато двата нормативни акта
регулират една и съща правна материя - правилото Іех Ѕресialis derogate ledi
generali. Съгласно чл. 2 ЗПК има за цел да осигури защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Именно с оглед
осъществяването на тази цел и предоставянето на защита на по-слабата страна
в облигационното правоотношение, специалният нормативен акт поставя
множество допълнителни изисквания към съдържанието на договорите за
потребителски кредити, в сравнение с общия ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен, когато не е спазено някое от изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 ал.2 и чл.12,ал.1, т.7-9 от ЗПК.
Процесният договор не отговаря на изискването на чл. 10, ал.1 от ЗПК,
тъй като размерът на шрифта на договора е 10 рt, а изискването на закона е
най-малко 12 рt. Размерът на шрифта на Общите условия е 11 рt. поради което
те също не отговарят на изискването на чл. 10, ал.1 от ЗПК. Поради това и на
основание чл. 22 ЗПК, Договорът е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишният процент на разходите
(нататък ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 от ЗПК начин. В чл. 2, ал. 1, т. 5 от Договора е посочено, че
4
ГПР по кредита възлиза на 48,44%, като са взети следните допускания:
Договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
ГПР е изчислен при следните условия - главницата е в размер на 900лв.,
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15%, срок на кредита 540
дни (18 месеца), като при тези условия общата дължима сума е 1 182,15 лв.
Разпоредбата на чл. 3, ал.1 от Договора създава задължение за потребителя в
срок до пет дни от сключването на Договора да предостави на кредитора
обезпечение – банкова гаранция в полза на Кредитора за сумата от 1 182,15лв.
със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по Договора; или две физически лица поръчители, които да отговарят на
определени изисквания. При неизпълнение на това задължение, ал. 2 урежда,
че потребителят дължи неустойка в размер на 390,60лв (43,3 % от главницата
по кредита).
В Договора липсва посочване на ГПР по кредита, който да включва и
неустойката по чл. 3, ал.2 от контракта, което е нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10
от ЗПК.
По техни изчисления ГПР по кредита, по който не е представено
обезепечение, възлиза на 261,3515%. Това е противоречие с разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута,
определена с постановление на МС. Към момента на сключване на Договора
законната лихва е била в размер на 13,8 %, а петкратният и размер е 69%.
Приложимият ГПР по кредита при непредставяне на обезпечение е почти
четири (3,788) пъти над законодопустимия, поради което клаузите на чл.2,
ал.1, т. 4.1 и чл. 3 от Договора са нищожни на основание чл. 19, ал.5 от ЗПК.
Нещо повече, с тези клаузи се цели заобикаляне на разпоредбите на
ЗПК по смисъла на чл. 21, ал.1 от ЗПК и чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като чрез
тях се допуска оскъпяване на кредита с 32%, и то по скрит начин. От значение
е представеният от ищцовото дружество като доказателство имейл от 15:29ч.
на 11.12.2023г. Въпреки че този имейл е изпратен едва няколко часа след
сключването на Договора, кредиторът е счел, че не са спазени условията на чл.
3 от контракта, поради което е начислил неустойка в размер на 390,60 лв. и
общата сума за връщане възлиза на 1572,75 лв. Съгласно посочената уговорка,
потребителят се задължава да предостави обезпечение в срок от 5 дни от
сключването на Договора, т.е. в
процесния случай кредиторът е начислил неустойката предсрочно - оше в
момента на сключването на Договора, и то 5 дни преди това негово право да
възникне. Според тях това показва, че кредитодателят цели да заблуди
кредитополучателите като прикрие допълнителния разход по кредита
(неустойката) зад клаузи относно представянето на обезпечение, които самият
той не спазва. По този начин кредитполучателят бива поставен в заблуждение,
че общата сума по кредита е 1 182,15 лв., а тя всъщност е 1 572,75лв.
Клаузите, уговарящи неустойката за непредставяне на обезпечение са
5
нищожни поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал.1, пр.3
ЗЗД. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3 на ТР № 1/ 15.06.2010 г.
на ВКС, ОСГТК нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като за нищожността съдът следи служебно. Уговорената в
процесния договор неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Тази неустойка представлява скрита
възнаградителна лихва, уговорена в разрез с принципа на добросъвестността в
гражданските и търговските отношения. Уговорена за непредоставяне на
обезпечение и в размер равен на почти половината от получения кредит, няма
присъщите и обезпечителна, обезщетителна или санкционна функции, а със
същата търговеца цели скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на
обезпечение не води до претьрпяване на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва
да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали
да му предостави кредит без обезпечение при спазване императивната норма
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита да се калкулира
в уговорената по договора лихва. В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. Клауза, като уговорената в чл. 3, ал. 2 от
Договора, според която при непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1
кредитополучателя дължи неустойка в размер на 390,60 лева при
неизпълнение на задължение за осигуряване в петдневен срок от датата на
сключване на договора на обезпечение чрез банкова гаранция или
поръчителство на физически лица, които отговарят на определение условия се
намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел,
транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългьт му нараства, т. е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
Клаузите на чл. 8 от Договора и чл. V.7 от Общите условия са във
вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитодателя
и потребителя. Съгласно разпоредбата, съдържаща се в Договора, кредиторът
може едностранно да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава на
плащането на две погасителни вноски. Чл. V.7 от ОУ постановява, че
6
кредиторът може едностранно да обяви кредита за предсрочно изискуем при
забава при изплащане на погасителна вноска по кредита, на част от нея или на
друга дължима по договора сума с повече от 3 дни. Първо, тези две клаузи не
отговарят на изискването за яснота и разбираемост на договора за
потребителски кредит, тъй като са противоречиви и за потребителя е неясно
при какви условия кредитьт му може да бъде обявен за предсрочно изискуем.
Второ, своеволно банката при незначими забавяния може да направи кредита
изцяло предсрочно изискуем, което поставя по- слабата страна в
изключително тежко положение да търпи санкции и да дължи цялата сума по
кредита. Затова и когато кредиторът упражнява право спрямо потребителя,
той следва да може да докаже действителен интерес за такава интензивна
намеса в правата на насрещната страна. Клаузите са в противоречие с правото
на ЕС, чл. 3, § 1 на Директива 93/ 13 /дела С-421/ 14 и С-415/11 / - при
непогасяването на която и да е вноска по кредита, както и при неизпълнение
от кредитополучателя на което и да е задължение по настоящия договор,
банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем.
За да бъде обявен кредита за предсрочно изискуем, не е необходимо
неизпълнението да е достатъчно тежко да е достатъчно тежко с оглед на срока
на кредита и размера на задължението по него, което е в противоречие с чл. 3,
§ 1 на Директива 93/ 13 и следва да бъде обявена за нищожна. Освен това нито
в самият договор, нито националното ни право предвижда подходящи и
ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава
клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита, то
съдът следва да приложи директно правото на ЕС и да защити правата на
потребителя срещу използването на клаузата. Клаузите са във вреда на
потребителите, тъй като своеволно банката при незначими забавяния може да
направи кредита изцяло предсрочно изискуем, което поставя по- слабата
страна в изключително тежко положение да търпи санкции и да дължи
изключително голяма сума. Тези клаузи не са индивидуално уговорени и
следва да бъдат обявени за нищожни на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, тъй като
претендираното от ищцовото дружество притезание се основава на
недействителен договор. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други
разходи по кредита.
Доказателствата по делото са писмени.
Изискано е и приложено ч.гр.д.№ 221 по описа на Районен съд
Монтана за 2025 година.
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по
делото и на основание чл.235 ГПК приема за установени следните
обстоятелства:
При преценка съдържанието на сключения между страните договор,
настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на
договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9, ал.1 от Закона за
7
потребителския кредит, в сила от 12.05.2010 г. По силата на този договор
кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на
потребителски кредит е предоставяне на заем и такъв е предмета на
сключения между страните по делото договор. По силата на този договор
ищецът е поел задължение да предостави на ответника определена парична
сума срещу задължението на последния да я върне, като размера, начина и
сроковете за връщане на сумата са уговорени с подписването на погасителен
план. Съгласно Чл.9 ал.4 от Закона за потребителския кредит кредитор може
да бъде всяко физическо или юридическо лице или обединение от такива лица,
което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална
или търговска дейност. Установено е по делото, че е сключен Договор за
предоставяне на кредит № 465684 от 11.12.2023г. между „**********” ЕООД,
като кредитор и Б. А. Б., като длъжник, както и че предоставената сума е
усвоена. Формата за действителност на договора за потребителски кредит е
спазена. По делото не са ангажирани доказателства, а и не са въведени
твърдения от ответника, че не дължи претендираната сума по цитирания
договор. Напротив, признава иска до размера на главницата. Прави
възражение за нищожност на договора и на отделни негови клаузи. В хода на
процеса е представено пълномощно от ищеца за юрисконсулта на
дружеството.
По основателността на иска:
Според императивното съдопроизводствено правило на чл. 212 ГПК
искането на ответник към решаващия съд може да има за предмет единствено
произнасянето му досежно съществуването или несъществуването на едно
оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът на
делото. Действащият ГПК въвежда ранна преклузия за ответника да посочва,
събира, оспорва доказателства и да противопоставя възражения, с което се
цели да се съкратят сроковете за разглеждане на делата като се намали броя на
откритите заседания. Едновременно с въвеждането на тези ограничения е
засилено служебното начало в гражданския процес и общото задължение на
съда да оказва съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа
и правна страна е детайлизирано в конкретни разпоредби. Съгласно чл. 131,
ал. 1 ГПК, с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата към
нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в
едномесечен срок като посочва задължителното съдържание на отговора и
последиците от неподаването му, както и възможността да ползва правна
помощ. С получаване изчерпателните указания ответникът е известен за
процесуалните действия, които следва да извърши и има възможност да
прецени дали може да се защитава сам по делото, да потърси адвокатска
защита или да поиска правна помощ. Ето защо, чл. 133, ал. 1 ГПК, изразяващ
концентрационното начало в гражданския процес, предвижда, че ако страната
8
бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи
възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и
представи доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212
и чл. 219 ГПК, тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако
пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случая
ответникът е подал отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, в доклада по
делото по чл. 146 ГПК съдът има основание да му дава указания за
необходимостта да представя доказателства. Съдът не може да дава указания
на страните относно защитната им позиция. На основание чл. 146, ал. 2 ГПК
съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на
доказателства, само ако в отговора по чл. 131 ГПК той е направил възражения
и е посочил фактите, на които те се основават. Параметрите на спора се считат
очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК. От друга страна, неподаването на
писмен отговор в срока по чл.131 ГПК не преклудира правото на ответника
да оспори иска и обстоятелствата, както и да изрази становище по
представените от ищеца доказателства.
Спорен е въпросът, основателен ли е иска, предявен с правно
основание чл.124 ал.1 ГПК, във връзка с 422 ГПК?
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и
признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за
изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от
съдебното решение.
Искът, който заявителят в заповедното производство по чл.410 ГПК е
предявил при направено възражение от страна на длъжника по реда на чл.415
ал.4 ГПК е с установителен характер. Установителният характер произтича от
целта на иска, наличието на вече издадена и съществуваща заповед за
изпълнение, с която съдът е разпоредил длъжникът за заплати определена
сума в полза на заявителя по ч.гр.д. № 221 по описа на Районен съд Монтана
за 2025 година и е определен ясно и недвусмислено в закона – чл.415 ал.1 т.1
ГПК.
Целта на предявяването на иск при връчена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК и направено в срок възражение, е да се
установи наличието на вземането, към момента на подаване на заявлението, за
което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо,
тъй като подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение представлява
пречка за влизането и в сила. При уважаването на иска за съществуване на
вземането, съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение придобива
изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист. В
заповедното производство, при хипотезата на чл.410 ГПК тази цел е
постигната чрез издаването на заповед за изпълнение и при връчване
заповедта по предвидения ред на длъжника и направено от него възражение в
срок - уважаването на предявения установителен иск.
Искът е частично основателен.
При предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК предмет на установяване и
признаване по исков ред ще бъде заявеното и обективирано в заповедта за
9
изпълнение право и ако това право съществува, то ще бъде удостоверено от
съдебното решение. С влизане в сила на съдебното решение ще влезе в сила и
заповедта за изпълнение, въз основа на която заявителят, следва да се снабди с
изпълнителен лист и ще продължи процесуалните действия по образуване на
изпълнително дело и това е съществения процесуален въпрос, свързан с
характера на иска по чл.422 ГПК, т.е. не е необходимо предявяване на
осъдителен иск за вземането – предмет на издадената заповед за изпълнение.
В тежест на ответника бе да установи по безспорен и категоричен начин, че не
дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение. А в конкретния случай е налице признание на предявения иск,
направено от страна на ответника относно размера на претендираната
главница.
Производството по разглеждане на иск по чл. 422 от ГПК е свързано с
производството по чл. 410 и сл. от ГПК. Заведеният установителен иск по чл.
422 от ГПК по своето правно естество е специален установителен иск и е
допустим единствено при условията на депозирано писмено възражение в
срока по чл. 415, ал. 1 т.1 от ГПК или при връчването по чл.47 ал.5 ГПК, иск
по чл.415 ал.1 т.2 ГПК против издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК. Затова, че са свързани двете производства, аргументи могат да бъдат
извлечени също от останалите елементи на диспозицията на разпоредбата на
чл. 415 от ГПК, тъй като законодателят предвижда, първо, че съдът указва на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок и второ, заявителят да довнесе дължимата държавна такса.
Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба
обосновават категоричен извод, че ищецът е сезирал съда с предявен по реда и
при предпоставките на чл. 422, ал. 1 от ГПК установителен иск, за да установи
със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на
вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не
може да съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при
наличие на издадена в полза на ищеца - кредитор заповед за изпълнение.
Съдът е задължен служебно да се произнесе относно неравноправни
клаузи в сключения договор за паричен заем.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност
съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13
от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който
текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е
предоставена финансова услуга – разрешени и усвоен потребителски кредит в
размер на 900.00 лв., за което са ангажирани доказателства от страна на
ищеца, че с преводно нареждане от 11.12.2023 година са предоставени -
преведени на ответника, л.20 от делото.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е
10
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези
на неравноправие.
Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на
ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от
дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за предоставяне на кредит и как
са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока
доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен
при общи условия /при предварително определени от едната страна- ищеца -
кредитор клаузи на договора/. Съдебната практика приема, че при формиране
размера на договорната лихва обективен критерий може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава / в този смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС
по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о./ В настоящият случай договорената между
страните лихвен процент за ден е 0.11%, годишен лихвен процент 40.15 % и
годишен процент на разходите от 48.44 %, което надхвърля повече от три пъти
законната, което представлява нарушение на добрите нрави/ критерии за
норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят
трикратния размер на законната лихва. Процесните клаузи на договора
накърняват договорното равноправие между страните, противоречи на
добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което същата се явява нищожна. ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
11
изчисляването на разходите по кредита, различен от законовия се явява
недопустимо. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. В
противоречие на императивното правило на чл.10а ал.4 от ЗПК в процесния
договор са отразени суми за погасяване на задължението в представени два
варианта: при представяне на обезпечение и при непредставяне на такова.
Докладчикът счита, че процесният договор в тези си части е
недействителен, поради което намира така предявения иск за частично
основателен и касаещ единствено размера на неизплатената главница по
кредитното отношение. Над този размер, искът е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен като такъв. В хода на производството е изтекъл срока за
изплащане на задължението и ответника не ангажира доказателства относно
погасяването му.
Само за пълнота на изложението, с Разпореждане рег.№ 504 от
30.01.2025 година по ч.гр.д.№ 221/2025 г. на МРС е отхвърлено заявлението за
издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК относно претендираната
договорна лихва. Това разпореждане не е обжалвано от заявителя, предявил в
последствие своя установителен иск за цялото вземане.
При този изход на делото, в тежест на ответника са и направените в
хода на производството – заповедно и исково разноски от ищеца в
минималните им размери, а съобразно отхвърлената част от иска.
Ответникът не представи списък с разноски и такива не му се
присъждат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Б. А. Б., ЕГН **********;
Адрес: гр. ********** за ОБЯВЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ на Договор за
предоставяне на кредит № 465684 от 11.12.2023 година, като
НЕОСНОВАТЕЛНО;
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б. А. Б., ЕГН
**********; Адрес: гр. **********, че към 29.01.2025 година СЪЩЕСТВУВА
ВЗЕМАНЕ на “**********” ЕООД, ЕИК **********, с адрес
гр.******************, за следните суми: 849.99 лв. главница,
представляващи размера на неизплатеното задължение по Договор за
предоставяне на кредит № 465684 от 11.12.2023 година, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 29.01.2025 година до окончателното
заплащане на сумата, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 140 от 30.01.2025 година по ч.гр.д.№ 221 по
описа за 2025 година на Районен съд Монтана.
12
ОСЪЖДА Б. А. Б., ЕГН **********; Адрес: гр. **********, ДА
ЗАПЛАТИ на “**********” ЕООД, ЕИК **********, с адрес
гр.******************, сумата от 21.25 лева – платена държавна такса и
100.00 лв. за процесуално представителство, за което е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 140 от 30.01.2025
година по ч.гр.д.№ 221 по описа за 2025 година на Районен съд Монтана.
ОСЪЖДА Б. А. Б., ЕГН **********; Адрес: гр. **********, ДА
ЗАПЛАТИ на “**********” ЕООД, ЕИК **********, с адрес
гр.******************, сумата от 25.00 лева – доплатена държавна такса в
исковото производство и 150.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен на основание чл.124 ал.1 ГПК, във връзка с
чл.422 ГПК от “**********” ЕООД, ЕИК **********, с адрес
гр.******************, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО
СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ВЗЕМАНЕ към 29.01.2025 година, дължимо от Б. А.
Б., ЕГН **********; Адрес: гр. ********** по отношение на неплатена
договорна лихва в размер на 227.70 лева, за периода от 10.01.2024 година до
04.01.2025 година, ИЗЦЯЛО, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Монтана
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
13