Решение по дело №904/2018 на Районен съд - Пловдив

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  2411          18.06.2018 година                            град Пловдив

 

В   И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XX граждански състав, в публично заседание на двадесет и втори май две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР  ТОЧЕВСКИ

                                                                  

при участието на секретаря Василена Стефанова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 904 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

 

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

            Ищецът „Интернешънъл Саламанка Капитал” ООД (с предишно наименование „Бързи Кредити“ ООД), ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 9” бл. № 963, ет. 1, офис 11, представлявано от **** Д.В.Д., чрез пълномощника си адв. Б.В., е предявил против Х.И.З., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 10266/ 2017 г. на ПРС, V гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 6461/ 05.07.2017 г., парични суми, както следва: сумата от 866, 24 евро- главница, представляваща 19 непогасени месечни вноски за периода м. декември 2015 г.- м. юни 2017 г. по договор за заем ***от 19.11.2015 г. с нотариална заверка на подписите, сумата от 1 554, 32 евро- лихва за периода 18.12.2015 г.- 18.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.07.2017 г. до окончателното погасяване, както и разноските в заповедното производство.

            В исковата молба е посочено, че между страните бил сключен договор за заем ***от 19.11.2015 г. с нотариална заверка на подписите, по силата на който на ответника била предоставена в заем сумата от 2 500 лева, за срок от 60 месеца, при фиксиран ГЛП от 35, 28 % и ГПР- 41, 48 %. Общият брой на всички плащания по договора възлизал на 2 735, 41 евро или 5 350 лева. Длъжникът приел условията на договора с подписването му, като сумата била преведена по сметка на ответника на 19.11.2015 г. Банковото нареждане било за по- малка сума- 845, 26 лева, защото договорът рефинансирал втори такъв между страните- ***, като била удържана и сума от 36 лева за нотариална такса. Според условията на договора, заемополучателят следвало да спазва сроковете за внасяне на месечните погасителни вноски, като в случая имало 60 вноски, с падеж- всяко 18- то число на съответния месец. Длъжникът обаче заплатил само една от погасителните вноски, като на основание чл. 2 от договора той станал изцяло предсрочно изискуем без покана, предвид неизпълнението на задълженията на заемополучателя. Така същият дължал наведнъж 19 вноски за периода м. декември 2015 г.- м. юни 2017 г., възлизащи в размер на 866, 24 евро или 1 694, 22 лева. Наред с това, била начислена и договорна лихва в размер на 1 554, 32 евро или 3 039, 99 лева. С единственото извършено плащане, ответникът признавал задълженията си по кредита и се явявал обвързан от правоотношението, с което се бил съгласил. За събиране на сумите по заема се образувало заповедно производство, по което в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение, но след възражение на длъжника се предявявал настоящият установителен иск за съществуване на вземането. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява, но представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ответникът чрез пълномощника си е подал отговор, с който оспорва иска. Признава се обстоятелството, че той бил получил в заем сумата от 2 500 лева, които се задължил да върне за срок от 60 месеца, като претенцията се явявала основателна само до размера на 791, 73 лева- 19 вноски по 41, 67 лева всяка. Твърди се, че договорът съдържал неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП и бил недействителен на основание чл. 10 ал. 1 от ЗЗП, тъй като не бил сключен по ясен и разбираем начин. Имало и нарушение на чл. 143 от ЗЗП, защото уговорките били във вреда на потребителя и водели до значително неравновесие между правата на страните. В главницата реално се включвала и възнаградителна лихва, без обаче да имало разбивка по пера, с което бил нарушен и чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗЗП. Нарушена била и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗЗП относно посочването на размера на лихвения % на ден. Предвид изложеното, договорът се явявал недействителен и на основание чл. 23 от ЗЗП потребителят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи. Освен това, уговорките за размерите на ГЛП и ГПР били нищожни поради прекомерност и противоречие с добрите нрави. Според съдебната практика възнаградителната лихва не можело да превишава законната с повече от три пъти, а в случая това не било така. За заемодателя имало задължение да представи и банкова гаранция, като в противен случай му се начислявала неустойка, която имала единствено санкционна последица. Ответникът дори бил издал като обезпечение запис на заповед, с което договорните клаузи били изцяло в полза на кредитора и нарушавали равенството в отношенията между страните. Моли за отхвърляне на иска, като също претендира разноски. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа отговора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 6967/ 06.10.2016 г. по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 10266/ 2017 г. на ПРС, V гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 866, 24 евро- главница, представляваща 19 непогасени месечни вноски за периода м. декември 2015 г.- м. юни 2017 г. по договор за заем ***от 19.11.2015 г. с нотариална заверка на подписите, сумата от 1 554, 32 евро- лихва за периода 18.12.2015 г.- 18.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.07.2017 г. до окончателното погасяване, както и разноските по заповедното производство в размер на 94, 68 лева- за държавна такса и 50 лева- за юрисконсултско възнаграждение.

В срока за възражение длъжникът е подал такова, с оглед на което е указания му срок по чл. 415 от ГПК заявителят е предявил настоящия установителен иск.

С определение № 56/ 08.01.2018 г., постановено по В. ч. гр. дело № 3149/ 2017 г., Окръжен съд- Пловдив, VII състав, е отменил разпореждането за незабавно изпълнение по заповедта и е обезсилил издадения въз основа на нея изпълнителен лист.

С договор за кредит ***от 19.11.2015 г. с нотариална заверка на подписите ищецът е предоставил на ответника в заем сумата от 2 500 лева (или 1 278, 23 евро), дължима на 60 вноски, всяка от по 89, 17 лева (или 45, 59 евро), при ГЛП от 35, 28 % и ГПР- 41, 48 % и оскъпяване при непредставяне на обезпечение- 160 лева (или 81, 81 евро), като общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 5 350 лева (или 2 735, 41 евро).

Като приложение към договора е представен и погасителен план, с посочени в него размер и падеж на вноските по кредита.

Сумата е преведена на ответника по банков път, като реално същият е получил само 845, 26 лева, доколкото с този кредит е рефинансиран предходен между страните договор за кредит ***, който е погасен и е удържана нотариална такса в размер на 36 лева.

Останалите представени с отговора писмени доказателства- решения по арбитражни дела, изпълнителен лист по запис на заповед и други, не са релевантни за процеса и не следва да се обсъждат.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

            Няма спор по делото за това, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. С оглед обаче на въведените в отговора възражения за недействителност на този договор като неотговарящ на изискванията по ЗЗП, както и за нищожността на клаузата за лихва, е необходимо да се изследват така поставените въпроси, за да се прецени валидността на съглашението.

            Принципно, неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една страна, и потребителя- от друга. Ответникът като физическо лице- длъжник по договора има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а сключеният кредит представлява търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, поради което договорът попада в приложното поле на специалния ЗЗП. Неравноправните клаузи са нищожни, освен, ако те са уговорени индивидуално по чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като според ал. 2 от същата разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

            От процесния договор е видно, че погасителният план е инкорпориран като приложение към него и е част от съдържанието на съглашението между страните, но това не е достатъчно, за да се приеме, че клаузите му могат да бъде квалифицирани като индивидуално уговорени, защото при всички положения следва да се установи, че те са били предмет на индивидуално договаряне и длъжникът е имал възможността да влияе върху съдържанието им към момента на сключване на договора. Тежестта на доказване на това обстоятелство пада върху ищеца, като подлежащ на доказване положителен факт, установяващ изгодни за кредитора обстоятелства и на основание специалната норма на чл. 146 ал. 4 от ЗЗП. По делото обаче такова доказване въобще не е проведено и доказателства за установяване на извършено индивидуално договаряне между небанковата финансова институция и длъжника, на което договаряне предмет да е било съдържанието на клаузите не са ангажирани. В този смисъл следва да се приеме, че те са били изготвени предварително от ищеца и ответникът не е можел да влияе върху съдържанието им при подписване на договора, поради което за тях лицето може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП.

            Според чл. 10 ал. 1 от ЗПК договорът трябва да е сключен по ясен и разбираем начин и макар в конкретния случай в погасителния план да са посочени с падеж и размер погасителните вноски, както и оскъпяването, е налице несъответствие с посочените в договора размери на ГЛП, ГПР, лихва за забава и общ размер на плащанията. Според договора общият размер на всички плащания по кредита възлиза на сумата от 5 350 лева, а в погасителния план в колона 5 от таблицата, общият размер на погасителните вноски за периода на действие на договора е 14 950, 20 лева (или 60 вноски, всяка от по 249, 17 лева). Законодателят в чл. 11 т. 7 от ЗПК като изискване е поставил посочването в договора на общия размер на кредита, а в настоящия договор- точка I.6. се посочва общият размер на плащанията. Това разминаване се дължи на обстоятелството, че в договора за кредит в общия размер на плащанията не е включена сумата за оскъпяване при непредставяне на обезпечение или банкова гаранция, която обаче е инкорпорирана в последствие в погасителния план и е включена като част от погасителната вноска. Отделно от това, въпросното „оскъпяване“ по погасителния план, в договора е определено по т. III.3.2 като неустойка, платима разсрочено заедно с погасителните вноски. Така е нарушено изискването да е посочено по ясен и разбираем за потребителя начин в договора какъв е точно общият размер на кредита и как е формиран той, поради което на основание чл. 22 от ЗПК договорът е недействителен, защото не е спазено конкретно императивно изискване на закона.

            Отделно от горното, както е посочено в постановеното от окръжния съд определение, с което е отменено разпореждането за незабавно изпълнение по заповедта, договорът не установява вземанията на соченото основание, защото в главницата се включва и договорна лихва, а претендираната договорна лихва е в същност неустойка, т.е. сумите произтичат от различни от претендираните им по договора основания. В исковата молба се твърди, че главницата от общо 1 694, 22 лева (или 866, 24 евро) представлявала 19 вноски от по 89, 17 лева (или 45, 49 евро) за периода м. декември 2015 г.- м. юни 2017 г., но в тази сума се съдържа и договорна лихва, включена в анюитетните месечни погасителни вноски. Нито в договора, нито в погасителния план обаче, е посочено каква част от месечната вноска представлява главница и каква възнаградителна лихва. В тази връзка е нарушена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК, която изисква в погасителния план да има разбивка на вноската на главница и лихва, за да са ясно посочени дължимите по кредита суми.

            По отношение на договорната лихва, в исковата молба се твърди, че претенцията в размер на 3 039, 99 лева (или 1 554, 32 евро) е за периода 18.12.2015 г.- 18.06.2017 г. Тази сума обаче се получава от сбора на 19 вноски, всяка от по 160 лева, което в погасителния план е посочено в колона 3 от таблицата като оскъпяване при непредставяне на обезпечение. По- горе вече беше посочено, че това „оскъпяване“ е неустойката по т. III.3.2 от договора, от което следва, че действително е налице съществено различие между посоченото в договора и в погасителния план, а тази неяснота на основанието, от което произтича претенцията, е следствие именно на неспазеното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин.

            Нормата на чл. 22 от ЗПК е категорична, че при неспазване на някой от изброените задължителни елементи от съдържанието на договора за потребителски кредит, той е недействителен, без да е предвидена законова възможност липсващата информация да се извлича от приложения към договора, какъвто е погасителният план например.

            Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посоченото основание, законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая ищецът претендира суми както за главница, така и за лихва. Доколкото обаче настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното производство. При положение, че съдът приема, че договорът е недействителен, тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи, тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е. на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на кредита по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията, което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради липса на основание.

            С оглед недействителността на кредита поради несъответствие с императивните изисквания на закона, се явява безпредметно да се излагат съображения досежно останалите наведени от ответника доводи за нищожност на клаузите за лихва, тъй като при всички положения нищожността на договора освобождава потребителя от задължението да остане отговорен за разходи по кредита извън „чистата“ му стойност- отпуснатата в заем сума. Горното възнаграждение, претендирано от кредитора, не е част от предоставения кредит от 2 500 лева, а представлява допълнителни разходи по него за неустойка/ оскъпяване, поради което се явява недължимо, предвид недействителността на договора.

            Доколкото не се доказа да съществува присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.

С оглед изхода на делото, а именно- отхвърляне на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират още с отговора, като ответникът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото е заплатил възнаграждение в размер на 800 лева (л. 49). Направените пък от ищеца разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение на неговия пълномощник си остават за сметка на страната.

 

По изложените съображения, съдът

                           

Р    Е    Ш    И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Интернешънъл Саламанка Капитал” ООД (с предишно наименование „Бързи Кредити“ ООД), ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 9” бл. № 963, ет. 1, офис 11, представлявано от ***Д.В.Д., чрез пълномощника си адв. Б.В., против Х.И.З., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че със заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 6461/ 05.07.2017 г., по частно гр. дело № 10266/ 2017 г. на ПРС, V гр. с-в, ответникът дължи на ищеца, следните суми: сумата от 866, 24 (осемстотин шестдесет и шест евро и двадесет и четири евроцента) евро- главница, представляваща 19 непогасени месечни вноски за периода м. декември 2015 г.- м. юни 2017 г. по договор за заем ***от 19.11.2015 г. с нотариална заверка на подписите и сумата от 1 554, 32 (хиляда петстотин петдесет и четири евро и тридесет и два евроцента) евро- лихва за периода 18.12.2015 г.- 18.06.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.07.2017 г. до окончателното погасяване, ведно с разноските по заповедното производство.

 

ОСЪЖДА „Интернешънъл Саламанка Капитал” ООД (с предишно наименование „Бързи Кредити“ ООД), ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 9” бл. № 963, ет. 1, офис 11, представлявано от ***** Д.В.Д., чрез пълномощника му адв. Б.В., да заплати на Х.И.З., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника му адв. П.П., направените по делото разноски в размер на 800 (осемстотин) лева- за адвокатско възнаграждение.

 

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                       СЪДИЯ :/п/

Вярно с оригинала.

АД