Р
Е Ш Е Н И Е
№ 260158
/ 28.9.2020г.
гр.
Перник, 28.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на седемнадесети септември две хиляди и двадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Теодора тодорова, като разгледа
докладваното от съдията гр.д.№ 8177 по
описа на ПРС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на Д.М.С., с която срещу „Топлофикация Перник“ АД са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК.
Ищецът твърди, че ответното дружество се
е снабдило със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който е
инициирало образуването на производства по индивидуално принудително
изпълнение. Сочи, че последното валидно изпълнително действие в рамките на
образуваните изпълнителни дела е било извършено на 26.11.2013 г. по изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ Е.Д., когато е започнала да
тече и нова погасителна давност за вземането. Поддържа, че след този момент
действия по изпълнение не са били осъществявани, поради което сумите по изпълнителния лист са погасени
по давност, преди образуване въз основа на същия титул на висящото изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б., за което излага
подробни правни съображения. Моли съдът да признае за установено в отношенията
между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумите, подробно
описани в исковата молба, а именно: 1001,61 лева – главница за неплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2012 г.; сумата 239,90 лева, представляваща законна
лихва за забава за месечните плащания за периода от 30.06.2009 г. до 28.01.2013
г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 22.02.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, както и
направените разноски по делото в размер на 125,00
лева, респективно сумите по изп. д. № ***, по описа на ЧСИ Ст. Б., рег. № ***,
с район на действие ОС Перник, за които е издаден изпълнителен лист от 18.09.2013
на Районен съд Перник и заповед за изпълнение в полза на ответника. Претендира
разноски.
В законоустановения срок ответникът
„Топлофикация – Перник“ АД не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание
чрез процесуалния си представител оспорва исковите претенции и бланкетно моли да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира
разноски. В писмена защита е изложил правни съображения, че давността за
вземането е била многократно прекъсвана в рамките на образуваните изпълнителни
дела.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
РС Перник е сезиран с обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита
срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на
този отрицателен установителен иск е оспорване съществуването на изпълняемото право, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и
водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на
отговорността на длъжника.
Между страните не е спорно, а от
приобщеното копие от изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б.
се установява, че същото е образувано по молба на взискателя „Топлофикация
Перник“ АД за принудително събиране на вземанията му срещу ищеца в настоящото
производство – Д.М.С., обективирани в изпълнителен лист от 18.09.2013 г.,
издаден по ч.гр.д. № 969/2013 г. по описа на РС Перник въз основа на влязла в
сила Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Наличието на изпълнителен титул и висящо
изпълнително дело, образувано срещу ищеца по искане на взискателя „Топлофикация
– Перник“ АД за събиране на процесните вземания, свидетелства за правния
интерес на ищеца от предявяване на отрицателните установителни искове. В
настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт –
погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено
правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната страна е
да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния случай
настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за вземането.
Между страните не е спорно, че въз
основа на изпълнителния лист от 18.09.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 969/2013 г.
по описа на РС Перник срещу Д.М.С. ответното дружество е образувало изп. д. № ***г.
по описа на ЧСИ Е.Д.. Ищецът твърди, че същото е било прекратено от ЧСИ Д.на
23.01.2017 г., а последното валидно изпълнително действие е било извършено на 26.11.2013
г., отбелязване за което има и на гърба на изпълнителния титул, видно от
копието на приобщеното изп.д. №. ***г. на ЧСИ Ст. Б..
По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията
в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при
предприемането на кое
да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ –
поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител. Въпреки
разпределената му доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал
доказателства, от които да се установяват други валидни изпълнителни действия в
рамките на изп.д. № ***г. на ЧСИ Е.Д..
Отбелязването на съдебния изпълнител
върху гърба на изпълнителния титул, че делото е прекратено на 23.01.2017 г., е
ирелевантно, тъй като при бездействие на кредитора в период от две години
производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“.
Прекратителното основание на изпълнителното дело в
тази хипотеза настъпва ex lege (ТР №
2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е
необходим допълнителен юридически факт. Постановлението на съдебния изпълнител
единствено констатира осъществяването на предвидените в закона материални предпоставки
– в продължение на две години взискателят да не е поискал извършването на
изпълнителни действия. В този случай новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, т.е.
извършено преди да са били налице предпоставките по чл. 433, т. 8 ГПК.
Ответникът не е доказал в продължение на
две години да е поискал извършването на каквито и да е изпълнителни действия по
образуваното изп.д. № ***г., освен посоченото на
26.11.2013 г., поради което съдът приема, че към 26.11.2015 г. производството
се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
За приложимия давностен
срок съдът следи служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът
на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр.
12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на
текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е
предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните
предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.
275 от 1950 г. действащ е бил Законът за
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и
изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение
произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде
оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.),
заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били
познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.),
предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг.
чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на
влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в
сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо
действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение
препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или
доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е
можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен
в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата
5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката
3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и
същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството каква
ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на
длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение
формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
По отношение спирането и прекъсването на
давността следва да се добави, че към момента на образуване на всяко от трите
изпълнителни дела е било в сила
ППВС
№ 3/18.11.1980 г., съгласно което давност не тече по време на висящо изпълнително
производство, като с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от
момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във
връзка с това е отменено цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива
практика и висящо тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда
действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за
вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. До
постановяването на решение по новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС, настоящият съдебен състав следва да се съобразява с разрешението,
застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о.
на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото
тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от момента на постановяването
на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
Тъй като преди перемиране
на изп.д. № ***г. на ЧСИ Е.Д.на 26.11.2015 г. е
прието ТР № 2/26.06.2015 г., с което се отменя даденото с ППВС № 3/1980 г.
тълкуване на нормативната уредба, новата петгодишна давност за вземането е
започнала да тече от 26.06.2015 г. и към
момента на приключване на устните състезания в настоящото производство (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК) е изтекла.
Видно от отбелязването върху гърба на
изпълнителния лист и от извлечение от сметката на ЧСИ Б., по негова сметка на
05.12.2019 г. е постъпило плащане в размер на 23,48 лв. във връзка с наложен
запор. За тази сума искът е недопустим, тъй като с оглед извършеното погасяване
за ищеца липсва правен интерес от отричане съществуването на изпълняемо право в
полза на взискателя за сумата от 23,48 лева. Отрицателният установителен иск би
бил допустим, когато с решението ще се постигне целеният резултат, без да се
налага предявяването на друг иск за постигане на търсения резултат. След като
принудата обаче вече е била проведена, простото отричане на изпълняемото
право със сила на пресъдено нещо не се явява адекватна защита и интересът от самостоятелно
предявяване на установителния иск отпада. За да получи възстановяване на
неоснователното разместване на имуществени блага, породено от материална
незаконосъобразност на иначе процесуално законосъобразно изпълнение след
настъпване на новия факт, послужил за основание за отричане на правото на
принудително изпълнение (погасителна давност), длъжникът разполага с общия
исков ред за предявяване на претенция за неоснователно обогатяване. Ето защо и
при съобразяване на чл. 76, ал. 2 ЗЗД съдът намира, че за сумата 23,48 лв. –
част от разноските в заповедното производство в общ размер от 125 лв.
производството следва да бъде прекратено поради липса на правен интерес. В
останалата част – за главница, законна лихва, както и разноски в размер на 101,52
лв. отрицателните установителни искове са основателни и следва да бъдат
уважени.
По
разноските:
С оглед изхода на правния спор, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответната страна е да заплати сторените
от ищеца разноски в общ размер на 430 лв. за платени държавна такса и
адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете, т.е.
сумата от 422,61 лв.. Искането за присъждане на сумата от 3,00 лв.,
представляваща такса за банков превод, не следва да бъде уважено, доколкото тя
е предмет на друго правоотношение между банка и клиент и не би могла да бъде
възложена в тежест на трето лице.
На основание чл. 78, ал. 4, вр. ал. 8 ГПК ответникът има право да му бъдат присъдени
разноски, в размер на 2,13 лв. съразмерно на частта, в която производството е
прекратено.
При извършената компенсация между двете
насрещни изискуеми парични задължения, представляващи съответна част от
сторените от страните в настоящото производство разноски – съобразно уважената,
респ. прекратената част от предявените искове, на ищеца трябва да се присъди
сумата от 420,48 лв.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д.М.С., ЕГН **********
с адрес *** ***– чрез адв. Н.Ц. със съдебен адрес ***,
***срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД,
ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, представлявано от Изпълнителния
директор инж. Л.В.С.– чрез юрисконсулт Е.М., искове с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че Д.М.С. не дължи на „Топлофикация Перник“ АД сумата от 1001,61 лева – главница за неплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2009 г. до 30.04.2012 г.; сумата 239,90
лева, представляваща законна лихва за забава за месечните плащания за
периода от 30.06.2009 г. до 28.01.2013 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 22.02.2013 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и 101,52 лева - разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение и
държавна такса, респективно сумите по изп. д. № ***,
по описа на ЧСИ Ст. Б., рег. № ***, с район на действие ОС Перник, за които е
издаден изпълнителен лист от 18.09.2013 на Районен съд Перник и заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ПРЕКРАТЯВА
като
недопустимо поради липса на правен интерес производството в частта, с която се иска признаване за
установено несъществуването на изискуемо вземане за сумата от 23,48 лева – разноски по ч.гр.д. №
696/2013 г. на РС Перник, за които суми по ч.гр.д. № 969/2013 г. по описа на
ПРС е издаден изпълнителен лист от 18.09.2013 г.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 4, вр. ал. 8 ГПК ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати на Д.М.С., ЕГН **********
сумата от 420,48 лева /четиристотин
и двадесет лева и четиридесет и осем стотинки/– разноски по гр.д. № 8177/2019
г. на Районен съд Перник – по
компенсация.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд
Перник.
СЪДИЯ_________________