№ 5771
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100511548 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца М. М. С. срещу решение № 3428 от 06.03.2023 г., постановено по гр. дело №
38429/2021 г. по описа на СРС, 174 състав, с което е отхвърлен предявеният срещу адв. Н. Д.
А. частичен осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 5100 лева,
част от вземане в общ размер от 30000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на некоректни действия на адв. А. в съдебно заседание по
н.о.х.д. № 9840/2020 г., вследствие на което ищецът е бил арестуван на 23.05.2021 г. и
задържан до 03.06.2021 г., и изразяващи се в стрес, срам, чувство за незащитеност и
малоценност, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното
изплащане на сумата.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като СРС неоснователно е
отказал да събере писмени доказателства – телефонни разпечатки от „Йеттел България“
ЕАД, чрез които да се докаже, че ответникът въобще не е търсил ищеца, за да го уведоми за
насроченото заседание по наказателното дело. Въззивникът поддържа, че ответникът е
нарушил задълженията си по ЗАдв., като не е обжалвал постановената мярка за
1
неотклонение „задържане под стража“. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено и предявеният иск да бъде уважен изцяло.
Въззиваемият Н. Д. А. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и частна жалба от ищеца М. М. С. срещу определение №
22980/29.06.2023 г. по същото дело, с което молбата на ищеца за изменение на решението в
частта за разноските е оставена без уважение. Изложени са доводи, че ищецът не е осъден на
разноски, поради което не дължи възнаграждение на процесуалния представител на
ответника. Ответникът Н. Д. А. е подал отговор на частната жалба, с който изразява
становище, че същата е неоснователна и първоинстанционният акт следва да бъде
потвърден.
На 10.10.2024 г. по делото е постъпило искане от въззивника М. М. С. за провеждане отново
на откритото съдебно заседание пред въззивния съд с изложени твърдения, че на 02.10.2024
г. е бил задържан под стража в Централния софийски затвор и е бил обективно
възпрепятстван да се яви в заседанието и да се защитава. Настоящият въззивен състав
намира, че не е налице основание за отмяна на хода на устните състезания по делото, тъй
като от приложената към искането служебна бележка, издадена от Затвора в гр. София, е
видно, че М. М. С. е бил задържан в периода 12.08.2024 г. – 04.10.2024 г., т.е. обективните
пречки за явяването му в откритото съдено заседание са съществували още към 12.08.2024 г.,
към която дата той вече е бил уведомен за заседанието по настоящото дело (призовката е
получена лично от него още на 15.01.2024 г.) и следователно е разполагал с достатъчно
време да организира защитата си, като ангажира процесуален представител – адвокат,
включително като поиска и правна помощ по делото, но действия в тази насока не са
предприети от страната. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че въззивникът не е
положил необходимите усилия да осигури процесуалното си представителство по делото,
което се дължи на собственото му бездействие, а в искането си от 10.10.2024 г. не излага
твърдения за конкретни процесуални действия, които е пропуснал да предприеме предвид
неявяването му в заседанието (например, да представи нововъзникнали доказателства),
поради което правото му на защита не е нарушено и отмяната на хода на устните състезания
се явява безпредметно.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
2
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че
претенцията на ищеца следва да се квалифицира по чл. 51 ЗАдв. В обстоятелствената част
на исковата молба се съдържат твърдения за претърпени от ищеца неимуществени вреди,
причинени виновно и противоправно от ответника в качеството му на адвокат – служебен
защитник на ищеца по посоченото наказателно дело, по което ответникът не е изпълнил
служебните си задължения, като не е уведомил подзащитния си за насроченото открито
съдебно заседание и не е обжалвал постановената мярка за неотклонение „задържане под
стража“. Следователно, твърди се наличието на вземане за обезвреда по правоотношение
между ищеца и ответника в качеството им на клиент и адвокат, т.е специална хипотеза на
непозволено увреждане, основана на отговорността на ответника по ЗАдв. При тези
твърдения настоящият съдебен състав приема, че се касае за осъдителен иск с правно
основание чл. 51 ЗАдв., съгласно който за всяко виновно неизпълнение на задълженията си
по този закон, по Етичния кодекс на адвоката и наредбите на Висшия адвокатски съвет,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз отговаря за причинените на клиента вреди.
Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като
основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите, на които се основава и
които в случая са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд (следователно, в
случая не е било допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса).
Обжалваното решение е правилно, като въззивният съд споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:
За основателността на предявения иск с правно основание чл. 51 ЗАдв. в тежест на ищеца е
да докаже, че е претърпял твърдените неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с
виновното и противоправно поведение на ответника, изразяващо се в неизпълнение на някое
от задълженията му по ЗАдв, Етичния кодекс на адвоката или наредбите на Висшия
адвокатски съвет.
Съгласно чл. 51 от ЗАдв. адвокатът отговаря за причинените на клиента вреди за всяко
виновно неизпълнение на задълженията си по ЗАдв, по Етичния кодекс на адвоката и
наредбите на Висшия адвокатски съвет. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 и следващите
от ЗАдв., адвокатът е длъжен да упражнява съвестно своята професия и чрез своето
поведение при нейното упражняване и извън нея да бъде достоен за необходимите за
професията доверие и уважение, като при упражняване на професията адвокатът се
ръководи от върховенството на закона и е длъжен да защитава правата и законните интереси
на клиента си по най-добрия начин и точно да осведоми своя клиент за неговите права и
задължения, като при или по повод воденето на дела адвокатът не може да си служи със
средства и похвати, които имат за цел създаване на неоправдани пречки от гледна точка на
3
закона и на адвокатската етика. Отговорност на адвоката за вреди може да бъде ангажирана
само ако неблагоприятният за страната резултат се дължи на пропуск на адвоката да
упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое процесуално действие,
което е довело до погасяването на съответна процесуална възможност. Упълномощеният
адвокат не отговаря за вреди, ако е положил дължимата грижа – в интерес на доверителя е
приложил всички подходящи законни средства за защита по най-добрия начин. Съобразно
разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗАдв, адвокатът е длъжен да води възложеното дело, по което
осъществява правна помощ по реда на Закона за правната помощ, със същата грижа, както
ако е бил упълномощен от клиента.
В настоящия случай не се установява виновно неизпълнение от страна на адв. Н. А. на
задълженията му да защитава правата и законните интереси на М. С. по най-добрия начин в
рамките на производството по н.о.х.д. № 9804/2020 г. по описа на СРС, 13 състав. От
приетите копия на протоколи от проведени открити съдебни заседания по наказателното
дело е видно, че подсъдимият е бил редовно призован за разпоредителното заседание по
делото, но е отказал да се яви, като същевременно не е бил открит на посочените от него
адреси за призоваване, поради което в открито съдебно заседание от 06.04.2021 г. съдът е
взел мярка за неотклонение спрямо него „задържане под стража“. Ответникът – назначеният
като служебен защитник на ищеца адв. А., е присъствал в заседанието и е възразил срещу
искането на прокуратурата за взимане на мярка за неотклонение, като е посочил, че следва
да се изискат справки дали лицето не се намира в някое от местата за лишаване от свобода,
като по този начин е положил усилия да защити интереса на доверителя си в изпълнение на
дължимата грижа. По делото не се доказват твърденията на ищеца, че ответникът не го е
търсил по телефона, за да го уведоми за датата на насроченото заседание, като въпреки
уваженото доказателствено искане на въззивника в рамките на въззивното производство
данни за това не се съдържат по делото – от постъпилото писмо от „Йеттел България“ ЕАД
от 29.03.2024 г. се установява, че данните за входящи и изходящи разговори на потребители
на оператора се съхраняват за период от шест месеца назад във времето, поради което не е
възможно да се представи справка за тази информация към 2021 г.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че по делото не са
събрани доказателства дали постановената мярка за неотклонение е била обжалвана от
служебния защитник на подсъдимия, респ. какъв е бил изходът от това обжалване, така че
не може да се извърши преценка дали адв. А. е положил всички усилия подзащитният му да
избегне задържането под стража. От друга страна, необжалването на съдебния акт не
обуславя непременно основание за ангажиране на отговорността на процесуалния
представител за обезщетяване на претърпените от задържането неимуществени вреди, тъй
като те са в пряка причинна връзка с поведението на самия подсъдим, което е обосновало
наличието на предпоставките за взимане на най-тежката мярка за неотклонение.
Обстоятелството, че налагането на мярката не е било обжалвано, не води до сигурен извод,
че ако ответникът беше предприел действия по обжалване, вредите за ищеца не биха
настъпили – изходът от подобно обжалване не е ясен при описаното бездействие на
4
подсъдимия да се явява в заседанията по наказателното дело, поради което не може да се
обоснове наличие на причинна връзка между евентуалното бездействие на ответника да
подаде жалба и претърпените от ищеца неимуществени вреди. В допълнение следва да се
отбележи, че М. С. е бил задържан едва на 25.05.2024 г. и още на следващия ден мярката му
е била отменена от наказателния съд, като по-дългият престой на лицето в ареста не се
дължи на бездействието на защитника му и не е било възможно да бъде избегнат с
предприемането на определени процесуални действия от ответника.
С оглед на гореизложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал по делото не се установява виновно неизпълнение от страна на ответника на
задълженията му като адвокат или неположена от него достатъчна грижа за законните
интереси и права на ищеца като негов подзащитен по посоченото наказателно дело. Ето
защо, при липсата на противоправно поведение не е налице основание за ангажиране на
отговорността на ответника за обезщетяване на твърдените от ищеца неимуществени вреди,
поради което предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Предвид
идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, решението се явява
правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият-ответник има право на
направените във въззивното производство разноски, но предвид липсата на доказателства
такива да са направени, съдът не дължи присъждането им.
По подадената частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, Софийски градски съд, след
като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че са налице доказателства за
осъществена безплатна правна помощ на ответника, поради което адвокатското
възнаграждение се присъжда в полза на процесуалния представител.
Изводите на първоинстанционния съд са правилни. По общото правило на чл. 78 ГПК
присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с
поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу
неоснователно предявен срещу нея иск. Ако предявеният иск бъде отхвърлен, се предполага,
че ищецът виновно и неоснователно е заставил ответника да направи разноски по делото – в
този случай последният има право на разноски, в какъвто смисъл е и нормата на чл. 78, ал. 3
ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, в случаите на осъществена безплатна правна
помощ, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда и се осъжда другата
страна да го заплати. Законът има предвид случаите, когато насрещната страна носи
5
отговорността за разноски, т.е. когато спорът не е решен в нейна полза, по общото правило
на чл. 78 ГПК, като е без значение дали страната реално е осъдена да заплати други разноски
на спечелилата страна. В този смисъл, обстоятелството, че ищецът не е осъден да плати
разноски на ответника (тъй като последният не е направил други разходи по делото извън
ангажирания процесуален представител), не го освобождават от отговорността да заплати
възнаграждение на процесуалния представител на ответната страна при наличие на
доказателства за осъществена безплатна правна помощ, като фактът, че ищецът е освободен
от такси и разноски по делото, е ирелевантен – освобождаването по чл. 83 ГПК има
отношение към първоначалното заплащане на държавна такса и разноски към съда, не и към
отговорността за сторените от насрещната страна по спора деловодни разходи.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че не е налице основание за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, поради което
постановеното определение по реда на чл. 248 ГПК е правилно и подадената срещу него
частна жалба следва да се остави без уважение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3428 от 06.03.2023 г., постановено по гр. дело № 38429/2021 г.
по описа на СРС, 174 състав, с което е отхвърлен предявеният от М. М. С., ЕГН **********,
срещу АДВ. Н. Д. А., с личен № **********, частичен осъдителен иск с правно основание
чл. 51 ЗАдв. за сумата от 5100 лева, част от вземане в общ размер от 30000 лева,
представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на некоректни
действия на адв. А. в съдебно заседание по н.о.х.д. № 9804/2020 г., вследствие на което
ищецът е бил арестуван на 23.05.2021 г. и задържан до 03.06.2021 г., и изразяващи се в стрес,
срам, чувство за незащитеност и малоценност, ведно със законната лихва, считано от датата
на увреждането до окончателното изплащане на сумата.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 79162/30.08.2023 г. на ищеца М. М. С.
срещу определение № 22980/29.06.2023 г., постановено по гр. дело № 38429/2021 г. по описа
на СРС, 174 състав, с което молбата на ищеца за изменение на решението в частта за
разноските е оставена без уважение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7