№ 257
гр. Пловдив, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20235300500091 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение №3278 от 12.10.2022 г. по гр. д. № 1409/2021 г. , Пловдивски
районен съд , 14 гр. състав е осъдил „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, да заплати на В. В. В., ЕГН **********, сумата от 40.00 лева–
получена без основание във връзка с договор за потребителски кредит №
509798 от 25.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от подаването на исковата молба на 27.01.2021 г. до окончателното
погасяване, като е отхвърлил претенцията за разликата над уважения размер
от 40 лева до пълния предявен размер от 290 лева, осъдил е търговското
дружество да заплати на В. В. В., ЕГН **********, сумата от 24.83 лева –
разноски по делото, а на адв. А. Д. К., ЕГН **********, сумата от 41.38 лева–
адвокатско възнаграждение за оказА. безплатна правна помощ. На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата В. В. В. е осъдена да заплати на търговското
дружество сумата 534.48 лева – разноски по делото съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
С определение № 13159 от 30.11.2021 г., постановено по същото дело по
реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ищцата В. В. В.,
ЕГН ********** за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника "Фератум
България“ ЕООД , ЕИК *********, който го обжалва в неблагоприятната за
него осъдителна част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на
материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на съда, че
1
сключеният договор е нищожен поради несъответствие на ГПР с
разпоредбите на ЗПК, както и че не е посочен действителният му размер.
Посочва, че законът не е поставил изискване формулата за изчисляване на ГР
да е посочена в договора, доколкото тя се съдържа в самия закон. Поради
това бил неправилен и извода на съда, че от договора не ставало ясно как е
изчислен ГПР. Посочва и че потребителят е имал различни възможност да
обезпечи отпуснатия кредит, като сключването на договор за поръчителство
не е било задължително условия за сключване на договора за кредит.
Поддържа и че дължимото възнагрждение на третото лице-поръчител няма
никакво отношение към договора за кредит, респ. с кредитодателя и тези
отношения не могат да бъдат поставени в зависимост от отношенията на
кредитополучателя и едно трето лице – поръчител.Твърди, че кредитодателят
не е имал предварителна информация за избора на кредитополучателя, респ.
за дължимото от него възнаграждение на поръчителя, поради което и счита,
че не е налице нарушение на чл.10, ал.2 от ЗПК.Поради тези съображения
счита, че дължимото възнаграждение на поръчителя не следва да се включва
в ГПР, респ. че ГПР не е определено в нарушение на ЗПК. Твърди че не е
налице нелоялна и заблуждаваща търговска практика. На следващо място
твърди, че не е налице неравноправност на клаузата за обезпечение по
смисъла на ЗПК и че няма заобикаляне на закона. Твърди , че потребителят е
получил предварителна информация за условията по договора за кредит.
Излага съображения, че отпускането на този род кредити е рисково, поради
честото неизпълнение на задължението за връщането им, поради което и е
обосновано изискването за представяне на обезпечение. На следващо място
поддържа, че не е налице неоснователно обогатяване с получената сума, т.к.
същата е преведена на третото лице. Моли съда да отмени обжалваното
решение и да постанови ново, с което отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата стрА. В. В. В. е подала отговор на въззивната жалба по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа нейната неоснователност. По
отношение на посочените оплаквания счита, че изводите на съда за
нищожност на договора , сключен с жалбоподателя са правилни и
обосновани. Развива съображения за несъответствие на договора с
разпоредбите на ЗПК – чл.11, ал.1, т.9 . По отношение на посочения лихвен
процент твърди, че липсвали обяснения относно прилагането му. Посочва, че
правилно съдът е кредитирал приетата ССЕ, според която при съпоставяне на
отпуснатия кредит и върнатата сума , то ГПР следва да се определи на
5512,14%. Поради това счита и че правилно съдът е приел нарушение и на
чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.22 от ЗПК, като е установено нарушение на
императивни правила относно максимално допустимия процент на разходите.
Излага и твърденията си относно задължителността на клаузата за
обезпечаване на кредита чрез тристранни споразумения. Поддържа и че
всички плащания се извършват чрез кредитодателя. Развива съображения и че
клаузите в договора за заблуждаващи и представляват нелоялна търговска
практика. Моли за потвърждаване на решението в обжалвА.та му част.
Претендира разноски по чл.38 от ЗА.
2
Срещу определение № 13159 от 30.11.2022 г., постановено по реда на
чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ищцата В. В. В., ЕГН **********,с
оплакване, че ПРС не изпълнил задължението си да приложи чл. 6, § 1 и чл. 7,
§ 1 от Директива 93/13 със смисъла и съдържанието им, изведен по
тълкувателен път от СЕС с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19 г. Моли съда да отмени определението и да са уважи
молбата на стрА.та по чл.248 от ГПК.
С отговор по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК *********, оспорва частната жалба на ищцата,като поддържа, че не са
налице основанията за изменение на първоинстанционното решение по
подробно изложени съображения. Моли съда да потвърди обжалваното
определение като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба и частната жалба са депозирани в законоустановения
срок, изхождат от легитимирани страни и са насочени срещу съдебни актове,
подлежащи на въззивно обжалване.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна стрА. следното:
Производството пред районния съд е образувано по иск с правно
основание чл. 55 ал. 1, изр. 1 от ЗЗД - за осъждането на „ Фератум България“
ЕООД, ЕИК ********* да заплати/ върне/ на В. В. В., ЕГН – **********,
сумата 290 лв., платена от ищцата на ответното дружество при начална липса
на основание. В исковата си молба ищцата е изложила съображения, че
сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
509798/25.05.2017 г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК,
недействителен е и сключeният между ищцата и третото за спора лице
Фератум Банк договор за поръчителство като акцесорен на договора за кредит
и на самостоятелно основание. Така – съгласно нормата на чл. 23 от ГПК
ищцата дължи само чистата стойност на кредита – която в случая е в размер
на 200 лв., но не дължи лихви или други разходи по кредита. Ищцата била
заплатила по договора за кредит главницата, ведно с договорената
възнаградителна лихва, а по договора за поръчителство – 286,66 лв.
възнаграждение на гаранта/поръчителя, като последното също било заплатено
на ответника – кредитодател „ Фератум България“ ЕООД и остА.ла в негова
полза - не е било преведено от него на гаранта „ Фератум Банк“, като в тази
насока твърди че при справка в търговския регистър такова юридическо лице
не се открива, следователно не съществува в правния мир. Общо заплатената
сума / главница и възнаградителна лихва по кредита и такса за гаранта /
възлизала в размер от 490 лв., поради което разликата от 290 лв. се явява
платена при начална липса на основание / недействителност / нищожност на
процесните облигации /.
Ответникът е депозирал отговор за неоснователност на иска.
Поддържал е договорите да не са недействителни на посочените от ищцата
3
основания, като и договорът за поръчителство е сключен с третото лице -
гарант и платеното по него е предадено на това трето лице.
След преценка на ангажираните по делото доказателства във връзка със
становищата и възраженията на страните районния съд е приел искът по
основание за доказан. Прието е, че договорът за потребителски кредит е
недействителен поради невключване на възнаграждението по договора за
поръчителство в посочения годишен процент на разходите, като при неговото
включване ГПР надхвърля максимално допустимия размер по чл. 19 ал. 4 от
ЗПК . С оглед така приетата недействителност и установения от заключенията
на ССчЕ факт, че по договора ищцата е заплатила сума в общ размер от 240
лв., искът е уважен за разликата между тази сума и главницата по кредита от
200 лева, тоест за сумата от 40 лева.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по неговата допустимост – в обжалвА.та част, а
относно правилността е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението е валидно и допустимо.
Относно правилността въззивникът поддържа оплаквания че в ГПР по
кредита не е следвало да се включва възнаграждението на гаранта Фератум
Банк, защото сключването на договора за поръчителство с него не е било
задължително за ищцата предвид възможността същата да обезпечи кредита и
с избран от нея поръчител.
Въззиваемият в отговора по чл. 263 от ГПК настоява на своевременно
въведените във връзка с тези възражения на въззивника свои твърдения, а
именно, че обезпечаването на кредита с гаранция /поръчителство от Фератум
Банк е съгласно клаузата на чл. 5 от договора за кредита задължително
условие за предоставяне на заемните средства, както и че връщането на
платеното по договора за гаранция се дължи от кредитодотателя Фератум
България ЕООД, тъй като е платено на него при начална липса на основание.
Относно приетата от първостепенния съд фактическа обстановка няма
спор между страните и тя е следната:
Валидно сключен между страните по реда на ЗПФУР Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 509798/25.05.2017 г., по силата на
който ответното Фератум България ЕООД е предоставило на ищцата В.
заемни средства в размер на 200 лв., за срок от 15 дни при дължима лихва
3,34 лева – фиксиран лихвен процент 1,67 %, и при ГПР – 49,63%. Съгласно
чл. 5 от договора кредитът е обезпечен с предоставено от Ferratum Bank
поръчителство в полза на кредитодателя Фератум България ЕООД,
договорено като задължително условие за предоставянето на кредитната сума.
На 26.05.2017 г. между Фератум Банк – чуждестранно юридическо лице с
посочени седалище и адрес на управление в Република Малта от една стрА. и
от друга - потребителя В., е сключен договор за гаранция / поръчителство /,
по силата на който гаранта се е задължил да отговаря солидарно към
кредитора за всички нейни задължения, произтичащи от договора за кредит,
срещу насрещна престация - възнаграждение за така предоставената услуга /
гаранцията / в размер на 32.66 лева.
4
Съгласно заключенията на ССчЕ – неоспорени от страните, кредитните
средства са усвоени от ищцата, извършените от нея погашения по договора в
полза на Фератум България ЕООД са в общ размер на 240 лв., формирани
както следва: 200 лева-главница; 3,64 лева—договорна лихва и 32,66 лева-
възнаграждение по договора за гаранция; възнаграждението по договора за
поръчителство не е включено в ГПР по кредита, при включването му в него
ГПР възлиза на 5512,14 %.
По делото е безспорно установено, че ответното дружество е небанкова
финансова институция по чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, а ищцата е физическо лице, което при
сключване на договора не е действало в рамките на осъществявА. от нея
професионална или търговска дейност. Следователно страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по
смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК и следва да отговаря на императивно
установените от този закон изисквания относно неговото съдържание.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в
нормата разпоредби, сред които и тази по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен. Споделя се извода на районния
съд за нарушение на чл. 11 т. 10 от ЗПК. В представения индивидуален
договор липсва посочване на каквито и да е допускания, използвани при
изчисляването на ГПР. Фактът, че посочения в договора ГПР от 49, 63 %
формално не надвишава пет пъти законната лихва съгласно чл. 19 ал. 4 от
ЗПК не освобождава търговското дружество от задължението да изпълни
вменените му от закона горепосочени изисквания, без които проверката дали
са спазени императивните разпоредби на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, § 1 т. 1 от ДР на
ЗПК и Приложение № 1 към ЗПК, е невъзможна. Освен това е установено - от
казаното по горе заключение на ССчЕ, че така посочения ГПР не отговаря на
действителния, тъй като с дължимото се от потребителя възнаграждение за
гаранта по задължителния за предоставянето на кредита договор за
поръчителство с посочения от кредитодателя гарант Фератум Банк, ГПР се
явява в размер, надхвърлящ максимално установения с императивната
разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от
ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи на кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и дължимите на посредниците за
сключването на договора /, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, а съгласно § 1 т.1 от ДР на ЗПК „ общ разход на
кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. и
разходите за допълнителни услуги по договора - когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита.
Възражението на въззивника, че договора за поръчителство с Фератум Банк
5
не е задължително условие за получаването на кредита, доколкото ищцата е
могла да посочи и избрано от нея лице за поръчител, е неоснователно. Няма
спор и е установено по делото – от заключението на СТЕ и съдържащите се в
него разпечатки на отделните стъпки от електронното кандидатстване за
заема, че обезпечаването чрез поръчителство е задължително условие за
сключването на договора за кредит и предоставянето на кредитните средства,
като изборът на ищцата в тази насока се е свеждал до това дали поръчителят
да бъде посочения от кредитодателя такъв – Фератум Банк, или избрано от
нея лице / което разбира се кредитодателя следва да одобри /. Фактът, че тя е
избрала поръчител да бъде посоченото и предварително одобрено от
кредитодателя лице и договорът за кредит е сключен при предоставено от
това лице поръчителство не променя извода, че договорът за поръчителство с
Фератум Банк е задължително условие за получаването на кредита и като така
задължителен за потребителя разход е дължимото се от него на гаранта
възнаграждение по сключения между тях договор за поръчителство,
съответно същото е следвало да бъде включено при определянето на ГПР по
кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко
свързА. с договора за кредит и е задължително условие за получаването на
кредита.
Съгласно чл. 23 от ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. В случая по
договора за кредит ищцата е заплатила сумата 240 лв., а чистата стойност на
кредита е сумата 200 лева. Подлежи на връщане разликата от 40 лева, до
който размер искът е основателен и правилно в тази му част е уважен.
Същевременно ищцата е платила на ответното дружество – кредитодател и
част от възнаграждение на третото лице – гарант в размер на сумата 32,66
лева по договора за гаранция/поръчителство, който предвид
недействителността на договора за кредит също се явява лишен от основание.
Плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от
ответника и защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали го е превел на третото лице – гаранта, е без правно
значение , тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице. Още
повече, че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на
ищцата, а единствено на ответника.
С оглед изложеното въззивната жалба е неоснователна, а решението в
обжалвА.та му осъдителна част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Настоящият съдебен състав намира, че подадената от ищцата в
първоинстанционното производство частна жалба против определение №
13159 от 30.11.2022 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, с което
съдът е отказал да измени решението си в частта за разноските за
основателна.
По настоящето дело е частично уважен, респ. отхвърлен, иск за
възстановяване на недължимо платена сума по недействителен договор за
потребителски кредит № 509798/25.05.2017 г. на основание чл. 22 от ЗПК. С
решението си съдът е разпределил отговорността за разноските между
6
страните, съобразно общото правило на чл. 78, ал. 3 ГПК – съразмерно с
отхвърлената част от исковата претенция и присъдил в полза на ответното
дружество разноски по делото в общ размер от 538,48 лева.
В т.96 на решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-
259/19 Съдът на ЕС се е произнесъл по въпроса дали е съвместимо с
принципа на ефективност възлагането на потребителя на съдебните разноски
в зависимост от присъдените му суми, когато искът му е уважен в частта
относно неравноправния характер на спорната клауза.В т. 95 от решението е
посочено, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред
националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на
държавите - членки, при условие че са спазени принципите на равностойност
и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективност, в посоченото
решение е прието, че обвързването на разпределението на съдебните разноски
само с присъдените недължимо платени суми, може да възпре потребителя да
упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването
на иск по съдебен ред (т. 98 от решението). По изложените съображения в
решението е прието, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива
93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат правна уредба, която позволява възлагането върху потребителя
на част от процесуалните разноски в зависимост от размера на недължимо
платени суми, които са присъдени вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза, поради неравноправния характер, тъй като
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре
потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на
договорни клаузи.
Даденото разрешение съобразно нормата на чл. 633 ГПК следва да бъде
съобразено от националните съдилища, независимо че е постановено по
преюдициално запитване, отправено от друга юрисдикция , в този смисъл и
формирА.та практика на ВКС- определение № 262/11.08.2020 г. по ч.т.д. №
844/2020 г. на ВКС, I т.о.; Определение №366/16.08.2022г. по ч.т.д.
№1085/2022г. на ВКС, I т.о.; Определение №50466/30.11.2022г. по ч.т.д.
№2049/2022г. на ВКС, I т.о.
С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено,
а по същество следва да бъде оставена без уважение молбата на „Фератум
България“ ЕООД за присъждане на разноски за отхвърлената част на иска по
чл.55, ал.1 ЗЗД.
При този изход на спора пред въззивната инстанция на осн. чл. 38, ал.
2 във вр. с ал. 1, т.2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на
въззивницата В. В. следва да се присъди сумата от 400 лева-адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция
по подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба ,
определено по реда на чл.7,ал.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В производството по чл.248,ал.3 от ГПК разноски на страните не се
7
дължат и не следва да се присъждат, тъй като производството по обжалване
на определение по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението
не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. В посочения смисъл е и
константната практика на ВКС, обективирА. в определение №
683/21.12.2015г. по ч. гр. д. № 5089/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., определение
№ 29/13.01.2017г. по ч. т. д. № 1797/2016г. на ВКС, II т. о., определение №
288/07.05.2019г. по ч. т. д. № 717/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., определение №
536/02.08.2019г. по ч. т. д. № 1463/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение №
615/09.10.2019г. по ч. т. д. № 2377/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. определение №
486/14.11.2019г. по ч. гр. д. № 4270/2019г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение
№ 58/04.03.2020г. по т. д. № 112/2020 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни
актове.
Предвид изложеното , съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3278 от 12.10.2022 г. постановено по гр.
д. № 1409/2021 г. , по описа на РС-Пловдив, 14 гр. състав , в обжалвА.та част -
с която „ Фератум България „ ЕООД, ЕИК ********* е осъдено на основание
чл. 55 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД да заплати на В. В. В., ЕГН – **********, сумата
40лева – платена при начална липса на основание въз основа на
недействителен договор за потребителски кредит № 509798/25.05.2017 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата
молба – 27.01.2021 г., до окончателното изплащане.
ОТМЕНЯ определение № 13159 от 30.11.2022 г. постановено по гр. д.
№ 1409/2021 г. , по описа на РС-Пловдив, 14 гр. състав и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение №3278 от 12.10.2022 г. постановено по гр. д. №
1409/2021 г. , по описа на РС-Пловдив, 14 гр. състав, В ЧАСТТА , с която В.
В. В., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК *********, сумата от 534,48 лева- разноски по делото, КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Фератум България“ ЕООД,
ЕИК *********, за присъждане на съдебно-деловодни разноски на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК за първоинстанционното производство като неоснователно.
ОСЪЖДА „ Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
адвокат А. Д. К., адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА, за
въззивното производство в размер на 400 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9