№ 101
гр. София , 24.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично
заседание на двадесет и шести януари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Анелия Цанова
Членове:Христо Лазаров
Николай Метанов
като разгледа докладваното от Анелия Цанова Въззивно търговско дело №
20201001002371 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 1085 от 27.07.2020г., постановено по т.д. № 2760/18г., СГС, ТО, VІ- 20
състав е отхвърлил предявените от Б. А. П., действащ като ЕТ „Агро- Индустриал Б. П.“,
ЕИК: *********, срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“ искове искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 863
356 лв., представляваща възнаграждение за СМР, извършени съгласно договор от 11.11.2003
г. в периода 2003 г. – 2006 г., и за сумата от 250 000 лв., представляваща лихва за забава,
дължима за периода 31.12.2015 г. – 31.12.2018 г.
В законноустановения срок по делото е постъпила въззивна жалба от Б. А. П.,
действащ като ЕТ „Агро- Индустриал Б. П.“, с която се обжалва първоинстанционното
решение, като неправилно. Твърди, че е налице договор за изработка, приемането на
извършените, по който договор СМР не се оспорва от въззиваемия, като била налице и
разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ. Иска се съдът да отмени обжалваното решение и место него
постанови друго, с което СУ „Св.Климент Охридски“ бъде осъден да му заплати сумата от
863 356лв. , както и сумата от 250000бв.- обезщетение за забава.
С писмения си отговор Софийски университет „Св. Климент Охридски“ оспорва
въззивната жалба, по съображения подробно изложени в отговора, и иска съдът да потвърди
обжалваното решение, с присъждане на разноски.
САС, ТО, 13 състав, след като обсъди оплакванията в жалбата във връзка с
атакувания съдебен акт, намира следното:
1
Жалбата е допустима, подадена е в срок от легитимирано лице с правен интерес
срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
Преценявайки основателността на жалбата, съдът взе предвид следното:
Предявени са кумулативно съединени иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД.
В исковата молба на Б. А. П., действащ като ЕТ „Агроиндустриал- Б. П.“ се излага, че
на 11.11.2003 г. е сключил с ответника СУ „Св. Климент Охридски“ договор, по силата
който ответникът е следвало да му предостави за ползване недвижим имот, а едноличният
търговец- да извърши реконструкция и ремонт на обекта с цел организиране на дейности за
бързо хранене и услуги в областта на търговията. Твърди, че така сключеният договор
разкривал характеристиките на договор за наем и на договор за изработка, който факт бил
установен в предходно съдебно производство между същите страни по т.д. № 1359/2013 г.,
поради което за извършените строително-монтажни работи в предоставения му имот му се
дължи възнаграждение като на изпълнител. Доколкото в договора конкретният размер на
паричната престация за изработеното не бил посочен, счита че той следва да се определи
при условията на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Иска се съдът да постанови решение, с което да осъди
ответника да му заплати възнаграждение за извършената в периода 2003г.- 2006г. работа,
приета с приемо-предавателен протокол от 03.09.2012 г., в размер на 863 356 лв., съгласно
намаление на иска, допуснато в о.с.з. на 12.06.2020 г., както и обезщетение за забава в
размер на сумата от 250 000 лв. (съгласно увеличение на иска, допуснато в о.с.з. на
12.06.2020 г.), дължима за периода 31.12.2015 г. – 31.12.2018 г., законна лихва и направените
съдебни разноски.
Ответникът СУ „Свети Климент Охридски“ оспорва предявените искове. Твърди, че
за извършените през 2008 г. СМР на обща стойност 262 000 лв. е налице висящо друго дело-
т.д. № 5714/2016 г., поради което в тази си част производството следвало са се прекрати. По
процесния договор не била налице уговорка за заплащане на СМР, като дължимата от него
насрещната престация, е предоставяне на ползването на имота. Прави възражение за
погасяване на вземането по давност, както и евентуално възражение за прихващане с
вземане за обезщетение за ползване на имота без основание. Оспорва и иска за лихва -
поради липса на главен дълг, а също и поради неправилно определяне на размера му. Иска
се съдът да отхвърли предявените искове.
САС, ТО ,13 състав, намира следното:
За да постанови решението си първоинстанционният съд е изложил мотиви, които
настоящата съдебна инстанция изцяло споделя и към които на основание чл.272 ГПК
препращя, като относно изложените в жалбата доводи намира следното:
Предявени са кумулативно съединени иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за
2
заплащане на възнаграждение за СМР, извършени на основание сключен на 11.11.2003г.
договор, дължими за периода 2003г.- 2006г.
При иск за реално изпълнение на договорно задължение с правно основание чл.266,
ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието
на валидно сключен между страните договор, по силата на който е уговорено заплащане
на възнаграждение за изпълнение на процесните СМР, както и качеството си на изправна
страна по договора- че е изпълнил съгласно уговореното или е готов да изпълни.
Не се спори, че на 11.11.2003 г. между страните е сключен договор № 381/03, с който
СУ „Св. Климент Охридски“ се е задължил да предостави описания в договора недвижим
имот на Б.П., действащ като ЕТ „Агроиндустриал- Б.П.“, който едноличният търговец да
използва за изграждане на университетски комплекс в съответствие с уговорените цели, като
„осигурява цялостното финансиране за проектиране, реконструкцията , ремонта
обзавеждането и рекламата му….изцяло за своя сметка“- чл.4.1 от договора, и заплаща
„изцяло стойността на консумативите и всички ремонтни и експлоатационни разходи за
времето на действие на договора“- чл.7 от договора.
С чл.5.1 от договора е уговорено, че едноличният търговец отчислява ежемесечно в
полза на СУ 30% от чистата печалба на университетския комплекс, но не по-малко от
5 000лв. месечно в срок до 30 число на съответния месец, която разпоредба е изменена с
анекс №1 към договора, като е уговорено задължение за едноличният търговец за
ежемесечно отчисляване в полза на СУ на сумата от 25 0090лв.
Софийският университет е предявил искова молба срещу едноличния търговец за
заплащане на сумата от 247 333,33лв.- неизплатени задължения по чл.5.1. от анекс №1,
дължими за периода 08.2011 г. – 06.2012 г. и за заплащане на обезщетение за ползване на
имота след прекратяване на договора, по която е образувано т.д. № 1359/2013 г. по описа на
СГС, ТО, 10 състав. С постановеното по делото решение, първоинстанционният съд е
отхвърлил предявените искове, като е приел, че анекс №1 е нищожен поради противоречие
с императивна разпоредба на ЗДС, а по отношение на вземането за обезщетение за ползване
на имота без основание- поради липсата на обедняване на ищеца.
Решението на СГС, ТО, 10 състав е обжалвано, като в мотивите на постановеното по
т.д. № 180/16г. решение, въззивният Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав е приел, че
процесният договор не носи характерните за гражданското дружество черти, а на
ненаименован договор, който разкрива характеристиките на договор за наем и на договор за
изработка и при приложение на разпоредбите относно договора за наем е изложил, че анекс
№ 1 към договора е нищожен поради противоречие с материалния закон, поради което е
потвърдил решението в частта, с която иска за заплащане на сумата от 247 333,33лв. е
отхвърлен и е уважил иск за обезщетение за ползване на имота след прекратяване на
договора, но на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Това съдебно решение формира сила на
пресъдено нещо между страните относно липсата на договорно правоотношение за периода,
3
за който е претендирано паричното отчисление /август 2011 г. - юни 2012 г./, поради
нищожност на анекса, както и относно фактите, включени във фактическия състав на
вземането по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а именно- че правоотношение, спрямо което се
прилагат правилата за наема, е било прекратено и въпреки противопоставянето на лицето,
предоставило ползването, насрещната страна е продължила да държи имота в съответния
период, но не и относно вида на договора като договор за изработка, както твърди
жалбоподателя.
Ето защо в настоящото производство, по предявеният на основание чл.266, ал.1 ЗЗД
иск ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на
валидно сключен между страните договор, по силата на който е уговорено заплащане
на възнаграждение за изпълнение на процесните СМР, като основно задължение на
възложителя по договора за изработка, каквото доказване не е провел. Напротив в
сключеният на 11.11.2003г. договор изрично е договорено, че едноличният търговец
осигурява цялостното финансиране за проектиране, реконструкцията, ремонта
обзавеждането и рекламата му….изцяло за своя сметка“- чл.4.1 от договора, както и че
заплаща „изцяло стойността на консумативите и всички ремонтни и експлоатационни
разходи за времето на действие на договора“- чл.7 от договора.
В случая липсва изразена от страните по договора изрична воля за заплащане на
възнаграждение за извършените СМР, при липсата на която уговорка, установената в чл.326,
ал.2 ТЗ законова презумпция е неприложима.
С оглед на изложеното и предявените на основание чл.266, ал.1 ЗЗД и акцесорните
спрямо тях иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени.
Във въззивното производство липсва направено от СУ „Св.Климент Охридски“
искане за присъждане на разноски.
Воден от горното, САС, ТО,13 състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДВАВА решение № 1085 от 27.07.2020г. на СГС, ТО, 20 състав,
постановено по т.д. № 2760/18г.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на Р. България в едномесечен срок от
съобщението до страните.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5