Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
17.06.2022 г.
В И М Е Т О Н
А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети
февруари през две хиляди двадесета и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Чернева в.гр.дело № 326 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 20.10.2020
год., постановено по гр.дело № 68145/2018 г. на СРС,
ІІ Г.О., 77-ми състав, е уважен
предявеният от ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 , осъдителен иск (на пр. основание чл.79, ал.1,
предл. първо от ЗЗД,) вр. с чл.99 от ЗЗД) срещу ответника С.С.Л., ЕГН:**********,
с адрес: гр.София, ж.к *******като ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата от 19 388,81 лева, представляваща главница по Договор за издаване и
обслужване на международна кредитна карта № 20011150009 от 28.11.2007г., сключен
с „Банка П.Б.“ АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение №1
от 14.01.2016г. към Договор за прехвърляне на вземания от 14.01.2016г., ведно
със законната лихва, считано от предявяване на иска – 23.10.2018г. до
окончателното изплащане на сумата. С решението на съда е осъден ответникът С.С.Л.,
ЕГН: **********, адрес: гр.София, ж.к ********, да заплати на ищеца „А.з.с.н.в.“
ЕАД, н. основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 2384.15 лева – направените
съдебноделоводни разноски.
Срещу
решението на СРС, 77-ми състав е постъпила въззивна жалба от С.С.Л.,
подадена чрез назначения му особен представител по делото адв Р.Г.К., с
искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъдат отхвърлени предявените искове. Твърди се, че решението е
неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения
подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане н.възнаграждение за особен
представител.
Въззиваемата страна-
ищец „А.з.с.на в.“ ЕАД, чрез процесуалния си представител юрк.Ирена
Станчева Станчева оспорва жалбата, като неоснователна, по
съображения изложени в депозирания по делото отговор на въззивната
жалба. Моли съда, въззивната жалба да бъде оставена без уважение,
като неоснователна, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е
допустима.
Разгледана по
същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като
са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването
му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което
същото се явява неправилно, поради следните съображения:
В настоящия случай,
съдът приема за безспорно установено обстоятелство по делото, че на 28.11.2007год.
в гр.София е бил сключен Договор №200711150008 за издаване и обслужване на международна
кредитна карта между „Банка П.Б.“ АД и С.С.Л., като дружеството издава на името
на картодържателя банкова кредитна карта с кредитен лимит от 20 000 лева.
На 29.11.2007г. по искане-декларация за издаване на международна кредитна карта
„Visa“, ответникът е получил карта с № 4243261001262002. С.Л.
получил подновена картата с № 4243261001262002 н.02.01.2014 год.
Установява се също така по делото, от рамков
договор за прехвърляне на вземания/цесия/, сключен на 14.01.2016 г. между „Банка
П.Б.“ АД, като цедент и „А.з.с.на в.“ ЕАД, като цесионер, от препис-извлечение от
приложение № 1/14.01.2016г. към същия договор и от потвърждение за сключена
цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД от
„Банка П.Б.“ АД, че вземането му към длъжника С.С.Л. по договор за издаване и
обслужване на международна кредитн.карта , сключен на 28.11.2007год е прехвърлено на ищеца „А.з.с.на в.“ ЕАД. С
оглед обстоятелството, че предишният кредитор е потвърдил писмено по реда
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД станалото прехвърляне, поради което настоящия състав
приема, че условието за прехвърляне на вземанията се е сбъднало
и договорът е породил правни последици.
Прехвърлянето
на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го
прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по
договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на
трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на
допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено
от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия
състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица
– цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите
на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има
действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от
длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива е съдебната
практика, че съгласно разпоредбата на чл. 99 ал. 4 ЗЗД прехвърлянето
на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от
предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за действието
на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено
от цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от
който цесионерът е материалноправно легитимиран кредитор по
цесията срещу длъжника, съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД е момента, от който цесията
поражда действие спрямо длъжника - датата на уведомлението до длъжника,
извършено от цедента. Ако към исковата молба по иск
на цесионера срещу длъжника, е приложено уведомление
на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление,
достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал. 3
от ГПК. /В този смисъл е съдебната практика на ВКС- решение №
123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/ 2009 г. на ІІ т.о. и решение № 3/16.04.2014
г. по т.дело № 1711/2013 г. на І т.о./.
Спорът пред
настоящата въззивна инстанция, определен от наведените
с въззивната жалба оплаквания, е концентриран върху това дали цесията
е породила действие по отношение на ответника- длъжник с оглед установеното в
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния,
за да има обвързващ и за него ефект. В процесния случай по делото е
представено пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил цесионера за
уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на
договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи
на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при
отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на
длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и
когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение
към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право,
настъпил във висящия процес, извършеното по този начин уведомление
от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане
на исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно правилото
на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а и по аргумент за по-силното основание,
извършеното в процесния случай упълномощаване на цесионера от
страна на цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден
начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е постановената от
ВКС по реда на чл. 290 ГПК практика, обективирана в Решение №
123/24.06.2009 г. по т.дело № 12/2009 г. по описа на II т.о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т.дело
№ 2352/2013г. по описа на II т.о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т.дело № 1711/2013 г. по описа на I т.о. Като споделя и прилага цитираната
съдебна практика настоящата въззивна инстанция приема, че изходящото
от цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия,
представено с исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до
ответника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В настоящия случай обаче,
съдът приема, че приложеното към исковата молба на
ищеца- цесионер уведомление за извършена цесия не е достигнало до
ответника с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на
назначения на ответника по делото особен представител адв.Р.К.. Безспорно
същото е връчено на адв.Р.К., в качеството й на назначен особен
представител на ответника по делото по реда на чл.47, ал.6 от ГПК. В случая
връчването на уведомлението за цесията, като приложение към исковата молба, с
която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане
на ответника, чрез назначения му от съда особен представител по делото, не
съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането да е породило действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът приема, че в процесния случай
ответникът по делото не е надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като
съобщението за това е достигнало до знанието единствено на неговия особен
представител адв.Р.К., като тук аргументите се черпят от особената фигура на
особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. В съдебно
производство, в което на ответника-длъжник е назначен особен представител по
реда на чл. 47, ал.6 от ГПК, длъжникът не се представлява от надлежно
упълномощен от него адвокат-пълномощник, който би могъл да доведе до знанието
на ответника всички относими към спорното право факти, включително знанието за
извършената цесия. Връчването на уведомлението за цесия на особен представител
на ответника по делото не би могло да се приравни, нито на връчване на
ответника /поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна
на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/,
нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически
действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт
на особения представител спрямо ответника по делото, произтича от акт на съда,
с който е назначен същия, като приложение намират правилата на разпоредбата на
чл. 47, ал. 6 от ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК
– /в този смисъл и мотивите на т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от
06.11.20013 г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК, ВКС/, която
представителна власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 от ГПК, което
води до извода, че особеният представител на ответника по делото не притежава
пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в
материалното правоотношение.
По изложените съображения и с оглед
на обстоятелството, че в процесния случай цесията на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД не е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че
ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане
срещу ответника, тъй като последният не дължи да престира на него, а на стария
кредитор. С оглед н.което, предявения осъдителен иск за
заплащане на сумата от 19 388.81 лева, представляваща главница по Договор
за издаване и обслужване на международна кредитна карта, следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
При така
изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта
относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо
това да бъде постановено решение, с което предявения осъдителен иск за
заплащане на сумата от 19 388.81 лева, представляваща главница по Договор
за издаване и обслужване н.международна кредитна карта следва да бъдат
отхвърлени, като неоснователни и недоказани.
При
този изход на спора, на въззиваемата страна-ищец, разноски за
въззивното производство не се дължат. Такива не се дължат и на въззивника-
ответник.
На
следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК,
ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 387.77/
триста осемдесет и седем лева и седемдесет и седем стотинки/ лв.- дължима
държавна такса з.въззивно обжалване, с оглед обстоятелството, че ответникът е
представляван по делото от особен представител, подал въззивната
жалба.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 20.10.2020
год., постановено по гр.дело № 68145/2018 г. на СРС,
ІІ Г.О., 77-ми състав и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 срещу С.С.Л., ЕГН:**********,
адрес: гр.София, ж.к ********, осъдителен иск (с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД) за заплащане на сумата от 19 388.81 лева, представляваща
главница по Договор за издаване и обслужване на международна кредитна карта №
20011150009 от 28.11.2007г., сключен с „Банка П.Б.“ АД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с Приложение №1 от 14.01.2016г. към Договор з.прехвърляне
на вземания от 14.01.2016г., ведно със законната лихва, считано от предявяване
на иска – 23.10.2018г. до окончателното изплащане, като неоснователни и
недоказани.
ОСЪЖДА „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, да
заплати по сметка на Софийски Градски Съд, на основание чл.77 от ГПК,
сумата от 387.77 лв./ триста осемдесет и седем лева и седемдесет и седем
стотинки/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна жалба.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред Върховния касационен съд при наличие на предпоставките
на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2