РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Чепеларе, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧЕПЕЛАРЕ в публично заседание на деветнадесети
септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Славка Гемишева
при участието на секретаря Нина Горялова
като разгледа докладваното от Славка Гемишева Гражданско дело №
20225450100238 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от И. Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр.
Ч., ул. „……“ №… чрез адв. Д. М. от АК - Пловдив, срещу „……“ АД с ЕИК
….. със седалище и адрес на управление гр.Н.., ул. „…..“ №…., вх…., ет….,
ап…., с която е предявен иск за прогласяване за нищожността на клаузата за
неустойка в размер на 871.01 лева, предвидена в чл.27 от договор за кредит
№*****/07.12.2021 год. поради противоречие с добрите нрави и поради това,
че е сключена в противоречие с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и да
бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева,
представляваща недължимо платена по недействителната клауза за неустойка
по договора за кредит №*****/07.12.2021 год., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда – 15.12.2022 г. до окончателното
плащане на вземането.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен
договор за кредит от №*****/07.12.2021 год., по силата на който на ищеца е
предоставен заем в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 36
% и годишен процент на разходите (ГПР) 42,58 % със срок на погасяване 12
месеца. В чл.27 на договора е предвидена неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. В ал.2 на същия член е уговорено неустойката да
се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка е
начислена неустойка в размер на 871,01 лева, разпределена на 12 вноски,
1
всяка от които добавена към дължимата главница и лихва по договора за
кредит. Счита, че клаузата за неустойка е недействителна, поради
противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключена в противоречие с
чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. По клаузата за неустойка ищецът е
заплатил сума в общ размер на 50 лева, която сума, с оглед
недействителността на клаузата, подлежи на връщане, като недължимо
платена. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който
оспорва исковете като неоснователни, доколкото договорът не страдал от
посочените в исковата молба пороци. Твърди, че договора е сключен на
07.12.2021 год. от разстояние като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от Кредитора и при спазване
на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУ. В тази връзка на 07.12.2021 год. чрез
създадения от ищцата личен профил същата е попълнила Заявка за
кандидатстване за кредит от разстояние, след което е изпратена необходимата
преддоговорна информация, включваща СЕФ. След активиране на ищцата на
съответните бутони в системата потвърдила заявката, с което дала съгласието
си със съдържанието на договора и неговото сключване. В резултат на това
на 07.12.2021 год. между ищеца и ответника бил сключен във формата на
електронен документ Договор за потребителски кредит – кредитна линия
предоставен от разстояние с №*****, по силата на който кредиторът е
предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1000 лева, която сума същата
се задължила да върне заедно с дължимото възнаграждение и съгласно
погасителния план. На същата ответникът е погасил служебно задължение на
ищеца по предходен потребителски кредит и е предоставило на разположение
на ищеца остатъка от сумата в размер на 649,37 лева, съгласно изразеното от
ищеца желание – на каса на „Изипей“. Твърди, че договорената неустойка,
предвидена при непредоставяне на обезпечение е валидна и отговаряща на
изискванията на действащото законодателство. Тъй като неустойката
представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в
един и същи документ с договора за потребителски кредит, и при преценката
за нейната недействителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД. В случая тя е уговорена за
неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение,
изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейният вид се
определя в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в
някакъв момент своето задължение. С оглед на което и размерът на
неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се
начислява, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависи изцяло от
волята на заемателя. Видно от Договора неустойката се дължи единствено за
периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако
такова бъде предоставено впоследствие - същата спира да се начислява. Така
договореният размер на неустойката, като определен процент съгласно чл. 46
ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на Договор за
2
потребителски кредит е посочен вече изчисленият размер обхващащ целият
период на договора изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели и не
предвижда неоснователно разместване на блага. Неустойката освен
обезщетителна функция има и други функции - обезпечителна и санкционна,
като целта е да се стимулира изпълнението и превенира допускане на
неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излиза извън присъщите и
функции, като аргументи гласящи, че е „загубила присъщата и функция“,т.к.
няма данни за ответника да са настъпили вреди са противоречащи на закона и
на установената съдебна практика. С оглед изложеното, счита, че
задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и
неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово
задължение са валидни и не противоречащи на добрите нрави. Доколкото
липсва законодателно изискване относно размера на неустойката, като няма
въведено ограничение на максималният размер, то нейният размер може да
бъде и по - голям от размерът на главното задължение. По - големият размер
на неустойката е обусловен от бездействието на длъжника и същият не може
да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави.
Съгласно чл. 92 ал. 2 от ЗЗД, както и съдебната практика се приема, че дори и
неустойката да се приеме за прекомерна, въпреки това тя е действително
задължение, което може да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло. С
оглед на което, ако се приеме, че същата е прекомерно голяма, нейният
размер би следвало да бъде намален и не би следвало цялата клауза да бъде
обявена за недействителна. По правило неустойката представлява
предварително определено обезщетение, поради което е нормално нейният
размер да е предварително уговорен между страните и включен, като част от
погасителните вноски, като изрично е записано, че това е дължимата вноска
само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че заемателят
не представи обезпечение. Поради това включването на неустойката в
падежните вноски е правилно с оглед изискванията на закона. По изложените
аргументи счита, че задължението за неустойка, предвидено в договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № ***** от 07.12.2021
година отговаря на присъщите и функции и не следва да бъде прогласявана за
нищожна. Счита, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в
уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените
изисквания. Ищецът е бил запознат с условията на Договора, преди същият да
бъде сключен (с изпращането на първото електронно съобщение и
приложеният към него СЕФ, след което и с изпращането на второто
електронно съобщение), като същият не е бил длъжен да сключва договора
веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да
отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна е
действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД,
който гласи, че при воденето на преговори е сключването на договори
3
страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те дължат
обезщетение. По тези съображения счита предявените искове за
неоснователни и моли за тяхното отхвърляне. Претендират се разноски.
В срока за отговор на исковата молба от „…..“ АД са предявени против
И. Д. Б. насрещни осъдителни искове с правна квалификация по чл.79 ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.240 ЗЗД, за заплащане на сумата от 963,10 лева,
представляваща остатък от непогасена главница по договор за кредит
№*****/07.12.2021 год. и сумата от 209,71 лева, представляваща договорна
(възнаградителна) лихва за периода от 08.01.2022 год. до 07.12.2022 год.
Изложени са следните обстоятелства: съгласно сключеният между страните
договор предоставената на заемателя парична сума е следвало да се заплаща
на равно месечни анюитентни вноски, чиито падежни дати, размери на
вноските и какво се включва в тях е описано в представеният погасителен
план към договора. Договорът е предоставен на И. Б. за срок от 12 месеца с
падежни дати съответно на 07.01.2022 год. на първа вноска и съответно на
всяко 7-мо число от месеца, като последната погасителна вноска е следвало
да бъде внесена на 07.12.2022 год. Ответника по насрещния иск не е изпълнил
поетото от него задължение да заплаща своевременно на падежните дати
пълният размер на погасителните вноски, като е направил само едно плащане
за погасяване на задълженията си по договора на 08.01.2022 год. като е
заплатила сумата от 176 лева. С внасянето на тази сума И. Б. е погасила
първата погасителна вноска и дължимото обезщетение за просрочени
плащания, съгласно чл.1, т.8 от договора. Поради обстоятелството, че
заемателя не е заплатил на падежните дати повече от две погасителни вноски,
на основание чл.24, ал.1 от договора, „…..“ АД има право да направи целият
остатък от задължението по кредита за предсрочно изискуем в целият му
размер. Моли за уважаване на предявеният насрещен иск. Претендира
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата по насрещния иск, чрез
пълномощника си, е депозирала писмен отговор, в който оспорва
основателността на исковите претенции. Твърди се, че сключеният договор за
кредит има белезите на договор за потребителски кредит по см. на чл.9, ал.1
от ЗПК и спрямо него е приложима общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне, както и нормите на Европейското общностно
право – Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Твърди се, че
сключеният договор за кредит №***** от 07.12.2021 год. е недействителен,
съгласно чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като липсвало
посочени условията при които са определени ГПР – 42,58 % и годишен
лихвен процент - 36%, както и дали лихвеният процент е фиксиран за целият
срок за кредита, или е променлив.
Твърди се, че договора за кредит е недействителен на основание чл.22
от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като в него липсва
информация какви точно разходи се включват в посочения годишен процент
4
на разходите и как се изчисляват по отношение на общия ГПР. Съгласно чл.
19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По този начин
ответника Б. е поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъде спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които кредитополучателя ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, представеният към договора за кредит погасителен план не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, съгласно който в
договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Липсата на тази задължителната информация по ЗПК, създава
невъзможност за ответника да разбере заплащаните от него вноски по
погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква
база, което е още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за
паричен заем.
Твърди се нищожност на договора за кредит и на основание чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент, тъй като в
него не е включена и предвидената неустойка, която е нищожна, и реално е
сигурна печалба за кредитора. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е
следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В
този размер следва да участва и сумата от 871.01 лева, изразена като процент.
Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този ще
се наруши и правилото ГПР да не надвишава пет пъти размера на законна
лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/. Поради невключване на уговорката за заплащане на
неустойка в ГПР, последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Нищожността на неравноправната
клауза в договора, сочеща неверен ГПР води до недействителност на
кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от
5
ЗПК.
Оспорва се като нищожна и клаузата за възнаградителна лихва, както на
основание изложените по-горе възражения, така и поради противоречие с
добрите нрави. В договора за заем е уговорен ГПР - 42.58%, както и годишен
лихвен процент 36%. За търсеният период на възнаградителната лихва,
основният лихвен процент на БНБ е 0% + 10 пункта (съгласно ПМС№ 72 ОТ
08.04.1994 г., приложимо към 2009 г.) прави размер на законната лихва към
датата на сключване на договора 10%, а трикратния размер на законната
лихва към 30%. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната
лихва. Именно поради това, така описаните в договора за потребителски
кредит уговорки и клаузи, противоречат на добрите нрави. Предвид характера
на предоставената по договора услуга, уговорките посочени в договора за
потребителски кредит, не съответстват на изискванията за добросъвестност,
присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставенността
на съконтрахентите.
С оглед на нищожността на Договор за кредит № ***** / 07.12.2021 г.,
сключен със „…..“ АД, ответника по насрещните искове прави изрично
възражение за прихващане на заплатената от И. Б. сума за възнаградителна
лихва и неустойка по процесния договор и тези суми следва да бъдат
отчетени като платени по главницата по Договор за кредит № ***** /
07.12.2021 г., сключен със „….“ АД. В условията на евентуалност, в случай,
че съда обяви Договор за кредит № *****/07.12.2021 г. за действителен се
прави възражение за прихващане на заплатената от Б. сума за неустойка по
процесния договор и тези суми следва да бъдат отчетени като платени по
главницата по Договор за кредит № ***** / 07.12.2021 г., сключен със „……“
АД. На посочените основания се иска съдът да отхвърли исковите претенции
на „……“ АД и прави възражение за прекомерност на претендираните
разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност и с оглед изявленията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
По делото не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит
от разстояние № *****/07.12.2021 г., по силата на който на ищеца е
предоставен заем в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от
36% и годишен процент на разходите (ГПР) 42,58 %, със срок на погасяване
12 месеца. Всяка месечна вноска е в размер на 175,90 лева, като общият
размер на всички плащания възлиза на 2110,80 лева. Съгласно чл.1, т.9 от
договора за кредит, кредитополучателят се е задължил да предостави
обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство. Съгласно
чл.17 от договора при договорено обезпечение, в срок до три дни от
6
сключване на договора потребителя следва да осигури физическо лице –
поръчител, което се задължава да отговаря за изпълнението на всички
задължения на потребителя по договора, или да предостави банкова гаранция.
Съгласно чл.27, ал.1 от договора за кредит, в случай, че кредитополучателят
не изпълни задължението си по чл.17 от този договор, дължи на кредитора
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. В случай
на настъпване на дължимостта на неустойката по-горе, кредитополучателят
заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна
вноска (чл.27, ал.2 от договора).
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът „…..“ АД
представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради
което може да отпуска заеми със средства набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че
дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл.9, ал.4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител
по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор по своята
същност е договор за потребителски кредит по см. на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо
който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
За да бъде уважен предявения иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради
противоречие с добрите нрави и поради противоречие на закона, ищецът
следва да установи недействителност на клаузата за неустойка в сключения
договор за кредит. В тежест на ответника е да докаже валидно сключен
договор за кредит и валидна клауза за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение.
По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл.26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този
7
смисъл решение № 107/25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ВКС,II т.о./.
В случая, уговорената клауза на чл.17 от договора възлага в тежест на
ищцата в срок до три дни от сключване на договора да предостави на
ответника обезпечение по кредита, като при неизпълнение на това
задължение е предвидено заплащането на неустойка. В клаузата на чл.27, ал.1
от договора е посочен размерът на неустойката, както и че страните се
съгласяват при неизпълнение на задължението по чл.17 от договора /при
непредставяне на обезпечение/, на кредитора се причиняват вреди, в размера
на договорната неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че
последния ще представи в срок договореното обезпечение.
Според настоящия съдебен състав, това непредставяне на обезпечение
обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха
възникнали едва при неизпълнение на задължението и невъзможност за
удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да
се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да
намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и
параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е
уговорена неустойка, която се активира в кратък срок – тридневен, от
сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения
риск. Така уговорена клаузата е неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. По този начин
неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при
плащането на всички задължения кредитора получава едно допълнително
възнаграждение. Самия кредитор в договора е предвидил начислената
неустойка да се заплаща заедно с всяка погасителна вноска по кредита,
съобразно уговорения погасителен план – чл. 27, ал. 2 от договора. Включена
по този начин към погасителната вноска, неустойката на практика се явява
добавък към дължимата възнаградителна лихва по договора и представлява
сигурна печалба за кредитополучателя. Така и ГПР от 42,58 % не отговаря на
действителните такива, защото в него не е включена сумата за неустойка, а с
включването й кредитът ще се оскъпи допълнително. Съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК годишния процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид , в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита,
за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
8
суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните
стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 27 от Договора
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР. Всичко това поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.,
което се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО.
За да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е
необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай,
това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 1, ал. 5 от
Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази
величина не е включена дължимата по чл. 27 ал.1 от договора „неустойка”.
Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР,
дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на
заемния период. Освен това, посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговка практика,
съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя и не му позволява да прецени реалните икономически последици
от сключването на договора.
Обсъдената по-горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на
това задължение с размер доближаващ стойността на кредита, съдът намира
за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се
цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл.
19, ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за
заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност
на клаузата за неустойка в чл.27 от договор за потребителски кредит № *****
от 07.12.2021 год. поради накърняване на добрите нрави и противоречие с
9
нормите на чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, е основателен и следва да бъде уважен.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато при
сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК, от
една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а
от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая договора за
кредит не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като
посочения в него лихвен процент и ГПР не отговаря на реално прилаганият
между страните. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл.
22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ответника по насрещния
иск.
По осъдителния иск:
С оглед уважаване на иска за недействителност на клаузата за
неустойка, то платено по нея се явява недължимо платено и подлежи на
връщане, съгласно чл. 34 ЗЗД.
От изслушаната в производството по делото и неоспорена от страните
съдебно – счетоводна експертиза се установява, че общият размер на
извършеното на 08.01.2022 год. от ищцата И. Б. плащане за погасяване на
задълженията по договор за потребителски кредит №*****/07.12.2021 год. е в
размер на 176 лева. Вещото лице сочи, че с направената погасителна вноска в
размер на 176 лева е извършено погасяване по кредита, както следва: 36,90
лева – главница, 30,00 лева – договорна лихва, и 109,10 лева – неустойка. Към
момента на представяне на исковата молба размерът на дължимата главница
възлиза на 963,10 лева, представляващ непогасен остатък, формиран като
чиста стойност на кредита. Размерът на възнаградителната лихва върху
главницата по кредита към момента на предявяване на иска възлиза на 209,71
лева.
Доколкото в производството по делото се установява, че ищцата е
заплатила в полза на ответника сумата от 109,10 лева в изпълнение на
задължението за заплащане на неустойка по договора, то предявеният иск по
чл.55 ,ал.1 от ЗЗД за сумата от 50,00 лева ще се следва да се уважи.
Като законна последица от уважаване на този иск ще се присъди и
10
законна лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.12.2022 г.
до окончателното плащане, каквото искане е направено още в исковата молба.
По предявените насрещни искове:
Вземайки предвид последиците от недействителността на договора за
потребителски кредит по чл.22 от ЗПК, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК,
първоначалния ищец дължи само чистата стойност на кредита, но не и други
такси и разноски, включително и договорна лихва.
От доказателствата по делото се установява, че падежът на всички
вноски по процесния договор за кредит е настъпил, тъй като падежът на
последната погасителна вноска е на 07.12.2022 год. Следователно за
кредитополучателя е възникнало задължението да заплати всички
погасителни вноски. Както и по-горе бе посочено, вещото лице по
изготвената по делото съдебно – счетоводна експертиза сочи, че към момента
на представяне на исковата молба размерът на дължимата главница по
договора за кредит възлиза на 963,10 лева, представляващ непогасен остатък,
формиран като чиста стойност на кредита, а размерът на възнаградителната
лихва върху главницата по кредита към момента на предявяване на иска
възлиза на 209,71 лева
Съдът не кредитира заключението на вещото лице в частта касаеща
размера на непогасения остатък, формиран като чиста стойност на кредита,
тъй като вещото лице при изчисляването му, не е взело предвид всички
извършени плащания по кредита от И. Б., а само сумата с която е погасена
част от главницата.Чистата стойност по процесния договор за кредит е в
размер на 1000 лева, която е усвоена от потребителя, като кредитополучателя
е извършил едно плащане на стойност 176 лева на 08.01.2022 год., от които
36,90 лева – главница, 30,00 лева – договорна лихва, и 109,10 лева –
неустойка, т.е. след приспадането им, размерът на непогасения остатък на
главницата по договора за кредит е в размер на 824 лева. В настоящото
производство обаче съдът е уважил предявеният от ищцата И. Б. осъдителен
иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ответника следва да бъде осъден да й заплати
сумата от 50 лева, като недължимо платена. Тоест, тази сума следва да бъде
изключена от общата сума на плащанията от страна кредитополучателя. Или
иначе казано, непогасеният остатък, формиран като чиста стойност по
кредита е в размер на 874 лева.
Предвид изложеното, предявеният иск за заплащане на главница по
договора за кредит следва да бъде уважен до размера на 874 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на насрещния иск –
27.02.2023 год. до окончателно изплащане на сумата, а за разликата до
претенцията от 963,10 лева, следва да се отхвърли, като неоснователен. С
оглед приложимостта на разпоредбата на чл.23 ЗПК, следва да бъдат
отхвърлени и акцесорните искови претенции за заплащане на
възнаградителна лихва.
11
Поради приспадане на заплатената от И. Б. сума в размер на 89,10 лева,
от които 30 лева – договорна лихва, и 59,10 лева – неустойка, от общия
непогасен остатък за дължимата главница, съдът не дължи произнасяне по
предявеното възражение за прихващане между главницата по кредита със
сумите, заплатени за възнаградителна лихва и неустойка.
По отговорността за разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, и на
двете страни се дължат направените по делото разноски, по съразмерност.
Съдът констатира, че ищцата И. Б. е направила разноски за заплатена
държавна такса по първоначалния иск в размер на 100 лева, които следва да
бъдат възложени в тежест на ответника. По делото е представен договор за
правна помощ и съдействие за ищеца от 07.12.2022 год., съгласно който й е
предоставена безплатна правна помощ от адв. Д. М. по първоначалния иск на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Съгласно чл.38 ЗАдв – адвокатът може да
предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата
хипотези, под която влиза и настоящия случай. Съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв
на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7,
ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004 год., съдът определя адвокатско
възнаграждение за адв. Д. М. в размер на 480 лева с ДДС, съобразно
материалния интерес на делото, която сума следва да му бъде присъдена в
негова полза.
Ищецът по насрещния иск „…..“ АД, е реализирал разноски в размер на
100 лева – държавна такса и 250 лева – внесен депозит за ССчЕ. Претендира и
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, съгласно представеният на
л.31 от делото, договор за правна помощ и съдействие от 23.02.2023 год., т. е.
общата сума за разноски възлиза на 1150,00 лева, от които следва му се
присъдят 857,00 лева съразмерно на уважената част от исковете.
На ответника по насрещния иск е предоставена безплатна правна помощ
от адв. Д. М. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., видно от предствения
договор за правна защита и съдействие от 05.04.2023 год. на л.105 от делото.
На основание чл.38, ал.2 от ЗАдв във вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба
№1/09.07.2004 год., съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Д. М.
съобразно материалния интерес на делото в размер на 500,64 лева с ДДС. По
съразмерност с отхвърлената част от иска в полза на пълномощника на
ответника следва да бъде заплатена сумата от 127,55 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, Чепеларския районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл.27, ал.1 от Договор за
потребителски кредит № ***** от 07.12.2021 год., сключен между „…..“ АД,
ЕИК ……, със седалище и адрес на управление гр. Ш., ул. "….." № … .., и И.
12
Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр. Ч., ул. „…….“ №…., предвиждаща
заплащането на неустойка при неизпълнение на задължението в чл.17 за
предоставяне на обезпечение, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради
уговарянето й в противоречие със закона и накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „……“ АД, ЕИК ……, със седалище и адрес на управление
гр. Ш., ул. "…." № … …, представлявано от С. Т. – Изпълнителен директор,
да заплати на И. Д. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.Ч., ул. „……“ №….,
сумата в размер на 50,00 лева – платена без основание по недействителната
клауза за неустойка по договор за паричен кредит № ***** от 07.12.2021 год.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба в съда – 15.12.2022 г. до окончателното плащане, както и сума в размер
на 100 лева – разноски по заплатена държавна такса по първоначалния иск.
ОСЪЖДА И. Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр. Ч., ул. „….“ №…, да
заплати на основание чл.23 от ЗПК на „…..“ АД, ЕИК ….., със седалище и
адрес на управление гр. Ш., ул. "….." № …. …, сумата от 874,00 лева
/осемстотин седемдесет и четири лева/, представляваща главница по Договор
за потребителски кредит № ***** от 07.12.2021 год., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на насрещния иск –
27.02.2023 год. до окончателното плащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ
предявения насрещен иск за главница за разликата от 874,00 лева до 963,10
лева, както и предявените акцесорни претенции за сумата от 209,71 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 08.01.2022 год. до
07.12.2022 год.
ОСЪЖДА И. Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр. Ч., ул. „…..“ №…, да
заплати на „….“ АД, ЕИК ……, със седалище и адрес на управление гр. Ш.,
ул. "….." № …. …, представлявано от С. Т. – Изпълнителен директор, сумата
от 857,00 лева - разноски по съразмерност с уважената част от насрещния иск.
ОСЪЖДА „…..“ АД, ЕИК ….., със седалище и адрес на управление гр.
Ш., ул. "……" № … …, представлявано от С.Т. – Изпълнителен директор, да
заплати на адв. Д.В.М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр.П., бул. „…..“
№…., ет…., ап…., сумата от 480 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв, за осъществено процесуално
представителство по предявения първоначален иск и сумата от 127,55 лева с
ДДС – адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв.,
за осъществено процесуално предствителство по съразмерност с
отхвърлената част от насрещния иск.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Смолянския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Чепеларе: _______________________
13