№ 16854
гр. София, 16.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20251110125343 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Г. Х. С. срещу „******“ АД и
„*****“ ЕООД.
Ищецът твърди, че с ответника „******“ сключили договор за паричен заем №
5000816/04.01.2024г., съгласно който на ищеца следвало да бъде отпусната сумата от
600лв., при ГЛП от 35%, ГПР 40,86%, подлежащ на връщане на 9 броя месечни
вноски, като общата дължима сума възлизала на 690,84лв. В чл. 4 от договора било
предвидено, че договорът трябва да бъде обезпечен с гарант – две физически лица -
поръчители или банкова гаранция. На същата дата, между ищеца и „*****“ ЕООД бил
сключен договор за предоставяне на гаранция № 500816, по силата н който последното
дружество поело задължението да обезпечи вземанията на кредитора по договора за
кредит, за което ищецът дължал възнаграждение от 461,16лв. която била платима на
„******“ АД. Посочва, че погасил задължения общо в размер от 918лв.
Ищецът твърди, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл.
22 ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от съдържанието му. Двете сделки
трябвало да се разглеждат съвместно, тъй като били свързани. Изтъква, че
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция трябвало да бъде
включено в ГПР по договора за кредит, което обаче не било сторено в нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По този начин ищецът бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на ГПР и не могъл да направи информиран избор дали да
сключи договор за кредит. Нищожна била и клаузата на чл. 4 от договора. Счита, че
нищожен се явява и договорът за предоставяне на поръчителство, тъй като не е
получил насрещна престация, бил лишен от основание и противоречал на добрите
нрави.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с да бъде признато за
установено, че сключеният между ищеца и първия ответник договор за кредит е
нищожен, а евентуално нищожна е клаузата на чл. 4 от него, както и да бъде осъден да
заплати сумата от 6,36лв., платена без основание, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане. Моли и за постановяване на
1
решение, с да бъде признато за установено, че сключеният между ищеца и втория
ответник договор за предоставяне на поръчителство е нищожен, както и да бъде
осъден да заплати сумата от 29,07лв. платена без основание, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Ответниците са подали отговори на исковата молба в законоустановения срок, с
които твърдят, че исковете са неоснователни. Излагат съображения, че договорите са
действителни и възнаграждението за поръчителство не следва да бъде включвано в
ГПР.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК, чл.
26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По делото е отделено за безспорно, а и се установява от събраните писмени
доказателства, че на 04.01.2024г. между първия ответник, в качеството на заемодател,
и ищеца, в качеството на заемател, е сключен договор за паричен заем № 5000816. В
него е посочено, че заемодателят предава на заемателя сумата от 600лв., която
последният се задължава да върне на 9 месечни вноски от по 76,76лв. всяка, като е
посочен падеж на вноските. Годишният лихвен процент по договора е в размер на
35,00%, а лихвения процент на ден – на 0,10%. Общата дължима сума възлиза на
690,84лв., а годишният процент на разходите е посочен в размер от 40,86%.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни
от сключване на договора за кредит, да предостави на кредитодателя едно от следните
обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да има нетен
осигурителен доход над 1000лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор с кредитодателя, да няма неплатени
осигуровки за последните две години и др.; 2. банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7; 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки.
На същата дата – 04.01.2024г. между втория ответник, действащ чрез „******“
АД, и ищеца е сключен договор за предоставяне на гаранция под същия номер –
500816, съгласно който потребителят е отправил искане до дружеството да предостави
гаранция за изпълнение на задълженията му към кредитодателя. С договора
ответникът се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на кредитодателя с
цел гарантиране на всички задължения на потребителя по договора за кредит.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, за поемането на това задължение, потребителят
дължи възнаграждение на гаранта в размер на 461,16лв., платимо разсрочено на
вноски, всяка от които по 51,24лв. и са със същите падежи като вноските по договора
за кредит. Посочено е, че потребителят заплаща сумите по начина, описан в договора
за паричен заем, като заемодателят е овластен да приема вместо гаранта плащанията.
Уговорено е, че гарантът се задължава при поискване от страна на кредитодателя да
плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
По делото е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза,
която не е оспорена от страните и съдът кредитира като обективно и компетентно
дадена. От нея се установява се, че ищецът е извършил едно плащане в полза на
първия ответника в размер от 635,43лв. на 16.01.2024г., като сумата е послужила за
погасяване на 600лв. главница по договора за кредит, 6,36лв. договорна лихва по
договора за кредит и 29,07лв. възнаграждение за поръчителство по договора за
2
поръчителство. Вещото лице посочва, че ако към ГПР се добави само ГЛП, то същият
възлиза на 41,19%, но ако се включи и възнаграждението към поръчителя, то същият
става 463,75%.
При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в
отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и
ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
40,86%, който обаче според експертното заключение не отговаря на реалния такъв,
дори без включване на възнаграждението за поръчител в него. Коректният ГПР при
включване само на възнаградителната лихва възлиза на 41,19%, тоест налице е неточно
посочване на ГПР в договора, което е недопустимо и в нарушение на изискванията на
ЗПК. Извън това обаче, ГПР не включва и част от разходите по кредита.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от
тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
3
задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно,
санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта
на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива,
следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните
разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки,
така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.
Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и
същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.
61—63 и цитираната съдебна практика).
Съдът намира, че задължаването на потребителя да представи обезпечение под
формата на поръчителство със свързано дружество, за което дължи възнаграждение,
платимо в полза на самия кредитодател посредством погасителните вноски по
договора за кредит, представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма
облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от
21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има
задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. Ето защо,
този разход следва да бъде включен при изчисляването на ГПР по кредита. При
неговото добавяне, действителният размер на ГПР възлиза на 463,75% според
експертното заключение, което многократно надвишава максимално допустимия праг.
От това следва, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води като последица до
недействителност на целия договор съгласно чл. 22 ЗПК.
Ето защо, главният установителен иск се явява основателен, а предвид че не е
настъпило вътрешно-процесуалното условие, евентуалният такъв за нищожност на
отделна клауза не следва да бъде разглеждан.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи
лихва или други разходи. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания,
които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта
е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради
което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност
на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, както и други разходи
по кредита като такси, неустойки и др. под.
По делото се установява, че потребителят е платил по договора за кредит суми
в общ размер от 606,36лв., като разликата над чистата стойност от 600лв. се явява
лишена от основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното, предявеният осъдителен иск спрямо първия ответник също
се явява основателен.
Както се посочи, ищецът в производството отговаря на изискванията според
легалната дефиниция, дадена в пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се явява
потребител и спрямо него са приложими всички императивни норми на
потребителската защита.
Сключеният между ищеца и втория ответник договор за предоставяне на
4
поръчителство с юридическо лице, което се явява свързано лице с кредитодателя, тъй
като „******“ АД е едноличен собственик на капитала на „*****“ ЕООД, на същите
дата и място, на които е подписан договорът за кредит, чрез самия кредитодател -
„******“ АД, обуславя извод, че на длъжника не е предоставено право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, респективно, че сключването на въпросния
договор не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие в правата между потребителя и търговеца. При горните обстоятелства
възниква обосновано съмнение за типично неравноправно договаряне чрез използване
на предварително фиксирани клаузи и договори, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе. Предварителното одобряване от кредитодателя на
евентуалния поръчител и отправянето на предложение към него за сключване на
договор за поръчителство, обвързването на падежа на възнаграждението по този
договор с падежа на задълженията по договора за заем, плащането на това
възнаграждение съгласно погасителния план чрез кредитодателя и свързаността между
двете дружества навежда на извод за недобросъвестност при сключване на договорите
за заем и за предоставяне на поръчителство, които очевидно се намират във взаимна
връзка. Може да се направи обосновано заключение, че със сключването на договора
за предоставяне на поръчителство не се преследва легитимна цел, а единствено
оскъпяване на договора за кредит и заобикаляне на императивните правила на Закона
за потребителския кредит относно максимално допустимите размери на ГПР. Тоест,
чрез формално законни средства се преследва забранена от закона цел.
Също така, поставянето като условие за отпускането на заема предоставяне на
поръчителство от предварително одобрено дружество, сочи на възползване от
икономически слаби участници в оборота, изпитващи недостиг на материални
средства, за облагодетелстване на други правни субекти. Свободата на договарянето
не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
принципи, в т. ч. този на добрите нрави - правоотношенията следва да се сключват при
спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на
този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия
спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно
право на избор. Така чрез поставяне на практически неизпълними условия за
обезпечаване чрез поръчителство, длъжникът на практика бива задължен да се ползва
от опция за възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство със
свързано с кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг договор.
Отделно от това, не може да бъде пренебрегнато, че възнаграждението се дължи
само за евентуалната и абсолютно несигурна възможност някога имуществото на
поръчителя да бъде обременено със задълженията на длъжника, което зависи
единствено от свързаното дружество – кредитодател, доколкото дали да насочи
претенциите си спрямо поръчителя или да търси изпълнение само от главния длъжник
е негова преценка. Но дори това хипотетично да се случи някога, това лице има право
на регресни вземания спрямо длъжника за всички платени суми, ведно със законната
лихва. Такива уговорки създават значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, поради което се явяват неравноправни.
Изложеното съответства и на актуалната практика на СЕС, обективирана в
Решение от 13.03.2025г. по дело С-337/2023г., в което е прието, че чл. 4, пар. 2 от
Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за
евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които
определят задълженията на поръчителя и съответния длъжник в главните
5
производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с
договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че
поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че
разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Прието е, че
разходите по договора за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя
с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия
размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“, както и че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ и тези разходи,
договорът може да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане на предоставената главница.
В аспекта на изложеното се налага изводът, че възнаграждението по договора за
поръчителство следва да бъде включено в общите разходи по договора за
потребителски кредит, което обаче не е сторено. В случай че това възнаграждение бъде
добавено към ГПР по договора за кредит, е очевидно, че се надвишава максимално
допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отделно от това, невключването на тези
разходи в ГПР води до нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото не са спазени
изискванията за коректно посочване на ГПР с включване на всички компонентни в
него. Това нарушение от своя страна води до недействителност на договора за кредит
по чл. 22 ЗПК. Предвид акцесорния характер на договора за поръчителство, при
признаване за недействителен на договора за кредит, то и договорът за гаранция не е
породил своите правни последици.
По изложените съображения, съдът намира, че процесният договор за
предоставяне на гаранция се явява нищожен, като влиза в пряко противоречие с
изискванията за добросъвестност и нарушава принципа за съответствие на договорите
с добрите нрави. Поради това, предявеният установителен иск спрямо втория ответник
също е основателен. От това следва, че всички плащания по него са при изначална
липса на основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и подлежат на връщане. Техният размер
възлиза на 29,07лв. съгласно експертното заключение, колкото е и размерът на
претенцията на ищеца. С оглед на това, предявеният осъдителен иск спрямо втория
ответник също се явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът ищецът има
право на сторените разноски в размер на 200лв. за държавна такса и 350лв. депозит за
експертиза или общо 550лв. Претендира се и адв. възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. в полза на процесуалния му представител, което съдът определя общо на
720лв. с ДДС спрямо двамата ответници (по 360лв. с ДДС спрямо всеки ответник) при
съобразяване правната и фактическа сложност на делото, материалния интерес, обема
на събраните доказателства и техния характер, както и извършените процесуални
действия.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г. Х. С., ЕГН: **********, с
адрес: ********, срещу „******“ АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на
управление: *********, установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, че сключеният между страните договор за паричен заем №
5000816/04.01.2024г. е нищожен.
6
ОСЪЖДА „******“ АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:
*********, да заплати на Г. Х. С., ЕГН: **********, с адрес: ********, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 6,36лв., платена при липса на основание по нищожен
договор за паричен заем № 5000816/04.01.2024г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба – 05.05.2025г. до окончателното
плащане.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Г. Х. С., ЕГН: **********, с
адрес: ********, срещу „*****“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление: *********, установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ЗЗД, че
сключеният между страните договор за предоставяне на поръчителство №
5000816/04.01.2024г. е нищожен.
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
*********, да заплати на Г. Х. С., ЕГН: **********, с адрес: ********, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 29,07лв., платена при начална липса на основание по
нищожен договор за предоставяне на поръчителство 5000816/04.01.2024г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
05.05.2025г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „******“ АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:
*********, и „*****“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
*********, да заплатят на Г. Х. С., ЕГН: **********, с адрес: ********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 550лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „******“ АД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:
*********, и „*****“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
*********, да заплатят на Еднолично адвокатско дружество „********,
представлявано от адв. Д. М., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ГПК сумата от 720лв. –
адв. възнаграждение за извършено безплатно процесуално представителство на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7