Р Е Ш Е Н И
Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
Номер 09.03.2021г., град
Дупница
IV,
г.о.
Районен съд
– Дупница състав
09.02. 2021
на Година
Миглена Кавалова
В
открито заседание в следния състав:
Председател
Членове
Съдебни
заседатели:
1.
Юлия
Вукова
2.
Секретар:
Председателя на
състава
Прокурор:
Сложи за
разглеждане докладваното от
гражданско 2202 2020
дело
№ по
описа за
г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, депозирана от В.Д.А. с ЕГН **********, с адрес: ***, действаща
чрез пълномощника си - адв. З.В. *** срещу
РИЛСКА СВЕТА ОБИТЕЛ – РИЛСКИ МАНАСТИР с ЕИК *********, представляван от
Адрианополския Епископ – Евлогий - игумен.
Ищцата твърди, че с ответника са страни по сключен на
08.10.2018г. между тях трудов договор № ЛС-04-18-83 / 08.10.2018г., по който тя
заема длъжност ,,общ работник “ в обектите на Рилската света обител, но реално
полагала своя труд като се грижела за животните на Манастира, като ги водела на
паша, чистела обора и всичко свързано с тях. Твърди, че съвестно и стриктно
изпълнявала задълженията си, като изпълнявала всичко каквото й е наредено и
повече от година преди случая, който описва в искова молба, по която е
образувано делото не е имала нито един почивен ден, независимо че е с ТЕЛК
решение, което представила на работодателя при постъпването й на работа. Всяка
сутрин излизала със стоката на Манастира, заедно с пастира Г. Станкев около
5.00-5.30ч. и вечер се прибирала след 21.00ч. С допълнително споразумение от
30.01.2019г. възнаграждението по договора й било анексирано и същото нараснало
на 561 лв. месечно, като се увеличава с 1% за всяка година трудов стаж. На
25.09.2019г. вечерта след като прибрала стоката от паша заедно с животновъда,
при тях дошъл представител на работодателя й, а това е лицето което им поставял
задачите - Васил Кърдачки и на нея и на пастира, с който работела заедно
забранил и на двамата да изкарват стоката на другата сутрин и ги изгонил,
заявил им „висете отвънка“, имайки предвид пред обора, като избутал пастира
навън. Погледнал я с подканящ поглед и тя излязла сама, за да не я блъска и
нея, опитали да разберат защо е това поведение спрямо тях и спрямо нея в
частност, но същият заявил общо, гледайки и жестикулирайки към двамата, че
повече няма да ги пуска в обора и да ходим в счетоводството да се разбират.
След това й връчили заповед с формулирани въпроси от работодателя, на които
въпроси подробно, обективно и точно отговорила и как била гонена и незаконно
недопускана до работа от Кърдачки, но въпреки това Игумена нищо не предприел,
за да разреши проблема. Отговора на поставените въпроси дала в общо обяснение с
пастира Станкев, защото въпросите били еднотипни и към двамата, като и до ден
днешен чака „да й се обадят“ както заявили. Няколко пъти й поднасяли документ -
предварително изготвен от нейно име до Игумена на Манастира, наименуван
„молба“, който категорично отказала да подпише след като се запознала със
съдържанието на същата - да бъде прекратен трудовият договор по взаимно
съгласие, след което няколко пъти била пращана да се разбере в счетоводството,
не постигнали съгласие, ноември 2019 г. отново работила, до момента на депозиране на исковата молба в
съда не е прекратено трудовото правоотношение между страните, описва подавани
от нея сигнали до други институции, които сигнали ирелевантни за
гражданскоправния, в частност – трудовоправен спор между страните, с който е
сезиран съдът. Предвид изложеното моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да й заплати на
основание чл. 128, ал. 2 КТ - неплатено трудово възнаграждение за месец
септември 2019г. което възлиза на сумата от 432, 00 лв. за отработените и
незаплатени работни дни през месец септември 2019г., както и мораторна лихва в
размер на 45, 00лв. и на основание чл. 213, ал. 2 от КТ – дължимото обезщетение
за незаконното недопускане на работа, което от 26.09.2019г. до датата на
депозирането на настоящата искова молба в съда в размер на 6 732, 00 лв.,
както и мораторна лихва в размер на 308, 00лв., както и законната лихва върху
посочените и неплатени в срок възнаграждение и обезщетение, считано от датата
на депозирането на настоящата искова молба в съда до окончателното изплащане на
сумите.
В срока за отговор на исковата молба
е депозиран такъв от ответника, в който
отговор се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявените
искове по чл. 128, ал. 2 КТ и чл. 213, ал. 2 КТ и недопустимост на претенцията
за мораторна лихва.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на
закона и по свое вътрешно убеждение прие за установено следното от фактическа
страна:
По
делото не е спорно, че между страните е сключен трудов договор № ЛС-04-18-83/08.10.2018 г., по силата
на който ищцата е назначена при ответника на длъжност „общ работник“ в обектите
на Рилската Света обител с основно трудово възнаграждение в размер на 510 лв.,
като до настоящия момент трудовото правоотношение не е прекратено.
С докладна от 01.10.2019 г. Васил А.
– на длъжност „организатор на стопанската дейност” в Рилската света обител е
уведомил игумена на манастира, че ищцата и Г. Димитров Станкев в началото на
работния ден на 26.09.2019 г. предали на Васил А. поверените им животни,
заявили, че напускат и преждевременно напуснали работното си място.
Обстоятелството, че ищцата не се явява на работа от 26.09.2019 г., се сочи и в
докладна записка до игумена на манастира от архимандрит Виталий от 30.09.2019
г.
Със заповед от 01.10.2019 г.
работодателят е изискал писмени обяснения от ищцата за причините за преждевременното
напускане от нея на работното й място на 26.09.2019 г. и неявяването й на
работа до датата на изготвяне на заповедта. В писмените си обяснения ищцата сочи,
че на 25.09.2019 г. прекият й
ръководител й забранил да извежда животните и оттогава не я допуска до
работното й място, без да й е връчил заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение. От 26.09.2019 г. до 08.10.2019 г. ищцата всеки ден идвала на
паркинга пред работното си място – метох „Пчелина”, а от 09.10.2019 г. била в
отпуск по болест. Отново същите обяснения са изискани и със заповед от
03.08.2020 г., като ищцата е изложила същите твърдения, включително за периода,
в който се е явявал на работното си място - до 08.10.2019 г.
В представения отговор от
07.08.2020 г. от Дирекция „Инспекция по труда” – гр. Кюстендил на подаден
сигнал от ищцата се сочи, че работодателят е начислил, но не е изплатил трудовото
възнаграждение на ищцата за м. 09.2019 г. в размер на 431, 77 лв., като е
издадено предписание за изплащането на възнаграждението до 30.09.2020 г.
Обстоятелството, че дължимото трудово възнаграждение на ищцата за м. 09.2019 г.
е начислено, се установява и от представената разчетно-платежна ведомост за
септември 2019 г.
От представено от ответника писмо от
ТП на НОИ – гр. Кюстендил от 25.11.2020 г. се установява, че в периода от
26.09.2019 г. до 01.10.2020 г. на ищцата са издадени болнични листове за
периодите: 09.10.2019 г. - 18.10.2019 г.; 28.10.2019 г. - 06.11.2019 г.; 07.11.2019
г. - 10.12.2019 г. и от 11.12.2019г. – 05.01.2020г. Осигурителят е посочил, че от 26.09.2019 г.
осигуряването е прекъснато. Работодателят е оспорил болничните листове /което
се установява и от представените с писмения отговор 3 бр. жалби/. На ищцата не
е изплащано парично обезщетение.
От изискана по реда на чл. 186 ГПК
справка от ТД на НАП – офис Кюстендил се установява, че осигуряването на ищцата
е спряно от 26.09.2019 г. въз основа на подадена от работодателя декларация за
месец 09.2019г.
Представени са и други писмени
доказателства, неотносими към предмета на доказване, поради което не следва да
се обсъждат.
От
заключението на вещото лице Г.В. по назначената съдебно – счетоводна експертиза
се установява, че: брутният размер на трудовото възнаграждение на ищеца за м.
септември 2019 г. е 530, 30 лв., респ. - обезщетението по чл. 213 КТ за периода
от 26.09.2019
г. до 01.10.2020 г. е в брутен размер от 7 309, 71 лв. Неплатеното трудово възнаграждение
за месец септември 2019 г. е в размер на 431, 77 лв. /чиста сума за
получаване/, като сумата е депозирана в касата на ответника. Обезщетението за
забава на плащането на трудовото възнаграждение е в размер на 55, 39 лв., а на обезщетението по чл. 213 КТ – 422, 39 лв.
Събрани
са гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г. Димитров Станкев, Виктор
Емилов Ортакчийски, Райчо Борисов Николов и Румен В. Гичев – Виталий – секретар
на Рилската света обител.
В
показанията си свидетелите Г. Станкев и
Райчо Николов сочат, че в края на последния работен ден на ищцата през м.
септември 2019 г. прекият им ръководител Васил А. заявил, че на другия ден
трябва да сдадат кравите. Поради това на другия ден ищцата и св. Г. Станкев не извели животните от обора в метох «Пчелина» и
изчакали пристигането на Васил А..
Свидетелят
Виктор Ортакчийски сочи, че след идването си Васил А. заявил на ищцата и св. Г.
Станкев, че трябва да предаде кравите и че е «до тук», след което възложил на
свидетеля Ортакчийски да се грижи за животните. Свидетелят Ортакчийски не се
съгласил, заявил, че ще напусне, и заедно с ищцата и свидетеля Г. Станкев
отишъл при касиера в Рилския манастир. Там на ищцата било обяснено, че за да си
получи заплатата, трябва да подаде молба за напускане, но тя заявила, че няма
да подаде молба, тъй като не напуска по свое желание, а е изгонена. В период от
около месец свидетелят Ортакчийски виждал ищцата да стои пред работното си
място – пред метох «Пчелина».
Свидетелят Г. Станкев /съжителстващ на съпружески начала с ищцата/ сочи,
че Васил А. поискал от него да сдаде кравите и го изпратил при касиера в
манастира; оттам били препратени при отец Виталий, който им изготвил молби за
напускане. Ищцата заявила, че не е съгласна да напуска и отец Виталий им казал
да си отидат вкъщи. При разговорите с касиера им било заявено, че ще получат
заплатите си, след като подпишат молби за напускане. През следващите месеци
свидетелката и ищеца всеки ден отивали пред работното си място, с изключение на
периода, в който били в отпуск по болест; търсили среща с игумена, но не били
приети. Обстоятелството, че ищцата отивала пред работното си място се сочи и от
свидетеля Райчо Николов, като той не си спомня колко време е виждал ищеца на
паркинга пред метоха, но били там от 08.00 сутринта до 16.30-17.00.
Свидетелят
отец Виталий сочи, че в края на м. септември 2019 г. ищцата дошла при него със
свидетеля Станкев и поискали заповед за освобождаване по негово желание.
Свидетелят обяснил, че е необходимо подаване на съответна молба, но ищцата отказала
да я подпише. Пряк ръководител на ищцата бил Васил А. и той му поставял
работните задачи; от разговор с последния свидетелят знае, че Васил А. не е
гонил ищецата от работа, но не бил доволен от начина, по който ищцата и св.
Станкев изпълнявала работата си.
Съобразно установената
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са искове с правно основание чл. 128, ал. 2,
чл. 213, ал. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД.
Ответникът не оспорва, че между
страните в процеса е налично валидно трудово правоотношение по силата на
сключен между тях трудов договор № ЛС-04-18-83 /08.10.2018г., по който ищцата
заема длъжността ,,общ работник “ в обектите на Рилската света обител.
Съгласно разпределението на
доказателствената тежест по правилата
чл. 154, ал. 1 ГПК, по иска с правно
основание чл. 128, ал. 2 КТ, доколкото ответникът не оспорва, че е налице между страните в процеса е налично
валидно трудово правоотношение по силата на сключен между тях трудов договор №
ЛС-04-18-83 /08.10.2018г., по който ищцата заема длъжността ,,общ работник “ в
обектите на Рилската света обител, следва да докаже останалите предпоставки за дължимост
на претендираното трудово възнаграждение и неговия размер, по иска с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ ищцата следва да
докаже по безспорен начин твърденията си за недопускане до работа в посочения
времеви период.
Ответникът следва да докажат
възраженията си, направени в отговора на исковата молба – правоизключващи,
правопрекратяващи, правоотлагащи, правопогасяващи, правоунищожаващи, както и
фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици.
По иска по
чл.128, т.2 вр. чл.242 от КТ:
Съгласно чл.124
от КТ, по трудовото правоотношение работникът е длъжен да изпълнява работата,
за която се е уговорил и да спазва установената трудова дисциплина, а
работодателят – да осигури условия за изпълнение на работата и да му плаща
възнаграждение за извършената работа. Съгласно чл.128 КТ работодателят е длъжен
да плаща договореното трудово възнаграждение в установения срок. От
доказателствата по делото се установи по безспорен начин, че дължимото нетно
трудово възнаграждение за отработения период от м. септември 2019 г. – 16
работни дни, в размер на 431, 77 лв., не
е изплатено, което води до извод за основателност на предявения иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 245 КТ е
основателен и искът за заплащане на обезщетение за забава за периода 06.10.2019 г. -
01.10.2020 г. Ответникът не ангажира доказателства в подкрепа на твърдението,
че не създава пречки за получаване на трудовото възнаграждение от ищеца; от
събраните гласни доказателства се установява, че ищецът е търсил заплатата си,
но получаването й е било обвързвано от служители на ответника с подаване на
молба за прекратяване на трудовия договор. В подкрепа на този извод е и
представеното писмо от 07.08.2020 г. от Дирекция „Инспекция по труда” – гр.
Кюстендил, съдържащо констатация за неизплащане на трудовото възнаграждение на
ищеца за м. 09.2019 г., като е издадено предписание за изплащане на
възнаграждението до 30.09.2020 г. Поради това ответникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва върху неизплатеното в срок трудово възнаграждение на ищеца в
размер на 55, 39 лв., съгласно заключението по съдебно –
счетоводната експертиза.
По иска по
чл.213, ал.2 КТ:
Обезщетението
по чл. 213, ал. 2 КТ се дължи при последващо неправомерно недопускане до
работата, за изпълнението на която е сключен трудовият договор. Липсва
изискване за присъствие през целия период или през различни периоди на
недопускане; напълно достатъчно е работникът да е изявил готовност за работа и
да не е допуснат незаконно, за да се приеме, че има недопускане на работа. Това
недопускане до работа е незаконно, тъй като е извършено в нарушение на
основното задължение на работодателя да осигури на работника или служителя
нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение. За основателността
на иска е достатъчно установяването на еднократно недопускане до работа /Решение № 518 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 374/2009 г., IV г. о., ГК;
Решение № 246 от 28.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4719/2017 г., IV г. о., ГК, и
др./.
В тежест на ищеца е да докаже твърдяното
недопускане на работа: да е изявил готовност за работа и да не е допуснат
незаконно.
Съдът счита, че от събраните гласни
доказателства се установи по безспорен начин, че пряк ръководител на ищцата по
трудовото му правоотношение е Васил А. – на длъжност „организатор на стопанската дейност” в Рилския
манастир, както и че на 25.09.2019
г., в края на работния ден Васил А. е разпоредил на ищцата на другия ден да сдаде животните, а не да
ги извежда на паша, за които се грижела заедно със свидетеля Г. Станкев
съгласно установеното по делото. Отправянето на това разпореждане от прекия
ръководител се установи не само от показанията на свидетеля Г.
Станкев, но и на Райчо Николов /свидетел, допуснат по искане на ответника/. От
събраните гласни доказателства се установи, че ищцата е изпълнила даденото й
разпореждане и на 26.09.2019
г. не извела животните на паша, а ги предала на Васил А., който възложил на друг работник да ги изведе
на паша. След това ищцата провела разговори с касиера и секретаря на ответника,
при които отказала да подпише предложената й молба за прекратяване на трудовия
договор по негова инициатива и се завърнала на работното си място – пред обора
на метох „Пчелина“, но не била допускана до работното си място.
По делото не е установено прекият ръководител на
ищцата да й е възложил някакви задачи на 26.09.2019 г. или през следващите
работни дни, в които според събраните гласни доказателства, включително от
показанията на свидетеля Райчо Николов, ищцата отново е идвала и се е намирал
пред метоха, в който се помещава и обора с поверените до 25.09.2019 г. животни, а на 01.10.2019 г. Васил А. изготвил
представената с отговора докладна до игумена на манастира, че ищцата в началото
на работния ден на 26.09.2019 г. му предала поверените животни, заявила, че
напуска и преждевременно напуснал работното си място.
Отразеното в посочения частен свидетелстващ документ
не съответства на установените по делото, включително от показанията на
свидетеля Райчо Николов, обстоятелства за разпоредено от Васил А. предаване на
животните от ищцата, възлагане от Васил А. на грижите за тях на друг работник,
както и липсата на други последващи разпореждания от Васил А. към ищцата както
на 26.09.2019 г., така и през следващите дни.
Следователно по делото е установено недопускането на
ищеца от работодателя /посредством прекия ръководител на ищеца/ да изпълнява
трудовите си функции на 26.09.2019 г. и през следващите дни. При твърдяното от
ответника неявяване на работа от страна на ищеца за повече от два последователни работни дни е било налице основание за започване на дисциплинарно производство, като
съгласно изричната разпоредба на чл. 194, ал. 3 КТ в периода на ползване на
отпуск по болест сроковете за налагане на наказание не текат, т.е. след периода
на отпуск съгласно последния издаден болничен лист – след 05.01.2020 г., е
липсвала пречка за развитие на дисциплинарно производство срещу ищеца.
След установяването още на 26.09.2019 г. /видно от
показанията на свидетеля отец Виталий/, че ищцата отказва да подаде молба за
прекратяване на трудовото правоотношение, при преценка на работодателя за
незадоволително изпълнение на служебните задължения /предвид заявеното от Васил
А. пред свидетеля отец Виталий, че ищцата не си върши добре работата/, той е
следвало да предприеме действия за прекратяване на трудовото правоотношение по
своя инициатива – например поради липса на качества на работника за ефективно
изпълнение на работата или друго от основанията, предвидени в КТ. При липсата
на такива действия, недопускането на работа на ищеца е незаконно: след като
работникът е изявил готовност да престира труд, той е изпълнил задължението си
за явяване на работа, на което съответства задължението на работодателя да го
допусне да изпълнява трудовите си функции. Неизпълнението на това задължение от
ответника противоречи на принципа за добросъвестност при осъществяване на
трудовите права и задължения и на забраната за злоупотреба с тях (чл.8, ал.1 КТ).
Работодателят не е предприел действия за прекратяване
на трудовия договор, като по делото не е спорно, че и понастоящем трудовото
правоотношение продължава да съществува – няма и регистриране на уведомление в
НАП за прекратяване на съществуващото между страните ТПО. Поради това и предвид
установеното недопускане на ищеца до работа предявеният иск за заплащане на обезщетение по чл. 213,
ал. 2 КТ е основателен. Отговорността
за заплащането му е на работодателя и на виновните длъжностни лица при
условията на солидарност и е с фиксиран размер - брутното трудово
възнаграждение за периода на недопускането, т.е. 7 390, 71 лв.
съгласно заключението по назначената съдебно – счетоводна експертиза.
Предвид
безспорно установеното по делото, че на ищцата не е изплащано обезщетение по представените
от него болнични листове, липсва основание за приспадане от размера на
обезщетението на периодите от време, за които се отнасят посочените болнични
листове.
За отговорността на работодателя е без значение
обстоятелството, дали през исковия период ищецът е получил доход от друга
осъществена от него дейност,
съвместявана с дейността по трудовото правоотношение, тъй като разпоредбата на чл. 213 КТ не
предвижда намаляване на отговорността, изразяващо се в такова приспадане /Решение № 73 от 17.07.2018 г. на ВКС
по гр. д. № 1357/2017 г., IV г. о., ГК/.
Неоснователен е искът за заплащане на
обезщетение за забава на плащането на обезщетението за недопускане на работа. Отговорността на работодателя е договорна и произтича от неизпълнение на
задълженията му по сключения трудов договор за осигуряване на работа. Поради
договорния характер на отговорността и липса на уредба в КТ относно началната дата, от която се дължи
лихва върху обезщетението, приложими са общите принципи на ЗЗД, което значи, че тя се дължи от момента на
поканата, респективно от подаване на исковата молба, ако няма отправена покана
по-рано /Решение № 552 от 1996 г.,
5-членен с-в; Тълкувателно решение №
3 от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., ОСГК; Определение № 901 от 10.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 376/2010 г.,
III г. о., ГК и др./. Не са представени доказателства за получена от ответника
покана за заплащане на обезщетението. Поради това обезщетение за забава в размер
на законната лихва се дължи от деня,
в който е предявен искът – 05.10.2020 г.
По разноските:
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да заплати по сметка на РС –
Дупница държавна такса върху уважените искове в размер на 395, 63 лв. /общо 100
лева - по 50 лв. по иска с правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл. 242 от КТ и по чл. 86 ЗЗД във връзка с
него; 295, 63 лева по иска с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ/, както и разноски за вещо
лице – 170 лв.
На основание чл.78, ал.1 ГПК и
предвид направеното искане, ответникът следва да заплати на ищеца сторените
разноски за един адвокат съразмерно с уважената част от исковете в размер на 375,
20 лв.
Ответникът не е претендирал
разноски.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ :
ОСЪЖДА РИЛСКА СВЕТА ОБИТЕЛ - РИЛСКИ МАНАСТИР с ЕИК ********* да заплати на В.Д.А. с ЕГН **********, с адрес: *** сумата 431, 77 лева,
представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение
за м. 09.2019 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба – 05.10.2020 г., до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата 55, 39 лева – обезщетение за
забава на заплащането на трудовото възнаграждение за периода 06.10.2019 г. -
01.10.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ иска по
чл. 128, ал. 2 КТ до пълния претендиран размер от 530, 00 лева или за сумата от
98, 23 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА РИЛСКА СВЕТА ОБИТЕЛ - РИЛСКИ МАНАСТИР с ЕИК ********* да заплати на В.Д.А. с ЕГН **********, с адрес: ***
сумата 7 390, 71 лева, представляваща обезщетение за незаконно
недопускане до работа на ищцата за периода 26.09.2019 г. -
01.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба – 05.10.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ
иска за осъждане на РИЛСКА СВЕТА ОБИТЕЛ - РИЛСКИ МАНАСТИР с ЕИК ********* да
заплати на В.Д.А. с ЕГН
**********, с адрес: *** сумата 422, 39 лева, представляваща обезщетение за
забава на плащането на обезщетението за недопускане на работа, като
неоснователен.
ОСЪЖДА РИЛСКА СВЕТА ОБИТЕЛ - РИЛСКИ
МАНАСТИР с ЕИК ********* да заплати по сметка на Районен съд – Дупница държавна такса по предявените искове в
общ размер на 395, 63 лева и разход
от бюджета на съда за възнаграждение на вещо лице в размер на 170, 00 лева.
ОСЪЖДА РИЛСКА СВЕТА ОБИТЕЛ - РИЛСКИ МАНАСТИР с ЕИК ********* да заплати на В.Д.А. с ЕГН **********, с адрес: ***
сумата 375, 20 лева, представляващи
сторени разноски за адвокатски хонорар в производството съразмерно с уважената
част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано
пред Окръжен съд – Кюстендил в двуседмичен срок от връчването му на страните с
въззивна жалба.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: