Р Е
Ш Е Н
И Е №260127
гр.Кюстендил, 11.06.2021г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение,
първи състав, в открито заседание на шестнадесети февруари, две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА
ДЖОНЕВА
при секретаря: Симона Цикова,
разгледа докладваното от съдия Веселина Джонева в.гр.д.№576/2020г.
по описа на Окръжен съд-Кюстендил и, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е
образувано по въззивната жалба на А.К.С., с ЕГН **********,
с адрес ***, против решение №260124/26.10.2020г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д.№597 по описа за 2017г. на същия съд.
Така
посоченото решение се обжалва в частите,
в които, РС-Кюстендил е осъдил А.К.С., с посочени по-горе ЕГН и адрес, да
заплати на Е.Н.Г., с ЕГН ********** и адрес ***, следните суми: *******лева, представляваща обезщетение
за лишаване от ползването на лек автомобил марка „*********“ с ДК №КН*********ВА
за периода 21.02.2017г. – 17.04.2018г., ведно със законната лихва от
08.06.2018г. до погасяване на задължението; *********лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 21.02.2017г. до 17.04.2018г.; *********лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на джип-пикап „*********“
L*****, с рег. №КН*****ВМ, за периода 21.02.2017г. - 17.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на предявяване на претенцията до погасяване на задължението, както и сумата от *****лева, представляваща дължима лихва
за забава за периода 21.02.2017г. – 17.04.2018г.
Претендира
се отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на акт, с който
претенциите за заплащане на обезщетения и лихви да бъдат отхвърлени. Поддържа
се, че атакуваното решение е неправилно, тъй като съдът бил достигнал до
погрешен извод, че Е.Г. е била лишена от възможността да ползва съсобствените моторни превозни средства в периода от
21.02.2017г. до 17.04.2018г. Твърди се, че от събраните по делото писмени и
гласни доказателства се установявало, че през посочения период Г. е притежавала
ключ от лекия автомобил марка „*********“, че в нейно държане са се намирали
регистрационните му талони и със същите тя е посетила Сектор „******“, като е
спряла от движение автомобила, с което на практика през исковия период същият
не е могъл да бъде използван по предназначение, при което е недопустимо да й се
присъжда обезщетение за това, че е била лишена от ползването му, още повече, че
за този автомобил за посочения период не е имало сключен договор за
задължителна застраховка „******“. По отношение на другия автомобил – марка „*********“
L*****, се твърди, че в периода от 21.02.2017г.
до 17.04.2018г. същият е бил в автосервиоз за
извършване на ремонт, което било видно от представения по делото договор,
установяващ това обстоятелство, поради което и относно този автомобил на Г. не
се следвало обезщетение, тъй като нито един от собствениците не е бил в
състояние да го ползва, поради обективна невъзможност за това.
В срока
по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – Е.Н.Г.,
чрез пълномощника й адв.Сл.Л. ***. Твърди се, че
жалбата срещу атакуваните части на постановеното първоинстанционно
решение е неоснователна и се претендира потвърждаване на съдебния акт. По
отношение на доводите на жалбоподателя, касаещи лек автомобил марка „*********“
с ДК №КН ********* ВА се сочи, че твърдението, че Г. била посетила Сектор „******“
и спряла от движение автомобила се въвеждало несвоевременно в процеса, тъй като
претенцията за уреждане на сметки относно този автомобил била предявена в
съдебно заседание на 08.06.2018г., в присъствието на А.С. и на процесуалния му
представител, които оспорили иска с единствения довод, че липсват
доказателства, че през посочения период двата автомобила са се намирали във
владение и държане на А.С.. Сочи се, че в това съдебно заседание пълномощникът
на последния изрично заявил, че няма нужда и не желае да му се предоставя
допълнителен срок за становище по претенциите, като същевременно не били
поискани никакви доказателства в подкрепа на възраженията им, включително и
след изготвяне на доклада от съда и даване на възможност за искания за
доказателства. Същевременно, въззиваемата в отговора
излага доводи за неоснователност на направеното срещу иска възражение, че
леките автомобили не се намирали във владение и държане на С. през процесния период, доколкото това обстоятелство било
посочено в решението за допускане на делба; изпратената до С. нотариална покана
и представено постановление за отказ да се образува наказателно производство не
били оспорени от страна на същия, в този смисъл били показанията на разпитания
свидетел С., а и огледите на автомобилите с цел изготвяне на заключения по
назначените по делото експертизи са били извършвани при жалбоподателя.
Въззиваемата сочи, че едва в съдебно заседание, проведено на 18.10.2018г. пълномощникът
на жалбоподателя е навел твърдение, че л.а. марка „*****“ е бил спрян от
движение от месец май 2017г. и е поискал изискване на справка за установяване
на този факт, произтичащ от липса на сключена задължителна застраховка „******“
и извършен технически преглед, а евентуално – за издаване на съдебно
удостоверение, които искания са били оставени без уважение, поради заявяването
им след изтичане на преклузивния срок за това. В
отговора на въззивната жалба се изтъква, че пред първоинстанционния съд не е било заявявано твърдение, че
именно Е.Г. е предприела действия по спиране на автомобила от движение, като се
възразява, че независимо от това на чие име се е водил автомобила, след
прекратяването на брака между страните същият станал обикновена съсобственост,
поради което всяка от страните е могла да иска спиране от движение, да
предоставя автомобила за извършване на технически преглед или да сключва
договор за задължителна застраховка „******“, в това число и С., в чието
държане се е намирал автомобила.
Относно
оплакванията във въззивната жалба, касаещи лек
автомобил марка „********* L *****“, с ДК № КН ***** ВМ, в отговора се сочи, че такива в
посока, че през целия исков период автомобилът се е намирал в автосервиз, са
били заявени за пръв път във въззивната жалба, поради
което липсвала която и да е от хипотезите на чл.266 от ГПК. Квалифицира се като
невярно твърдението в жалбата, че по делото бил представен договор, установяващ
това обстоятелство. Същевременно се твърди, че по делото било установено
категорично, че през периода автомобилът се е използвал и привеждал в движение
за нуждите на С..***, след като се запозна с материалите по делото прие,
че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от
страна в първоинстанционното производство, която има
право и интерес от обжалване, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
Съдебният състав, след преценка на събраните по делото
доказателства, на доводите и възраженията на страните, намира следното от
фактическа страна:
С влязло в сила съдебно решение №204/16.03.2018г. по
гр.д.№597/2017г. по описа на Районен съд-Кюстендил е допуснато извършването на
съдебна делба между Е.Н.Г., с ЕГН ********** и
адрес: ***, и А.К.С., с ЕГН ********** и адрес: *** по отношение на недвижим
имот и множество движими вещи, сред които и лек автомобил марка „*****”,
модел „Е *****”, с рама №*********************, с рег.№КН*********ВА и товарен
автомобил марка „*********”, модел „Л *****”, с рама №*********************, с
рег.№КН*****ВМ, като делбата е била допусната при равни за страните права – по
1/2 ид.ч. за всеки. Изрично в първоинстанционното
решение е посочено, че въпросните две движимости се
намират в държане на А.С., което – както се установява – е сторено след като
съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване това обстоятелство на
база изричното заявление на С. в посочения смисъл, направено в съдебно
заседание на 10.11.2017г.
Във втората фаза на делбеното
производство, в преклузивния срок по чл.346 от ГПК съделителката Е.Г. е предявила срещу съделителя
А.С. претенции за уреждане на сметни отношения помежду им, които са изменени
при условията на чл.214 ал.1 от ГПК в хода на производството, а именно – за
осъждане на С. да й заплати обезщетение за времето от
21.02.2017г. до 17.04.2018г. заради това, че я е лишил от възможността да
ползва съсобствените моторни превозни средства,
допуснати до делба, съответно: *******лева – обезщетение за лишаването от ползванетопрезгорния период на лек автомобил марка „*****“,
модел „Е *****“. Рег.№КН ********* ВА, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на предявяване на претенцията – 08.06.2018г., до
окончателното изплащане, както и мораторна лихва за
забава върху обезщетението за периода от 21.02.2017г. до 17.04.2018г. в размер
на ******лева; ****** лева - обезщетение за лишаване от ползване на джип-пикап „*********“ L*****, с рег.№КН*****ВМ за периода 21.02.2017г. до
17.04.2018г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на претенцията
до погасяване на задължението, както и мораторна
лихва за забава за периода 21.02.2017г.–17.04.2018 г. върху тази сума в размер
на ******лева.
Ответникът по тези претенции ги е оспорил,
възразявайки, че липсват доказателства, че през процесния
период автомобилите са се намирали в негово държане.
Установено е от показанията на свидетеля Н. С., баща
на Г., че след като съделителите, бивши съпрузи се
разделили, лекият автомобил марка „*****“ останал да се ползва от Е.Г., а
товарният автомобил марка „*********“ – от А.С.. Това фактическо положение,
според свидетеля, се променило на 17.02.2017г., когато С. взел лекия автомобил
марка „*****“, използвайки ключовете, с които разполагал, от мястото, където
бил паркиран – пред сградата на РЗИ, където Г. работела, след което отказал да
го върне. Свидетелят е посочил, че Г. не могла да установи местонахождението му
– нито пред жилището, нито пред местоработата на ответника, независимо, че
имала желание да си го вземе обратно, тъй като й бил нужен. Според свидетеля,
документите за лекия автомобил останали у ищцата.
На същата дата – 17.02.2017г.,
Е. С. подала жалба за случилото се до РПУ, а с постановление от 03.04.2017г.
прокурор при РП-Кюстендил отказал да образува наказателно производство, с
довод, че се касае за гражданско – правен спор и липса на данни за извършено
престъпление от общ характер.
На 21.02.2017г. на А.С. е била връчена нотариална
покана, с която ищцата го приканила да й предостави за ползване всеки от двата съсобствени автомобила, съобразно нейните права или да й
заплаща обезщетение по смисъла на чл.31 ал2 от ЗС, в размер на по *****лева
месечно за всеки от автомобилите.
По делото пред районния съд са приети няколко
заключения, целящи да установят средната пазарна наемна цена за всеки от
автомобилите за исковия период. В решението си КнРС е
обсъдил констатациите и изводите на експертите по така назначените експертизи,
като в обжалваното решение е възприел разрешенията, обективирани
в назначената комплексна автотехническа-икономическа
експертиза на вещите лица С.П.и И.Д., според които средната пазарна наемна цена
на лек автомобил марка „*********“ с ДК№КН*********ВА за целия период от
21.02.2017г. до 17.04.2018г., включително е в размер на *****лева (след
приспадане на основните разходи по автомобила и при приета пазарна цена за
същия – ***** лева), а средната пазарна наемна цена за товарен автомобил „*********
Л *****“ с ДК№КН*****ВМ за периода от 21.02.2017г. до 17.04.2018г., включително
е в размер на *****лева (след приспадане стойността на основните разходи по
автомобила и при приета пазарна цена за същия
- ***** лева). Тези фактически констатации не са оспорени от страните в
рамките на въззивното производство.
При тези данни, КнРС приел
от правна страна по заявеното искане за уреждане на сметки между съделителите, че същото е частично основателно, като
относно размера на претендираните обезщетения, така и
относно размера на търсените обезвреди за забава, изтъквайки най-общо следното:
Съгласно чл.31
ал.2 от ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от
съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване. Фактическият състав на вземането за
обезщетение включва елементите: 1/ съсобственост върху вещта; 2/ ползване на
вещта от единия съсобственик за задоволяване на свои собствени нужди; 3/
писмена покана за заплащане на обезщетение и възпрепятстване на ползването от
страна на ползващия съсобственик на възможността неползващия съсобственик да
упражнява правомощието да ползва вещта съобразно правата си в съсобствеността.
Съдът е посочил, че първата от така изброените
предпоставки е налице , тъй като наличието на съсобственост по отношение на
допуснатите део делба превозни средства е установено
със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение
в първата фаза на делбата.
Със същото съдебно решение, според съда, е било
установено, че въпросните движими вещи се държат от ответника.
Съдът е приел за установено, че процесните
МПС през исковия период са се ползвали от ответника, което е лишило ищцата от
възможността да ги ползва, съобразно обема на правата си в съсобствеността. В
тази връзка, съдът е пояснил, че ползване на цялата обща вещта за задоволяване
на свои собствени нужди, е налице когато един от съсобствениците упражнява
фактическа власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на другия
съсобственик и се ползва или при необходимост може да се ползва от нейните
полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди
или потребности – или той ползва лично по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС общата
вещ – разбиране, застъпено в Тълкувателно решение №7/2012г. от 02.11.2012г. по
т.д.№7/2012г. на ОСГК на ВКС. Според КнРС, за да се
освободи от отговорност, последният следва да предложи на съсобственика си да
ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури
възможността реално да упражнява това свое право.
Районният съд е застъпил позиция, че в разглеждания
случай е установено, че през процесния период ищцата
не е разполагала с достъп до съсобствените МПС. Имала
е ключ, но ответникът е създавал пречки тя да ги ползва, според правата й в
съсобствеността. Изтъкнал е, че ответникът не е оспорил твърдението, че на
17.02.2017г. е взел МПС марка „*****“, нито, че е ползвал другото МПС марка „*********“.
Във връзка с наведен в хода на производството довод, съдът е приел, че по
делото липсват доказателства посочените превозни средства да са били спрени от
движение, респ. да е съществувала невъзможност за ползването им по
предназначение.
Съдът е посочил, че е доказано наличието и на третата
от горепосочените предпоставки, а именно – отправянето на покана за осигуряване
възможност за ползване на вещите, респ. за заплащане на обезщетение.
Предвид изложените доводи, районният съд е приел за
осъществен фактическият състав на вземането за обезщетения и е намерил, че
ответникът дължи обезщетение за периода от датата на писменото поискване, до
датата на предявяване на иска в делбеното производство.
Относно размера, КнРС е кредитирал като обективно
заключението по приетата съдебна комплексна експертиза, изготвена от вещите
лица П. и Д., което за разлика от другите приети експертизи, според съда,
най-задълбочено и в най-пълна степен изяснявало спорните факти относно средната
пазарна наемна цена на всеки от автомобилите, след приспадане на основните разходи по тях.
Районният съд е посочил, че размерът на дължимите
обезщетения следва да бъде определен като половината от установения за периода
среден месечен наем, тъй като ползата, от която е лишен съсобственикът, който
не си служи с вещта следва да бъде равна на частта от наема, на която той би
имал право, ако бъде отдадена под наем- Тълкувателно решение №7/2012г. от 02.11.2012г. по тълкувателно дело №7/2012г. на ОСГК на ВКС и
Тълкувателно решение №129/30.06.1986г., ОСГК.
При това положение, съдът е приел, че претенцията за
присъждане на обезщетение от лишаване от ползването на лек автомобил марка „*********“
е основателна в размер на *******лева за периода 21.02.2017 г. – 17.04.2018г.,
като я е уважил за тази сума и е отхвърлил иска за горницата до *******лева.
Присъдил е законната лихва от датата на предявяването й – 08.06.2018г., до
погасяване на задължението, и е уважил частично иска по чл.86 ал.1 от ЗЗД, като
е присъдил мораторна лихва периода от 21.02.2017г. до
17.04.2018г. в размер на *********лева, отхвърляйки иска за горницата над тази
сума до претендираните ******лева.
Частично е уважена и претенцията за присъждане на обезщетение
за лишаване от ползване на джип-пикап „*********“ L***** за периода 21.02.2017г. до
17.04.2018г., а именно - за сумата от *********лева, ведно със законната лихва
от датата на предявяване на претенцията – 08.06.2018г., до погасяване на
задължението, като до пълния претендиран размер от ******
лева е отхвърлена. Претенцията за присъждане на обезщетение за забава в тази
част, за периода 21.02.2017г. – 17.04.2018г. е уважена за сума в размер на *****лева,
като искът до пълния му предявен размер от ******лева е отхвърлен.
Преценявайки установените по делото факти, настоящият състав на
ОС-Кюстендил, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение:
Въззивният съд, в
съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на
валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно и допустимо.
2. Относно правилността на решението:
Според съда,
решението е правилно и, като такова следва да бъде потвърдено. Настоящият
състав споделя изцяло изводите на РС-Кюстендил относно осъществяването на
кумулативно изискуемите се по чл.31 ал.2 от ЗС предпоставки за уважаване на
предявените искове при условията на чл.346 от ГПК, поради което на основание
чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, без да намира необходимост да ги преповтаря, с оглед подробното им
изложение по-горе в настоящия съдебен акт.
По
възраженията в жалбата трябва да се отбележи следното:
Въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото
във въззивната жалба, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна
норма или следи за защити интереса на определени частноправни субекти.
Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на
посочените във въззивната жалба процесуални действия
на първоинстанционния съд и обосноваността само на
изрично посочените негови фактически констатации.
В конкретния
случай, във въззивната жалба са направени няколко
оплаквания, които съдът приема за несъстоятелни, като те са в посока, че съдът
неправилно е приел, че ищцата Е.Г. е била лишена от ползването на двата
автомобила през процесния период.
Относно обезщетението
за лишаване от ползване на автомобила марка „********* L *****“ въззивникът
прави оплакване, че ищцата няма как да е била лишена от ползването, тъй като
автомобилът обективно не е могъл да се ползва, доколкото през целия период – от
21.02.2017г. до 17.04.2018г., автомобилът се е
намирал в автосервиз за ремонт. Подобно фактическо твърдение е наведено за пръв
път във въззивната жалба, което е обусловило и
процесуалната невъзможност да бъде доказано, а и не може да бъде обсъждано
въобще, предвид това, че ответникът още пред районния съд, след предявяване на
претенцията и предоставянето на срок за становище, е изгубил правото да заявява
нови възражения.
Относно
претенцията, свързана с лекия автомобил марка „*****“, въззивникът
твърди, че същият не е могъл да бъде използван през исковия период по
предназначение, тъй като самата ищца го е спряла от движение (в момент, който
не е конкретизиран). Отново се касае за несвоевременно въведено в процеса
възражение срещу фактите, на които е основана исковата претенция, с тази
отлика, че това възражение е направено още пред районния съд, но не
своевременно.
В
определението, с което въззивният съд се е произнесъл
по искането за допускане на доказателства пред настоящата инстанция за
установяване верността на това оплакване, е посочено – и тези доводи са относими и към настоящото обсъждане – че при приемането на
претенцията за уреждане на сметки, ответникът по тази претенция, тук –
жалбоподател, е направил своите възражения, заявил е, че не желае да му бъде
предоставяна допълнителна възможност за становище, а след доклада на съда не е
отправил искания. Едва в следващото съдебно заседание пълномощникът на С. е
противопоставил нови доводи, за които не е заявил да са били нововъзникнали или новоузнати, и
съдът в приложение, а не в разрез с процесуалните правила е отказал да допусне
доказателства за тяхното установяване. При положение, че това процесуално
действие е законосъобразно, въззивният съд не допусна
събирането на доказателства за твърдяното спиране от движение на този автомобил
и основанието за това. Изводима е констатацията, че твърдението на
жалбоподателя е голословно и недоказано и от него не могат да се формират
релевантни правни изводи. Що се отнася до възражението, че ищцата е разполагала
с ключ от този автомобил, то следва да се отбележи, че по делото са налице данни,
че независимо от този факт, за нея е било неизвестно местонахождението на
автомобила, поради което е явно, че независимо от притежаването на ключове, Г.
не е могла да го ползва.
При горните
доводи, обжалваното решение в посочената част следва да се потвърди.
3. Относно разноските:
С оглед
изхода от въззивното обжалване на жалбоподателя не се
следват разноски.
На въззиваемата се дължат разноски за заплатеното за тази
инстанция адвокатско възнаграждение в размер на *****лева.
Воден от горното, Окръжен
съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение №260124/26.10.2020г. на
Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.№597 по описа за 2017г. на същия
съд, в частите, в които, РС-Кюстендил
е осъдил А.К.С. с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Е.Н.Г., с ЕГН **********
и адрес ***, следните суми: *******лева,
представляваща обезщетение за лишаване от ползването на лек автомобил марка „*********“
с ДК №КН*********ВА за периода 21.02.2017г. – 17.04.2018г., ведно със законната
лихва от 08.06.2018г. до погасяване на задължението; *********лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 21.02.2017г. до 17.04.2018г.; *********лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на джип-пикап „*********“
L*****, с рег. №КН*****ВМ, за периода 21.02.2017г. - 17.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на предявяване на претенцията до погасяване на задължението, както и сумата от *****лева, представляваща дължима лихва
за забава за периода 21.02.2017г. – 17.04.2018г.
В останалите части решението
не е обжалвано и е влязло в сила.
О С Ъ Ж Д А А.К.С. с ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на Е.Н.Г., с ЕГН ********** и адрес *** сумата от *****лева (********), представляваща
сторени по делото разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС на РБ в едномесечен срок от датата на връчване на решението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.