№ 243
гр. Варна, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. Иванова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20243100502292 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н. В. Н., ЕГН **********, срещу
Решение №***************г. по гр. дело №**********г. на ВРС, 34-ти
състав, с което е прието за установено в между страните, че отв. Н. В. Н.,
ЕГН **********, дължи на С. И. С., ЕГН **********, сумата от 13 500.00лв.
(тринадесет хиляди и петстотин лева), представляваща незаплатена
главницата по паричен заем, предоставен чрез банков превод на 18.03.2019г.,
сумата от 501.30лв. (пет хиляди и един лева и тридесет стотинки),
представляваща законна лихва за забава върху заемната сума за периода от
07.06.2023г. до 18.09.2023г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда –
19.09.2023г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е
издадена заповед №*************г. по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№*********г. на ВРС, 25-ти състав, на осн. чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.240,
ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано и постановено при противоречие с трайната
съдебна практика. Първоинстанционният съд не е анализирал задълбочено и в
съвкупност събраните доказателства по делото, поради което е достигнал и до
погрешни правни изводи. Сключването на договор за заем между страните по
1
делото не е доказано при липсата на двустранно подписан писмен документ, а
гласните доказателства за същото са недопустими на осн. чл.164, ал.1, т.3 ГПК
предвид цената от 13 500лв. Преводът на парична сума не може да служи като
доказателство за заемно правоотношение, в която връзка въззивницата цитира
практика на ВКС на РБ. В представеното платежно от 18.03.2019г. е посочено
основанието „погасяване на кредит“, а не „заем“, за да доказва то заемно
правоотношение. Действително сумата е послужила за предсрочно погасяване
на задължения на Н. Н. към Б., но Н. не се е договаряла или съгласявала да
връща на С. С.о сумата, тъй като самият кредит е послужил за ремонт и
обзавеждане на общо обитаваното от страните през 2016г. жилище. С оглед на
това се моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на
предявените искове в цялост, с присъждане на разноски за две инстанции, а в
о.с.з. доводите и искането до съда се поддържат.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа твърденията си пред
ВРС за доказаност на всички предпоставки на исковете. Поддържа
правилността и законосъобразността на обжалваното решение, за което излага
съображения. В основата на заемното правоотношение е предаването на
сумата, което изцяло е доказано по делото, а че то е било с цел заем, а не
ремонт на жилище, било изяснено от свидетелските показания. Позоваването
на съдебна практика от въззивницата не е коректно. Моли за потвърждаване
на решението на ВРС и за съдебни разноски за пред ВОС, а в о.с.з. поддържа
искането си.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо, а по останалите въпроси взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на С. И. С., ЕГН
**********, с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.240, ал.1 и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че
отв. Н. В. Н., ЕГН**********, дължи на ищеца С. С. сумата от 13 500.00лв.
(тринадесет хиляди и петстотин лева), представляваща незаплатена
главницата по паричен заем, предоставен чрез банков превод на 18.03.2019г.,
сумата от 501.30лв. (пет хиляди и един лева и тридесет стотинки),
представляваща законна лихва за забава върху заемната сума за периода от
07.06.2023г. до 18.09.2023г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда –
19.09.2023г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е
издадена заповед №*************г. по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№*********г. на ВРС, 25-ти състав.
Евентуално е предявен и приет за разглеждане иск на С. И. С. с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за осъждане на отв. Н. В. Н. да върне на
ищеца сумата от 13 500.00лв., като получена чрез банковия превод на
2
18.03.2019г. без основание.
Ищецът твърди, че с отв. Н. Н. са били във фактическо съжителство от
2010г. до средата на 2019г. В началото на 2019г. на адреса, на който живеели,
започнали да идват покани за доброволно плащане на много изтеглени от Н.
кредити. При разговор последната потвърдила пред С., че има сериозни
финансови задължения, предвид зависимостта й към хазарта. Ответницата
отправила молба към ищеца за предоставяне на заем в размер на 13 500 лева,
като поела задължението да върне предоставената й сума в срок до
31.12.2021г. С оглед постигнато съгласие на 18.03.2019г. страните посетили
„О.Б.Б.“ АД и ищецът превел от личната си сметка в личната банкова сметка
на ответницата сумата 13 500лв. С оглед близките им отношения страните не
съставили документи за уговорката им. Въпреки поетото задължение, Н. не
върнала заетата й сума, вкл. и след изпращане на нотариална покана, поради
което ищецът подал заявление, по което била издадена заповед за изпълнение
срещу задължението, срещу която постъпило възражение. С оглед това за
ищеца се е породил правният интерес да предяви настоящите искове за
установяване спрямо ответницата на вземането си за исковите суми, които
моли да бъдат уважени.
В о.с.з. ищецът поддържа твърденията и исковете си си, а в условията на
евентуалност претендира исковата главница като платена чрез същия банков
превод без правно основание.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата Н. Н. депозира писмен отговор, в
който изразява становище за неоснователност на исковете. Не оспорва, че
страните са били във фактическо съпружеско съжителство, както и че
процесната сума е била преведена от ищеца по банковата й сметка на сочената
дата 18.03.2019г. Оспорва обаче този сума да й е била дадена в заем за
погасяване на нейни задължения, свързани със зависимост от хазарт, каквито
отрича да има. Поддържа, че по време на съжителство с ищеца, през 2016г.,
двамата взели общо решение да обновят жилището, в което живеели, като
закупят нови електроуреди и извършат частичен ремонт. Към онзи момент Н.
Н. работила за „К.Б. ЕООД енд Ко“, като обслужващата последното дружество
Б. предлагала преференциални условия за служители на К.. Поради това и
страните решили Н. да изтегли кредит, който заедно да погасяват. Твърди, че с
получената сума от 13 500лв. бил погасен предсрочно заемът,средствата по
който били разходвани за ремонта и новото обзавеждане на дома им през
2016г. Твърди, че след като страните окончателно се разделили, при напускане
на жилището ответникът си е взел и част от закупените със средства от
кредита вещи - вградена фурна, стъклокерамичен плот, котлон, абсорбатор,
хладилник и телевизор. С оглед изложеното моли, за отхвърляне на
предявените искове.
В о.с.з. ответницата поддържа съображенията си за неоснователност на
иска. Въвежда и твърденията, че е изтеглила два кредита – един през 2016г. за
сумата от 10 000 лева и втори – през 2018г. за сумата от 5 000лева. Поддържа
3
още, че ремонтните действия в дома, който са обитавали, били извършени през
2016г., като същите са се изразявали в усвояване на терасата, като е избита
стената към същата, направена нова кухня с вградена фурна, абсорбатор и
хладилник, поставен е климатик и е закупен телевизор. Предвид твърденията
й ответницата оспорва и да е получавала исковата сума без основание.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Няма спор и е видно от приетото заповедно дело, че за процесните суми
е било подадено заявление по чл.410 от ГПК, по което е била издадена заповед
за изпълнение, срещу която постъпило възражение в законовия срок.
Между страните е безспорно, че са били във фактическо съжителство от
2010г. поне до средата на 2019г. и са живели в собствения на майката на отв.
Н. Н. апартамент в гр. Варна, ул. „Ф.У.“ №35.
Видно от приетия договор за кредит от 15.03.2019г., на тази дата С. С. е
сключил такъв договор с „***“ АД за сумата от 18 500лв.
Не се спори още, като се потвърждава и от приетото по делото платежно
нареждане, че на 18.03.2019г. С. С. е превел на отв. Н. Н. сумата от 13 500
лева, като вписаното в документа основание за превода е „погасяване кредит“.
Между страните е прието за безспорно и че през 2016г. Н. Н. е сключила
договор за кредит с „У.У.Б.“ АД за сумата от 10 000лв., а през 2018г. друг такъв
за сумата от 5 000лв.
С приети по делото заявления за предсрочно погасяване на кредити от
18.03.2019г. Н. Н. е отправила искане до „У.У.Б.“ АД за пълно предсрочно
погасяване на задълженията по кредит с №3087780, чийто размер към тази
дата е възлизал на 5066.35лв. и по кредит с №2340542, с размер на остатъчно
задължение от 8487.09лв.
Видно от приетото платежно нареждане отново от 18.03.2019г., Н. Н. е
превела в полза на „У.У.Б.“ АД сумата от 13 500лв. с основание „погасяване на
кредит“.
От приетото удостоверение от „У.У.К.Ф.“ ЕАД се установява, че към
датата на издаването му – 19.03.2019г. Н. Н. няма задължения по
потребителски кредит №***************г.
От приетите по делото стокова разписка и фискален бон от 23.07.2016г.
за закупени крепежи за ламиниран паркет на стойност 506.73 лева; led лента и
трансформатор на 27.07.2016г. на стойност 46.05 лева; смесител за кухня на
31.12.2016г. на стойност 95 лева; мивка на 13.06.2016г. на стойност 429 лева;
дограма и монтаж на 12.06.2016г. на стойност 1950 лева; за закупени на
28.03.2016г. фурна, котлони и абсорбатор на стойност 1509.35 лева и
строителни материали на 18.08.2015г. на стойност 914.59 лева (л.108-114 от
делото на ВРС) се потвърждава, че ремонтът на ползваното от партньорите
жилище е бил през 2016г., както и че С. С.о е участвал и със средства в него
(документите за закупените материали са представени от него).
Видно от приетите на л.94-97 от делото на ВРС уведомления от
4
кредитни институции, както и от ситуираната на л.124-136 от делото на ВРС
справка от Централния кредитен регистър от БНБ, към 18.03.2019г. отв. Н. Н.
е имала следните задължения към банки и други кредитни институции: - към
„О.Б.Б.“ по потребителски кредит от 31 350 лева с датата на разрешаване
24.01.2019г.; по кредитна карта с лимит 1000 лева и дата на разрешаване
28.01.2019г. и потребителски кредит от 1000 лева с дата на разрешаване
28.01.2019г.; - към „Н.“ ООД по кредитна линия за 500 лева с дата на
разрешаване 21.02.2019г..; - към „Б. ***“ АД по потребителски кредит от 20
000 лева с дата на разрешаване 25.02.2019г.; по кредитна карта с лимит 1000
лева с дата на разрешаване 25.02.2019г.; - към „С.К.К.Г.“ АД по потребителски
кредит за 900 лева с дата на разрешаване 25.02.2019г.; - към „Ф.Б.“ ЕООД по
прехвърлен кредит чрез цесия от 27.02.2019г. за сумата от 2000 лева; - към
„В..БГ“ ЕООД по прехвърлен кредит чрез цесия от 28.02.2019г. за сумата от
1100 лева.
От цитираната справка се изяснява още, че в периода 29.03.2019г. –
15.05.2019г. отв. Н. Н. е сключила още договори за потребителски кредити,
както следва: - на 29.03.2019г. с „В.К.“ ООД за сумата от 800 лева; - на
01.04.2019г. с „П.К.Б.“ ЕООД за сумата от 1000 лева; - на 08.04.2019г. с „И.Ф.“
ЕООД за сумата от 1100 лева; - на 09.04.2019г. с „И.А.М.“ АД за сумата от
1500 лева; - на 17.04.2019г. с „А.Ф.“ ООД за сумата от 500 лева; - на
04.05.2019г. с „Н.“ ООД за сумата от 500 лева; - на 10.05.2019г. със „С.К.“
ООД за сумата от 1000 лева; - на 13.05.2019г. със „С.К.“ ООД за сумата от 500
лева; - на 15.05.2019г. с „М.“ АД за сумата от 600 лева.
С нотариална покана от 25.04.2023г. (л.4-6 от делото на ВРС) С. С. е
поканил Н. Н. в 14-дневен срок от получаване на поканата да изплати дълга си
от 13 500лв. или да погаси частично същия, като представи погасителен план
за връщане на сумата не по-късно от м. март 2027г. Поканата е получена от
адв.Т. П. на 23.05.2023г., пълномощник на отв. Н. Н., със задължението да я
предаде на клиента си (л.7 от дело на ВРС).
Показанията на св. И. Р. съдът кредитира като обективни и като
основани включително на лични впечатления за разговори между страните по
повод предоставяне на парична сума на ответницата. От тях се установява, че
през 2019г. свидетелят е присъствал на разговори между С. и Н., че тя има
нужда от пари, за да покрие нейните заеми, след като отиде в Г. и работи там
ще върне парите. Обещанието за връщане на парите свидетелят е чувал лично
от Н. на нейни разговори със С., на които св. Р. е присъствал. Един от тези
разговори е бил в заведение (кафене) в кв.Кайсиева градина, при който тя
искала от С. помощ с пари, които щяла да възстанови като отиде да работи в
чужбина. Сумата била над 10 000лв. Самият Р. казал на С., че това е голяма
грешка, защото нещата между партньорите вече не вървяли, имали дрязги,
както и защото ищецът искал да си купи гараж, това било важно за него и
затова изтеглил кредит, но вместо гараж дал почти всички пари от кредита на
Н.. Обещанието й да върне парите било до края на 2021г. По-рано (преди
2018-2019г.) партньорите са направили ремонт, във връзка с който С. е искал
съвети от св. Р.; тогава отношенията на С. и Н. са били сериозни. Доколкото
свидетелят знае (не лично) Н. не е върнала нищо от парите, а при раздялата
5
майка й е казала на С. да си взема неговите неща от апартамента.
Показанията на св. П.К. съдът кредитира като обективни и като изцяло
кореспондиращи с тези на св. Р.. От тях се изяснява, че св. К., като
работодател на С., му е съдействал с документи да получи кредит за да си
купи гараж. Това било много важно за него, защото „треперил“ над колата си.
Две-три седмици след снабдяване с документацията за кредита С. С. дошъл в
офиса на фирмата на свидетеля, но вместо да разкаже дали е намерил гараж
ищецът казал, че се е разбрал с Н. да й даде парите, да й помогне да си
изчисти тя кредитите, а като замине за чужбина да работи тя ще му върне
парите до две години. Към този момент партньорите имали вече проблеми.
През 2016г., когато отношенията им били сериозни, С. и Н. направили голям
ремонт на жилището, в което живели (на Н.то, като част от тях е правил лично
С. за да пести пари.
Показанията на св. В.Н. съдът цени корективно на осн. чл.172 от ГПК,
тъй като свидетелят е баща на ответницата и отделно поради техния
опосредствен (за уговорките между страните) характер. При тези условия от
тях се изяснява, че през 2016г. С. и Н. направили ремонт в обитаваното от
двамата жилище. Този ремонт бил финансиран само от Н. Н. чрез банков
кредит (от „У.“) при преференциални условия, като служител на „К.“ към
2016г. Свидетелят не знае С. да е превеждал пари, Н. му е казала, че ищецът е
дал някакви пари за да има по-добри условия в имота. Ако С. е купувал нещо
за ремонта, то е било с парите на дъщерята на св. Н.. Последният не знае
дъщеря му да се е съгласявала да връща пари на С.. След раздялата на
партньорите ищецът оставил жилището в много лошо състояние – разбито,
обрано, с липсващи печка, плотове, абсорбатор, хладилник, климатик и други.
Около момента раздялата Н. Н. вече работела в чужбина.
Показанията на св. И. Н. съдът цени корективно на осн. чл.172 от ГПК,
тъй като свидетелката е майка на ответницата и отделно поради техния
опосредствен (относно уговорките между страните) характер. При тези
условия от тях се изяснява, че през 2016г. С. и Н. направили ремонт в
обитаваното от двамата жилище, собствено на свидетелката. Ремонтът е бил
финансиран само от Н. Н. с пари от кредит (през 2018г. Финансов ангажимент
С. не е имал към ремонта. Той е предоставил на ответницата 14 000лв. по
банков път, за да си помогне тя да си изплати кредитите, но партньорите не са
имали уговорка Н. да връща парита. Последното свидетелката знае от дъщеря
си; „със С. не съм коментирала нищо“ за парите, признава свидетелката. Н. й е
казала още, че с парите си е „платила всичко“. След раздялата на партньорите
ищецът оставил жилището в окаяно състояние и с липсващи хладилник,
стъклокерамика на кухня, климатик. През 2019г. ответницата е заминала да
работи в Г..
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
По иск с правно основание чл.240 ЗЗД ищецът тоси тежестта да докаже
пълно и главно както предаването на процесната сума на ответника, така също
6
и че това е сторено при постигнато съгласие за връщането й, тоест въз основа
на заемно правоотношение. В тежест на ответната страна по такъв иск е да
докаже връщането на получената сума или положителните твърдения, на
които основава своите правоизключващи, правопогасяващи, правоотлагащи и
други конкретни за случая възражения.
Правната доктрина разграничава видовете договори, тоест двустранните
сделки, за сключването на които е необходимо волеизявлението и на двамата
съконтрагенти, по различни класификации. Според изискването за форма за
действителност или не договорите се разделят на формални и неформални, а
според това дали съгласието на двете страни е достатъчно или е необходим и
допълнителен юридически факт – на консенсуални и реални. Договорът за
заем по чл.240 от ЗЗД е неформален и реален. Това означава от една страна, че
за сключването му не се изисква специална форма, а е достатъчна дори
устната такава, а от друга – че се счита сключен с предаването на уговорената
сума в заем. Доколкото обаче несъмнено се касае за договор, тоест за две
насрещни и съвпадащи си волеизявления в единен смисъл, те следва да бъдат
доказани, пълно и главно, от ищеца по делото. Ето защо сам по себе си фактът
на един паричен превод по банкова сметка не винаги означава, че е налице
сключен заем, доколкото преводът е едностранно фактическо действие без
участието на насрещната страна. В този смисъл въззивните доводи, че
преводът на парична сума не може да е достатъчно доказателство за заемно
правоотношение, както и цитираната в жалбата практика за това, се споделят
от съда по принцип. Те обаче не са от решаващо значение за случая, тъй като
първоинстанционният съд не е основал изводите си за доказаност на исковете
на самото платежно нареждане, точно обратното – основал ги е на пълен
анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. За да
направи това ВРС е приел, че когато предаването на парична сума е
установено чрез писмен документ, за другите елементи на договора няма
забрана за доказване със свидетелски показания. Изводът на ВРС по този
процесуален въпрос не е в противоречие, а е в съответствие с еднозначната
практика на ВКС по него. Така в Решение №283 от 01.11.2016г. по гр.д.
№2117/2016 г. на 4-то ГО на ВКС; Решение от 23.01.2014г. по т.д.
№483/2012г. на 1-во ТО на ВКС; Решение №253 от 17.10.2014г. по гр.д.
№2902/2014г. на 3-то ГО на ВКС; Решение №82 от 12.05.2015г. по гр.д.
№5122/2014г. на 3-то ГО на ВКС (по повод жалба срещу решение на ВОС) и в
други е възприето разбирането, че забраната по чл.164, ал.1, т.3 от ГПК за
доказване на договори за заем на стойност над 5 000лв. е приложима при
липсата на писмен документ за преаване на сумата от ищеца на ответника;
обратно – при наличието на писмен документ за предаване на сумата,
независимо от вида му (платежно нареждане, РКО, разписка или др.), за
останалите елементи на договора (уговорката за връщане или не на сумата)
забраната за установяване чрез свидетелски показания не се прилага. Предвид
трайно приетото от ВКС по въпроса няма как да се споделят въззивните
доводи за съществени нарушения от ВРС при съобразяването и на събраните
гласни доказателства при преценката за доказаност на иска. А спорът за
причините и основанието за извуршения паричен превод следва да се реши от
7
съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства.
В настоящия случай в платежното от 18.03.2019г. е вписано основанието
„погасяване на кредит“, като от приетите заявления за предсрочно погасяване
на кредити от 18.03.2019г., преводно нареждане от Н. Н. от същата дата в
полза на „У.У.Б.“ АД на сумата 13 500лв. и удостоверение от 19.03.2019г. се
изяснява несъмнено, че с получените от ищеца 13 500лв. отв. Н. е платила
задълженията си по двата кредита към посочената Б.. Това обаче изяснява
единствено целта, за която получените пари са били използвани от
ответницата. Предназначението на предадени парични средства, ако не е
елемент от състава на договора (например при мандат, при ипотечен кредит и
други) остава извън вътрешните отношения между страните (платец и
получател), поради което от конкретния начин на употреба на средствата не
могат да се направят изводи за наличие или за липса на уговорка за тяхното
връщане. Подобна уговорка не се извежда и от анализа на събраните гласни
доказателства предвид степента им на кредитиране от съда, която ще бъде
обсъдена по-долу. От друга страна по делото се изясни, че през 2016г., когато е
бил извършен ремонтът на обитаваното тогава от партньорите жилище, Н. Н.
е получила кредит от 10 000лв., а през 2018г., когато ремонтът отдавна е бил
приклюичл – още един за 5 000лв., също предсрочно погасен с предадените на
18.03.2019г. 13 500лв. Последното допълнително разколебава тезата, че сумата
на 13 500лв. е била предадена за поделяне на разходите по ремонта на
апартамента, доколкото погашението включва и задълженията по последващ
ремонта кредит.
По делото са приобщени показанията на две групи свидетели. Първата
от тях (на ищеца) включва свидетели без родство, дела или други конкретни
данни за заинтересованост от изхода по делото, поради което показанията на
тези свидетели следва да бъдат кредитирани като обективни. Втората група
(на ответницата) включва родителите на Н. Н., поради което и на осн. чл.172
от ГПК показанията им следва да бъдат съобразени корективно. От друга
страна св. Р. е единственият свидетел по делото, който има преки и лични
впечатления от разговорите между страните по повод предоставянето на
парична сума на ответницата – свидетелят е присъствал на разговори между
С. и Н., че тя има нужда от пари за да покрие нейни заеми, а след като отиде в
Г. и работи там ще върне парите; обещанието за връщане на парите Р. е чувал
лично от Н.; един разговорите е бил в заведение (кафене) в кв. Кайсиева
градина, при който Н. искала от С. помощ с пари, които щяла да възстанови
като отиде да работи в чужбина; сумата е била над 10 000лв. Самият Р. е казал
на ищеца С., че това е голяма грешка, защото нещата между партньорите вече
не вървяли, както и защото ищецът искал да си купи гараж, това било важно
за него и затова изтеглил кредит, но вместо гараж дал парите от кредита на Н..
Тези показания кореспондират напълно с изложеното от св. К., че две-три
седмици след като К. съдействал на С. с документи да получи кредит за да си
купи гараж, което било много важно за последния, С. дошъл в офиса, но
вместо да разкаже за гаража ищецът казал, че се е разбрал с Н. да й даде
парите, да й помогне да си изчисти тя кредитите, а като замине за чужбина да
работи тя ще му върне парите до две години. Изясненото в този смисъл не се
8
опровергава от показанията на св. Н.и, не само с оглед на тяхната
заинтересовност, но по-важното поради тяхната опосредственост, донякъде
дори и декларативност, досежно отрицанието за липса на задължение за
връщане – че партньорите не са имали уговорка Н. да връща парите св. Н. знае
само от дъщеря си; „със С. не съм коментирала нищо“ за парите; пак така св.
Н. „не знае“ дъщеря му да се е съгласявала да връща пари на С.; от дъщеря му
свидетелят знае, че С. й е дал някакви пари за да има по-добри условия за
живеене. Всъщност видно от съдържанието им показанията на свидетелите на
ответницата са фокусирани върху финансовия принос на дъщеря им през 2016
год. за ремонта на жилището (собствено на св. Н.) и за поведението на С. С.о
след раздялата с Н. Н. (оставил жилището в много лошо състояние и с
липсващи печка, плотове, абсорбатор, хладилник, климатик и други), от които
обаче не може да се обоснове безвъзмезден на практика характер на
договореността за предаване на сумата. От друга страна данните и от св. Н.и,
че след раздялата на дъщеря им с ищеца тя е заминала да работи именно в Г.
косвено потвърждават посоченото и от св. Р. и св. К. по въпроса.
По изложените съображения и при приоритетно кредитиране на
обективните показания на единствения очевидец на разговорите между
страните по делото, кореспондиращи с показанията на другия свидетел на
ищеца и анализирани ведно с останалите обсъдени писмени и гласни
доказателства, съдът приема за установено, че сумата от 13 500лв.
действително е била предоставена с цел погасяване на задълженията на
ответницата по банковите й кредити, но и при постигнатата уговорка за
връщането й от Н. на С. в последващ момент. Това е достатъчно за доказване
на състава на заемното правотоношение по чл.240, ал.1 от ЗЗД, а крайните
изводи на ВРС в този смисъл не са необосновани или немотивирани, както се
поддържа в жалбата. И тъй като и досега, включително след изчичане на
уговорените „две години“ / „края на 2021г.“ и след получената през на
23.05.2023г. нотариална покана, сумата не е върната, искът относно нея следва
да бъде уважен, ведно със законната лихва от сезирането на съда.
Относно акцесорния иск няма наведени оплаквания, извън тези относно
обуславящия го главен иск, обсъдени вече, поради което и на осн. чл.269 ГПК
не се следва допълнителна преценка за основателност. За пълнота следва да се
посочи, че законна лихва върху главницата се дължи на осн. чл.240, ал.4 от
ЗЗД вр. чл.84, ал.1 от ЗЗД предвид данните за обещание за връщане на сумата
най-късно до края на 2021г., получената нотариална покана на 23.05.2023год.
и изтичането на предоставения с нея срок за доброволно (пълно или частично)
изпълнение, каквото несъмнено липсва.
В заключение по изложените съображения и останалите такива на ВРС,
споделени от настоящия съдебен състав на осн. чл.272 от ГПК, предявените
искове са основателни и като такива следва да бъдат уважени.
Евентуалните искове не следва да се разглеждат поради несбъдване на
процесуалното основание за това.
Предвид съвпадане на решаващите изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
9
По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред ВРС
не следва да бъдат ревизирани.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемия – ищец следва да
бъдат присъдени сторените от него разноски от 1500лв. адв. хонорар.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №***************г. по гр. дело
№16143 за 2023г. на ВРС, 34-ти състав.
ОСЪЖДА Н. В. Н., ЕГН**********, да заплати на С. И. С.,
ЕГН**********, сумата от 1500.00лв. – платено адв. възнаграждение за
защита пред ВОС, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10