Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 09.03.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-ви
въззивен брачен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАТЯ ХАСЪМСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА
ТАНЯ КАНДИЛОВА
при секретаря Маргарита Димитрова, като
разгледа докладваното от съдия Е.
Александрова въззивно в. гр. д. № 1060 по описа за 2021
г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, вх. № 5153603/01.10.2018 г. по описа на СРС, на М.Л.М. срещу
Решение № 472591/17.08.2018 г., постановено по гр. д. № 85338/2017 г. по описа
на СРС, I ГО, 162-ри състав, с която се обжалва изцяло решението,
както и по въззивна жалба, вх. № 5181699/04.11.2019 г. по описа на СРС, на М.Л.М. срещу
допълнително Решение № 239536/10.10.2019 г., постановено по гр. дело №
85338/2017 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 162-ри състав.
В жалбите се твърди,
че постановените решения са неправилни и необосновани, като са изложени съображения, претендира се
присъждане на разноски и за двете инстанции.
С първата въззивна
жалба се моли, с оглед събраните по делото доказателства, да бъде отменено
изцяло първоинстанционното решение и вместо него да бъде постановено ново
решение, с което да се признае за установено по отношение на Д. С.М., че
жилищна сграда намираща се в гр. София, ул. „*********, представляваща жилищна
сграда – еднофамилна, с идентификатор 68134.1895.677.2. по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София,
община Столична, област София, одобрени със заповед № РД-18-69 от 14.12.2010
год. на изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ 51 (петдесет и един)
кв. м, брой етажи: 3 (три), предназначение - жилищна сграда - еднофамилна,
заедно с поземлен имот с идентификатор 68134.1895.677, с площ от 403
(четиристотин и три) кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при съседи: 68134.1895.636, 68134.1895.637, 68134.1895.898, 68134.1895,631;68134.1895.632, а съгласно
доказателствените документи представляваща ЖИЛИЩНА СГРАДА-ЮГОЗАПАДНИЯ БЛИЗНАК,
състояща се от сутерен, съдържащ гараж с площ от 21.24 кв. м и две помещения с
площ 15 кв. м и 6.70 кв. м; първи етаж - дневна, кухня, баня-тоалетна и два
балкона, с площ от 53.90 кв. м; втори етаж - две стаи, баня- тоалетна и два
балкона, със застроена площ 57.10 кв. м и тавански етаж, преустроено
подпокривно пространство по одобрен арх. проект, състоящ се от две стаи с площ
17.10 кв. м. и 14.10 кв. м., коридор и баня- тоалетна, заедно с 1/2 (една
втора) идеална част от ДВОРНОТО МЯСТО, върху което е построена сградата,
съставляващо УПИ IV- 637, 677 от кв. 54 по плана на гр. София, местност „ж.к. К.",
при съседи: улица, УПИ V-636, УПИ IX-631 и УПИ III-638. е изключителна
собственост на М.Л.М., поради
трансформация на личното и имущество, реализиране право на строеж в собствен
имот и приращение.
С втората въззивна жалба се моли да се отмени
изцяло и допълнителното първоинстанционно решение и вместо него да се постанови
ново решение, с което да бъде признато за установено по отношение на Д. С.М.,
че М.Л.М. е собственик на 1/2 (една
втора) идеална част от ДВОРНОТО МЯСТО, съставляващо УПИ IV-637, 677 от кв. 54
по плана на гр. София, местност „ж.к. К.", при съседи: улица, УПИ
V-636, УПИ IX-631 и УПИ III-638. и на
построената в него жилищна сграда със застроена площ 36 кв.м., построена в
северозападната част на имота е изключителна собственост на М.Л.М..
Заявена е претенция
за присъждане на сторените пред първоинстанционния съд и пред въззивния съд
разноски.
Въззиваемата страна Д.
С.М. оспорва въззивните жалби и моли да бъдат оставени без уважение.
Претендира разноски.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част.
Въззивните жалби са
допустими. Подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна, имаща правен
интерес от обжалването, и са срещу подлежащи на въззивно обжалване по силата на
чл. 258 ГПК валидни и допустими съдебни актове.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл. 269, ал.1, изр.
второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Софийският градски
съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди
становището и възражението на страните, приема за установено следното:
С Решение №
472591/17.08.2018 г., постановено по гр. д. № 85338/2017 г. по описа на СРС, I
ГО, 162-ри състав, е отхвърлен предявеният от М.Л.М. срещу Д. С.М.,
установителен иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК - за установяване правото
ѝ на собственост върху
недвижим имот, представляващ еднофамилна жилищна сграда (югозападен близнак),
намираща се в гр. София, ул. „******************, с идентификатор
68134.1895.677.2, със застроена площ от 51 кв.м., състояща се от сутерен, два
етажа и тавански етаж, поради трансформация на лично имущество; осъдена е М.Л.М.
да заплати на Д. С.М., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 800 лв.,
разноски в производството.
С Решение №
239536/10.10.2019 г., постановено по гр. дело № 85338/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 162-ри състав, е оставена без
разглеждане молба на ищцата М.Л.М. от 05.08.2019 г. за допълване, на основание
чл. 250 ГПК, на решение от 17.08.2018 г. по гр.д. № 85338/2017 г. по описа на
СРС, 162 състав; отхвърлена е молбата на ищцата М.Л.М., инкорпорирана във
въззивна жалба от 01.10.2018 г., за допълване на основание чл. 250 ГПК на
решение от 17.08.2018 г. по гр.д. № 85338/2017 г. по описа на СРС, 162 състав,
с произнасяне по иск за установяване на правото й на собственост върху
процесната жилищна сграда, придобито чрез реализиране на право на строеж в
собствен имот и по приращение; допълнено е, на основание чл. 250 ГПК, решение
от 17.08.2018 г. по гр.д. № 85338/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, като е
отхвърлен предявеният от М.Л.М. срещу Д. С.М., установителен иск с правно
основание чл. 23, ал. 1 СК за установяване правото й на собственост върху 1/2
идеална част от недвижим имот, представляващ УПИ IV-637, 677 от кв. 54 по плана
на гр. София, местност „ж.к. К.“, с идентификатор 68134.1895.677 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, поради трансформация
на лично имущество; осъдена е М.Л.М. да заплати по сметка на Софийски районен
съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 50 лв., държавна такса.
По отношение на Решение
№ 239536/10.10.2019 г., постановено по гр. дело № 85338/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 162-ри състав, в частта, в която е
оставена без разглеждане молба на ищцата М.Л.М. от 05.08.2019 г. за допълване,
на основание чл. 250 ГПК, на решение от 17.08.2018 г. по гр.д. № 85338/2017 г.
по описа на СРС, 162 състав, е налице произнасяне с Определение № 12728 от 07.08.2020
г., постановено по ч. гр. дело № 5300/2020 г. по описа на Софийски градски съд,
ГО, с което е потвърдено Решение № 239536/10.10.2019 г., постановено по гр.
дело № 85338/2017 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 162-ри
състав, в частта, в която е оставена без разглеждане молба на ищцата М.Л.М. от
05.08.2019 г. за допълване, на основание чл. 250 ГПК, на решение от 17.08.2018
г. по гр.д. № 85338/2017 г. по описа на СРС, 162 състав. Определение № 12728
от 07.08.2020 г. на СГС е обжалвано пред ВКС, като с Определение № 5/18.01.2021
г., постановено по ч. гр. д. № 4115/2020 г. по описа на ВКС, Второ отделение,
не е допуснато касационно обжалване.
В първата въззивна жалба са наведени
доводи, че първоинстанционният съд бил формирал правните си изводи въз основа
на предположения и впечатления на трети лица (свидетели) без да съобразява
релевантните факти, изложени от свидетелите, които почиват на преки и
непосредствени възприятия. Твърди се, че съдът игнорирал неоспорени писмени
доказателства, които противоречали на предположенията на съда.
На първо място, съдът неправилно бил
приел, че собствеността върху идеална част от земята е била в СИО, като било
игнорирано Решението по гр.д. № 1256/985г. на СРС, 41 състав, с което била прекратена съсобствеността между М.Л.М.
и А. Л. Х., като собственик на сградата и 1/2 идеална част от имота станала М.Л.М..
Излага се, че собствеността
възникнала в момента, в който решението
влязло в сила, както и че облигационните отношения не могат да променят
вещноправното действие на влязлото в сила решение.
Сочи се също така, че било вярно приложението на чл. 92 от ЗС, но то породило
действие спрямо ищцата, но не и спрямо ответника, който не бил собственик на земята. След като по силата
на влязлото в сила съдебно решение за делба със сестра си, на ищцата била
постановена в дял 1/2 част от поземления имот, а на двамата съпрузи не било
учредявано право на строеж, то по силата на чл.92 от ЗС, изключителен
собственик на построената сграда била именно ищцата М.Л.М..
Твърди се, че било доказано с
неоспорени писмени доказателства, свързани със строителните книжа, че ищцата е
декларирала построяването на къщата със свои лични средства. Тези писмени
доказателства били не само неоспорени от ответника, но и признати в съдебно
заседание от него, че тези средства са вложени в строежа, доказвали именно, че
закупуваните от майката на ищцата строителни материали са ѝ били дарени. Твърди се също, че именно декларацията за
налични строителни материали и 30 000 лв. парични средства били лична
собственост на ищцата. Неправилно било и тълкуването на първоинстанционния съд
по отношение на вложените лични средства (строителни материали и пари), като новопостроената къща била
построена именно с тези лични средства на ищцата и това не се оспорвало от
ответника - напротив в съдебно заседание процесуалният представител признал
влагането на тези средства в строежа. Излага се, че в първо съдебно заседание
била поискана и Съдебно-техническа експертиза, която да докаже, че вложените
лични средства са достатъчни, за да се построи къщата на груб строеж (до кота
било), от който момент се приемало, че строежът е изпълнен и къщата придобива
статут на самостоятелен обект на вещното право, но такава не била
допусната. Сочи се, че довършителните
работи нямали отношение към момента на възникване на вещноправния ефект на
строежа.
Неправилно Софийският районен съд бил
обсъдил вложените средства, като предмет на разглеждане по дело за по-голям
принос, като ищцата никога не била твърдяла, че
вложените средства представляват по-голям принос и такова тълкуване било
неправилно – това би било предмет на обследване, само ако тези средства били придобити
от двамата съпрузи по време на брака, но единият има по- голям принос.
Напротив, през цялото време ищцата твърдяла, че вложените средства са придобити
преди брака от майка ѝ и че тя ги получила от майка си като дарение и ги
декларирала като свои още при изготвянето на строителните книжа. Неправилно
съдът тълкувал писмените доказателства като съставени с оглед доказване на по-
благоприятни факти за страната - същите изхождали от време, когато страните не
са имали намерение да се развеждат, не били оспорени от ответника и били
признати в съдебното заседание, поради което мотивите на съда били
необосновани. Съдът не бил преценил всички факти и обстоятелства, доказващи
възникването правото на собственост и в чий патримониум е било.
Излага се също, че неслучайно изискали
делото за делба, където в Решение №5268 за развод, постановено по
гр.д.№54094/2015г. на СРС, не била обсъждана съсобственост върху семейното
жилище и не било постановено в обикновена съсобственост, а само бил разпределен
начинът на ползване на същото, което доказвало, че Д.М. не е доказал
съсобственост върху имота. Делото завършило със споразумение между
съделителите, в което съдът приел споразумението без да съобрази неговата
законосъобразност и погрешно вписал Д.М. като съсобственик на имота. По това
дело не били представени доказателства, от които да е видно, че Д.М. е станал
съсобственик, като такива доказателства не били представени и в настоящото
производство.
Сочи се също така, че ако
ответникът имал неуредени облигационни
отношения с ищцата, то същият е имал възможност да предяви претенциите си
спрямо нея, но това по никакъв начин не се отразявало на вещноправното действие
на влязлото в сила решение, с което ищцата станала собственик на 1/2 част от
поземления имот.
Доказано било, че всички финансови средства за погасяване на
облигационните отношения били предоставени от майката на ищцата, като това бил
акт на дарение на дъщерята. Неправилен бил изводът на съда, обоснован на
предположение и впечатления, че даренията изхождащи от майката на ищцата, били
давани “на семейството“, като разпитаните свидетели разказали, че парите били
давани от майката на ищцата, като въпросът зададен от съда: „Вие с какво
впечатление останахте, че парите са давани на младото семейство ли“, било
ирелевантно за спора, тъй като впечатленията и предположенията на свидетелите
не представлявали гласни доказателства. Твърди се, че нямало доказателства по
делото парите да са давани на младото семейство, за да може съдът да прави
такива изводи, а тези изводи били необосновани, защото не се подкрепяли с
никакви доказателства, като гласни доказателства били само показания, които
изхождали от преки и непосредствени възприятия. Още по-малко пък било допустимо тези впечатления и предположения
да бъдат противопоставяни на императивни разпоредби на закона.
Съдът изобщо не бил обсъждал изложените
в писменото становище правни доводи, а именно: че било доказано, че с влязло в сила Решение по гр.д. №
15018/1983г. на СРС по дело за делба на наследствен имот, е постановен в общ
реален дял на М.Л.М. и А. Л. Х.: Паянтова жилищна сграда застроена на 39 кв.м.
в северозападната част на дворното място, състояща се от една стая, кухня и
антре и едно мазе, заедно с 1/2 идеална част от дворното място. Между съсобствениците
на имота имало и последващо дело, а именно гр.д. № 1256/1985г. на СРС, 41
състав, с което била прекратена съсобствеността между М.Л.М. и А. Л. Х., като
собственик на сградата и 1/2 идеална част от имота станала М.Л.М..
Излага се, че вещноправното действие на това
решение бил моментът на влизането му в сила, като становището на ответника, че
бил станал съсобственик на имота, защото били платили семейни средства 2000
лв., било необосновано, тъй като вещноправното действие за придобиване на
собствеността бил моментът, в който влязло в сила Решението, с което сградата и
1/2 идеална част от имота били постановени в патримониума
на М.Л.М..
Задължението за плащане на сума за
уравняване на дяловете било облигационно и от него не произтичали вещни права.
Излага се, че не били ангажирани доказателства
тези 2000 лв. за уравняване на дяловете да са платени със семейни средства, но
дори и да били платени изцяло от ответника Д.М., то за него би възникнало
облигационно отношение по отношение на тези пари, но не и вещноправно.
Отбелязва се, че съгласно Нотариален акт №
153, том IV, дело 765/1985г. за собственост на поделения наследствен имот, М.Л.М.
придобила този имот по наследство и делба.
Доказано било, че в имота, който М.М.
придобила по силата на влязлото в сила Решение за делба, с нейни средства и
средства дарени от майка ѝ, били складирани строителни материали,
закупени от майката на ищцата, преди брака на ищцата с ответника.
Това се установявало и с гласни
доказателства от показанията на свидетелите: С.М., Г.В.и М.В.относно
закупуването на строителни материали и строежа на къщата, като свидетелските
показания на тези свидетели кореспондирали с останалите доказателства по
делото, почивали на преки и непосредствени възприятия, не били вътрешно
противоречиви и не противоречали помежду си, поради което се моли да бъдат
кредитирани изцяло от съда.
Излага се, че свидетелските показания
на свидетеля Орлин Василев били вътрешно противоречиви, не почивали на преки и
непосредствени възприятия, част от тях изхождали от самия ответник.
Тези показания противоречали на останалите
събрани по делото доказателства, поради което
в жалбата се сочи, съдът не би следвало да ги кредитира.
Твърди се, че видно от представените по
делото и неоспорени от ответника писмени доказателства, М.Л.М. декларирала пред
държавен орган своенето на тези средства:
- в Декларация от 13.02.1986г. М.Л.М.
декларирала, че ще извърши сроеж в собствения си имот със свои средства и за
своя сметка;
- в
Декларация за налични строителни материали и средства към Протокол
№10/23.III.1961г. на ИК на СГНС, а именно: тухли-
16000; варов разтвор; бетоново желязо 2000 кг.; керемиди 1300 бр.; греди за
гредоред и покривни конструкции 3 куб.м.; Дъски за дюшеме и покривна обшивка 3
куб.м.; 30000лв. налични пари; Видно от същата декларация : С горните
строителни материали и средства ще се завършва напълно строежа на разрешената
жилищна(вилна) сграда в двегодишен срок включително и външната мазилка;
- С
Молба вх. № 710 / 05.09.1985г. М.Л.М. поискала разрешение ... за петно
(виза за строеж);
- Молба вх.№ АБ-76/13.02.1986г. за
одобряване на архитектурни проекти, била
от собственика М.Л.М.;
- Декларация за извършване на нов
строеж от 13.02.1986г., била подписана от М.Л.М.;
- Молба за одобряване на проекти
вх.№АБ76/13.02.1986г., била подписана от М.Л.М.;
- Декларация от собственика който ще
извърши строежа, била подписана от М.Л.М.;
- Съгласно Съобщение 010815 /
18.06.86г. , проектът за сградата бил съобщен на съсобствениците М.Л.М., Б.П.А.и
Г.Л.А., който отказал да се подпише, като Д. С.М. се подписал като свидетел на
отказа на Г.А., а не като съсобственик;
-
Скица за проектиране, била издадена на М.Л.М.;
-
Разрешението за строеж №149 от 20.06.1986г. било издадено на М.Л.М..
Твърди се, че от всички документи за
собственост на имота и строителните книжа, неоспорени от ответника, било видно,
че М.Л.М. като носител на правото на собственост върху земята, е реализирала
собственото си право на строеж, поради което станала собственик и на
реализираното право на строеж, като е станала собственик на сградата построена
в имота, а именно жилищна сграда с идентификатор 68134.1895.677.2.
Твърди се, че тази сграда, не е в СИО,
защото е придобита от ищцата вследствие реализиране правото на строеж върху
свой имот със свои средства, придобити преди брака и такива дарени ѝ лично
от майка ѝ, което представлявало
трансформация на лично имущество и приращение.
Във втората въззивна жалба, вх. № 5181699/04.11.2019 г. по описа на СРС,
с която се обжалва допълнителното Решение №
239536/10.10.2019 г., постановено по гр. дело № 85338/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 162-ри състав, са наведени доводи, че от
събраните по делото доказателства се доказва, че ищцата е собственик на 1/2
идеална част от дворно място заедно с построената в имота жилищна сграда, като
СРС отново неправилно тълкувал Решението по гр.д. № 1256/1985г. на СРС, 41
състав, с което е прекратена съсобствеността между М.Л.М. и А. Л. Х. и
собственик на сградата и 1/2 идеална част от имота е станала М.Л.М.. Твърди се,
че собствеността е възникнала в момента, в който решението е влязло в сила и
тази собственост е възникнала само за М.Л.М., тъй като изплащането на
задължение за уравняване на дяловете е облигационно, а не вещноправно, поради
което съдът неправилно приложил
материалния закон, приемайки, че изплащането на парично задължение има вещноправно
действие. Излага се, че облигационните отношения не могат да променят
вещноправното действие на влязлото в сила решение.
От друга страна се сочи, че ищцата през
цялото време твърдяла, че е реализирала
правото си на строеж в собствения си имот, като това се доказвало от всички
представени по делото доказателства на нейно име, както и че всеки собственик,
който реализира правото си на строеж в собствен имот става собственик на този
строеж, още повече, че ищцата била вложила
в строежа собствени средства 30000 лв., които декларирала и собствени
строителни материали, закупени преди брака и дарени и от майка й. Ето защо се
твърди, че собствените й парични средства и материали вложени в строежа на
къщата представляват трансформация на лично имущество на ищцата, поради което
ответникът няма никакво участие или принос. Не на последно място съдът
необосновано бил приел, че Решението по гр. дело №2067/1991 г. за делба на къща
близнаци била поставена в общ дял на съпрузите имало вещноправен ефект и по
отношение на ответника Д.М.. По това дело не били представени никакви
документи, които да доказват съсобственост на Д.М. по отношение на построената
жилищна сграда и затова това решение не пораждало транслативен ефект по
отношение на собствеността върху построената в имота на ищцата жилищна сграда. Излага
се, че не била налице сделка между ищцата и ответника за прехвърляне на 1/2 от
собствеността и върху земята и построените в нея сгради, поради което участието
на Д.М. в делбата било недопустимо, защото в делбата участват само и единствено
съсобственици. Излага се, че след като Д.М. не е бил съсобственик на някой от
имотите по време на делбата, то по отношение на него нямало как да възникне
правото на собственост, само защото той бил вписан в споразумението, потвърдено
от съда, без съда да съобрази, че неговото участие е било недопустимо поради
липса на съсобственост на делените имоти. Приемането на обратната възможност от
съда, означавало грубо погазване на материалния закон, давайки възможност на
лица, които не са собственици да участват в делби и да придобиват собственост,
без да са имали такава преди това.
Във въззивната жалба се излагат и
доводи досежно приложението на чл.92 от
ЗС, тъй като първоинстанционният съд сам бил направил коментар на чл.92 от ЗС: „....Ето
защо, по отношение на тази 1/2 идеална част е възникнала съпружеска имуществена
общност - в този смисъл т. 3 на ППВС № 5/1972 г., т.е. процесната къща е
построена върху недвижим, имот, който в една част е съсобствен между ищцата и
трети лица (Б. П. А. и Г. Л. А.), а в друга част е притежаван общо от М. и Д.М
при условията на СИО, като на основание чл. 92 ЗС с изграждането й къщата е
придобита в съсобственост от посочените лица. Доколкото в имота е била
построена и втора къща-близнак, за уреждане на отношенията си съсобствениците
са сключили съдебна спогодба за делба, обективирана в протокол от 30.03.1992 г.
по гр.д. № 2067/1991 г. по описа на Четвърти районен съд, с която процесната
сграда е поставена в дял на М. Л. М. и Д. С. М.... ”
Въззивницата твърди, че след като
самият съд бил въвел такова основание в Решението си, то естествено било, това
основание да бъде обсъждано във въззивната жалба - след като съдът приел
придобиване на къщата чрез приращение от двамата съпрузи, за въззивницата
възниквало основание да атакува този извод на съда във въззивната жалба. В тази
връзка се излага, че такава съсобственост би могла да възникне, само ако земята
върху която е построена къщата е съсобствена. Но тъй като ищцата била единствен
собственик на земята, нямало как по приращение построената в земята на ищцата
къща да стане съсобствена (освен ако същата е учредила право на строеж на
двамата съпрузи и този строеж е реализиран от двамата съпрузи с общи семейни
средства. В настоящия случай не била налице такава хипотеза, нито такива
доказателства.
Твърди
се, че доводите в допълнителното решение, че не били въведени в исковата молба
доводи за приращение, поради което въвеждането им едва във въззивната жалба
било недопустимо, са необосновани – твърденията на ищцата били, че същата е
станала собственик на къщата, поради реализирането на собственото й право на
строеж върху собствена земя и влагането на лично имущество при строежа й, а СРС
бил този, който въвел в решението си чл.92 ЗС и го обсъждал, прилагайки
неправилно материалния закон.
Настоящият съд констатира, че в проекта
за доклад по делото, обективиран в определение на СРС от 23.04.2018 г.,
първоинстанционният съд е приел, че М.Л.М. е предявила против Д. С.М.
установителен иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК – за установяване правото
ѝ на собственост върху еднофамилна жилищна сграда /югозападен близнак/,
намираща се в гр. София, ул. „******************, с идентификатор
68134.1895.677.2, със застроена площ от 51 кв. м., състояща се от сутерен, два
етажа и тавански етаж, поради транформация на лично имущество. В проекта за
доклад на СРС липсва отразяване претенцията на ищцата относно 1/2 (една втора) идеална част от
ДВОРНОТО МЯСТО, като в първото съдебно заседание, проведено на 14.06.2018 г.,
процесуалният представител на ищцата – адв. Д. е заявил, че няма възражения по
проекто - доклада.
В диспозитива на обжалваното решение от
17.08.2018 г., СРС също се е произнесъл, като отхвърлил предявения
установителен иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК само досежно недвижим
имот, представляващ еднофамилна жилищна сграда /югозападен близнак/, намираща
се в гр. София, ул. „*****************, с идентификатор 68134.1895.677.2, със
застроена площ от 51 кв. м., състояща се от сутерен, два етажа и тавански етаж,
поради трансформация на лично имущество.
Досежно подадената въззивна жалба вх.№
515603 от 01.10.2018 г., настоящият съдебен състав с определение от 27.06.2019 г. е
констатирал, че е инкорпорирана молба по чл. 250 ГПК - за допълване на Решение
№ 472591 от 17.08.2018 г. с произнасяне по отношение претенция за собственост
на идеалната част от дворното място.
С разпореждане от 09.07.2019 г. СРС,
162 състав, е дал указания за конкретизиране на молбата за произнасяне по реда
на чл. 250 ГПК.
В
депозираното становище от ищцата, вх.№ 513078 от 05.08.2019 г. по описа на
Софийски районен съд, е заявено, че се иска допълване на решението относно
право на собственост върху 1/2 ид.ч. от дворното място /идентификатор
68134.1895.677.2/ на основание наследство и делба, както и относно право на
собственост на основание наследство и делба върху жилищна сграда с площ 39
кв.м., застроена в северозападната част на мястото.
Софийският районен съд, 162-ри
състав, е постановил по реда на чл. 250 ГПК Решение № 239536 от 10.10.2019 г. по гр.д.№ 85338/2017
г. С него е прието, че всъщност са предявени две отделни молби за допълване на
решението от 17.08.2018 г. - (1) тази, инкорпорирана във въззивната жалба с
вх.№ 5153603 от 01.10.2018 г. и (2) молба, обективирана в становището с вх.№
513078 от 05.08.2019 г. По отношение на първата е прието, че е подадена в срока
по чл. 250 ГПК и е процесуално допустима. Тази молба е разгледана по същество,
като са постановени два диспозитива:
-
диспозитив за отхвърляне
на молба по чл. 250 ГПК за допълване на Решение № 472591 от 17.08.2018 г. с
произнасяне по иск за установяване на правото на собственост върху
еднофамилната жилищна сграда (югозападен близнак) с площ 51 кв.м. на основание
реализирано право на строеж в собствен имот и по приращение;
-
диспозитив за допълване на Решение № 472591 от
17.08.2018 г. на основание чл. 250 ГПК с произнасяне по иск за установяване на
правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от дворното място на основание
трансформация на лично имущество (като е постановено, че този иск се отхвърля.
По отношение на втората молба,
обективирана в становището, същата е оставена без разглеждане, като в тази му
част решението е потвърдено с влязло в сила определение на СГС от 07.08.2020
г., постановено по ч. гр. дело № 5300/2020 г., посочено и по-горе, поради което
настоящият съд не дължи произнасяне досежно тази част от допълнителното решение.
Настоящата съдебна инстанция намира, че
така наведените доводи и в двете въззивни жалби са неоснователни.
Делото пред първата инстанция е
образувано по предявен от М.Л.М. установителен иск с правно основание чл. 23,
ал. 1 СК, а именно: да бъде признато за
установено по отношение на Д. С.М., че жилищна сграда намираща се в гр. София,
ул. „*********, представляваща жилищна сграда – еднофамилна, с идентификатор
68134.1895.677.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София,
община Столична, област София, одобрени със заповед № РД-18-69 от 14.12.2010
год. на изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ 51 (петдесет и един)
кв. м, брой етажи: 3 (три), предназначение - жилищна сграда - еднофамилна, заедно с поземлен имот с идентификатор
68134.1895.677, с площ от 403 (четиристотин и три) кв.м, трайно предназначение
на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до
10 м), при съседи: 68134.1895.636, 68134.1895.637, 68134.1895.898, 68134.1895,631;68134.1895.632,
а съгласно доказателствените документи представляваща ЖИЛИЩНА
СГРАДА-ЮГОЗАПАДНИЯ БЛИЗНАК, състояща се от сутерен, съдържащ гараж с площ от
21.24 кв. м и две помещения с площ 15 кв. м и 6.70 кв. м; първи етаж - дневна,
кухня, баня-тоалетна и два балкона, с площ от 53.90 кв. м; втори етаж - две
стаи, баня- тоалетна и два балкона, със застроена площ 57.10 кв. м и тавански
етаж, преустроено подпокривно пространство по одобрен арх. проект, състоящ се
от две стаи с площ 17.10 кв. м. и 14.10 кв. м., коридор и баня- тоалетна, заедно с 1/2 (една втора) идеална част
от ДВОРНОТО МЯСТО, върху което е построена сградата, съставляващо УПИ IV- 637,
677 от кв. 54 по плана на гр. София, местност „ж.к. К.", при съседи:
улица, УПИ V-636, УПИ IX-631 и УПИ III-638, е изключителна собственост на М.Л.М.,
поради трансформация на личното ѝ имущество.
За основателността на иск за пълна
трансформация на лично имущество следва да се установят следните предпоставки:
1)
личен характер на имуществото или средствата, чрез които е придобита вещта или
влога;
2)
влагане на това лично имущество или парични средства за придобиване на вещта,
правото върху вещ или влога-предмет на иска, като последните следва да са
придобити изцяло срещу личното имущество или парични средства.
Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от СК, лични са вещните права,
придобити по време на брака изцяло с лично имущество. За да настъпи
трансформация на лично имущество по време на брак в законов режим на общност, е
достатъчно с имущество, лична собственост, да бъде придобита собствеността
върху друго имуществено благо. Уважаването на установителния иск по чл. 23, ал.
1 СК предполага съдебно установяване и потвърждаване при условията на пълно и
главно доказване от страна на ищцата /въззивница/ на обстоятелствата, че
процесният имот е придобит през време на брака ѝ с ответника изцяло с
лични средства.
Сочените
предпоставки, не се установяват от
събраните по делото доказателства.
Пред първата
инстанция са представени писмени доказателства, от които безспорно е
установено, че страните сключили брак на 15.08.1976 г., който впоследствие бил
прекратен с Решение № 5268/25.04.2016 г., постановено по гр. д.№ 54094/2015 г.
по описа на СРС, III ГО, 89-ти състав, като по
време на брака на страните, била построено сградата с идентификатор № 68134.1895.677.2.
Видно от
представените решения за делба, дворното място, върху което е построена
сградата, представляващо УПИ IV-637, 677 от кв. 54 по плана на гр. София,
местност „ж.к. К.“, било придобито по наследство от М.Л.М., А. Л. Х., Б.П.А.и Г.Л.А.,
като с решение за делба от 21.11.1983 г. 1/2 идеална част от парцела е
поставена в общ дял на ищцата и А. Л. Х., които от своя страна са поделили
съсобствената идеална част от вещта с решение от 06.03.1985 г. за поставяне на
имота в дял на М.Л.М. на основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.), като за уравнение
на дела на А. Л. Х., М.М. била осъдена да заплати половината от стойността на
1/2 част от вещта - сумата от 2200,21 лв.
Ето защо първоинстанционният съд правилно е посочил в мотивите на атакуваното решение,
че 1/4 идеална част от дворното място представлява наследствен дял на ищцата от
имота, а другата 1/4 идеална част е придобита чрез изплащането ѝ на
сънаследника с парични средства по време на брака, тъй като съгласно т. 3 от
ППВС № 5/1972 г., придобитите през време на брака недвижими и движими вещи и
права върху вещи не принадлежат общо на двамата съпрузи, ако са получени след
сключването му, по наследство. При това положение спрямо 1/4 идеална част от имота /от целия имот/,
която е придобита чрез изплащането на сумата от 2200,21 лв., което изплащане е
станало по време на брака, е възникнала
съпружеска имуществена общност, т.е. процесната къща е построена върху недвижим
имот, който в една част е съсобствен между ищцата и трети лица (Б.П.А.и Г.Л.А.),
а в друга част е притежаван общо от М. и Д. Милтенови при условията на СИО,
като на основание чл. 92 ЗС с изграждането ѝ къщата е придобита в съсобственост
от посочените лица. Доколкото в имота е била построена и втора къща-близнак, за
уреждане на отношенията си съсобствениците сключили съдебна спогодба за делба,
обективирана в протокол от 30.03.1992 г. по гр.д. № 2067/1991 г. по описа на
Четвърти районен съд, с която процесната сграда била поставена в дял на М.Л.М.
и Д. С.М..
Съгласно т. 4 от
ППВС, № 5/1972 г., в съпружеската имуществена общност се включва сградата,
построена през време на брака върху земя, индивидуална собственост на единия
съпруг макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг,
т.е. дори и да се приеме, че Д.М. не притежава вещни права върху земята и
въззивницата е придобила собствеността на ½ идеална част от него, то
след като сградата е построена по време на брака, макар и да не е било учредено
право на строеж в полза на другия съпруг, сградата е придобита общо от
съпрузите в условията на съпружеска имуществена общност.
Настоящата инстанция намира и че ищцата не е
доказала, че постройката е изградено изцяло с нейни лични средства, придобити
от нея преди брака или дарени на нея лично от майка ѝ(съобразно
твърденията в исковата молба).
Действително от показанията на разпитаните
пред първа инстанция четирима свидетели
е установено, че голяма част от парите и материалите за построяването на
сградата били предоставени от майката на въззивницата – Б.П.А., но също от
събраните гласни доказателства е видно, че тези средства и материали били
предоставени за подпомагане на семейството, тъй като Б.Андреева е давала пари
както на М., така и на Д..
Така от
показанията на свидетеля М.В.става ясно, че Б.помагала и на двамата, тъй
като и новата къща се строяла за цялото семейство на М.. Свидетелите Г.В.и М.В.- съпрузи, близки
роднини на ищцата, са посочили, че при изграждането на новия близнак са вложени
материали, купени от майката на М.М., съответно заплащане на суми от нея на
майстори и доставчици, но и двамата не отричат, че това е било помощ за
семейството на дъщеря ѝ, а не лично дарение на нея.
Св. М., племенник на
ответника, който е участвал при изграждането на къщата-близнак, е посочил
общото участие на двамата съпрузи със средства и труд при покупката на
материалите и осъществяването на строителството, включително и значително
по-големите материални възможности на ответника - набрани средства от работата
му в чужбина.
Неоснователно е и
оплакването за неправилност на решението по отношение на представените
декларации от М.М. за наличието на строителни материали към датата на издаване
на разрешението за строеж. Фактът, че декларацията е подписана само от нея, не
означава, че средствата за придобиването им са нейни лични, тъй като бракът на
страните е бил сключен повече от десет години преди това и средствата, с които
са придобити материали и/или друго имущество по презумпция са общи, съпружески
средства.
Въззивният съд
намира, за неоснователни доводите на въззивницата - ищца, че сградата е
изключителна собственост на ищцата поради зачитане на презумпцията по чл. 92 ЗС.
Първо, единствено ¼ ид.ч от спорния имот е изключителна собственост на
ищцата по наследство, останалата ¼ ид.ч. е придобита в режим на СИО, тъй
като е възложена на съделителя - ищца, като последната е престирала сумата от
2200,21 лв. за уравняване на дяловете. На второ място, следва да се има
предвид, че в настоящата хипотеза е ирелевантно за спора дали поземленият имот
е бил в режим на СИО или е бил индивидуална собственост на ищцата. С оглед
задължителните постановки на ППВС № 5/1972 г., построената по време на брака
сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява
съпружеска имуществена общност, макар да не е било учредено право на строеж в
полза на другия съпруг. Тоест, сградата е била в режим на СИО, което следва
само и единствено от факта, че е била построена през време на брака /страните
са сключили граждански брак на 15.08.1976 г., който е прекратен на 07.07.2016
г./, когато между съпрузите е действал законовият режим на общност. Единственият начин да бъде оборена
презумпцията за съвместен принос по чл. 21 СК в настоящия случай е да се
докаже, че процесната сграда е била изградена единствено и само с лични
средства и труд на единия съпруг и поземленият имот, върху който е построена е
лична собственост само на единия съпруг. В тази връзка дали процесният имот е
изключителна собственост на ищеца не е обуславящо за изхода на спора относно
построената по време на брака сграда върху този имот, съгласно задължителните
поставки на ППВС № 5/1972 г. това разрешение се основава и на предвидената възможност в чл. 63 ЗС правото на собственост върху
постройката да съществува отделно от собствеността върху земята, върху която е
изградена. Следва да се има предвид, че меродавен е моментът на възникването на
самото придобивно основание, с което в патримониума на правоимащите възниква
имущественото благо. Ако придобивното основание /в случая учредяването на право
на строеж/ е учредено по време на брака, то е съпружеска имуществена общност,
арг. от ППВС № 5/1972 г. Поради това, разпоредбата на чл. 92 ЗС не следва да
намери приложение в тази хипотеза
Установяването на пълна трансформация е
обусловено от наличието на кумулативно зададени предпоставки, а именно да е
придобита вещ с лични средства само на единия съпруг по време на брак, за който
действа законовия режим на общност.
Изводът за наличие
или липса на преобразуване на лично имущество обаче може да бъде направен само
след пълно изследване произхода на вложените парични средства и ако има
извънбрачни такива, следва да се установи какъв е техният паричен еквивалент
относно стойността на придобитото по време на брака имущество, а именно размера
на вложените средства за процесната сграда, арг. от Решение № 90 от 06.07.2018
г. по гр. д. № 3066/2017 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС.
Доказателства относно
претендираната трансформация на лично имущество относно процесната сграда не са
ангажирани. Настоящият съдебен състав напълно се солидализира с изводите на първоинстанционния
съд , че средствата за изграждането на сградата са били предоставени
преимуществено от майката на ищцата, но същевременно не са ангажирани никакви
доказателства относно размера на предоставените средства, нито намерението на
дарителя да дари единствено дъщеря си - М., тъй като в тази си част
свидетелските показания са противоречиви. Не е доказано и кога и как са били
дарени средствата, нито че именно те са били използвани за изграждането на процесния
имот. От събраните свидетелски показания се установява, че част от къщата е
построена със средства на сина на страните по делото, но при липса на учредено
право на надстрояване в полза на него, като по този начин тази част става
отново СИО. При така установените факти и при липса на ангажирането на доказателства
относно размера на твърдените дарени средства и използването им за сградата и
намерението на дарителя да дари единствено ищцата, обстоятелството дали
ответната страна е участвала със средства и труд в изграждането на процесната
сграда би имало значение в процес по чл. 21, ал. 4 СК / установяване на липса
на принос/, с какъвто иск СРС не е бил сезиран. Настоящият съдебен състав
счита, че направените от първоинстанционния съд изводи, че не е от значение коя
от двете страни е получавала по-високи доходи са правилни, тъй като това би
имало значение в производство по иск с правно основание по чл. 29 СК, с каквато
претенция съдът не е сезиран в настоящето производство.
Въззиваемият-ищец не
е ангажирал нито доказателства за размера на вложените парични средства, нито
за размера на дарените средства, нито за паричния еквивалент между двете
стойности, както и не е доказал по категоричен начин към кого е насочено
дарственото намерение на дарителя.
Неоснователни се
явяват и оплакванията във втората въззивна жалба срещу допълнителното решение.
В исковата молба са
изложени твърдения, че ищцата е придобила правото на собственост върху 1/2
идеална част от дворното място, представляващо имот с идентификатор
68134.1895.677, по наследство и делба (без да формулира петитум до съда за
установяване на правото й на собственост върху имота на това основание), като
по време на брака си с ответника е построила процесната жилищна сграда
(югозападен близнак) със собствени средства, поради което я е придобила в
изключителна собственост. Никъде в исковата молба или в изложенията на ищцата
до съда през цялото производство на делото не са изложени твърдения, че М.М. е
реализирала собствено право на строеж и е придобила къщата по приращение,
напротив - ясно са изложени твърденията, че постройката е построена по време на
брака, т.е. по презумпция същата е придобита от двамата съпрузи при условията
на съпружеска имуществена общност, като всички изложени фактически обстоятелства
касаят описание на средствата, с които същата е била изградена, с цел оборване
на тази презумпция и установяване на трансформацията на лично имущество на
ищцата, което е единственото наведено придобивно основание от ищцата в процеса.
Следователно, единственият предявен иск за правото на собственост върху
жилищната сграда е с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, каквато правна
квалификация е посочена в доклада по делото, срещу който страните изрично са
посочили в открито съдебно заседание, че нямат възражения. Положителен
установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на основание реализирано
право на строеж в собствен имот и приращение не е предявен от страна на ищцата -
нито в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически
твърдения, очертаващи фактическия състав на това придобивно основание, нито в
петитума е формулирано искане до съда да се произнася по подобна претенция. Ето
защо, правилно СРС е приел, че искането
на ищцата за допълване на решението по предявен от същата положителен
установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК на основание реализирано
право на строеж в собствен имот и приращение е неоснователно и подлежи на отхвърляне, тъй като такъв иск не
е бил предявен от нейна страна.
Относно частта от
допълнителното съдебно решение, в която СРС е допълнил решението си от
17.08.2018 г., като се е произнесъл по предявения иск по чл. 23, ал. 1 СК относно ½ идеална част от дворното
място, върху което е построена процесната сграда, като е отхвърлил искът по чл.
23, ал. 1 СК за установяване правото на собственост върху
½ идеална част от недвижим имот, представляващ УПИ IV-637, 677 от кв. 54 по плана на гр. София, местност „ж.к. К.“
с идентификатор 68134.1895.677 по КК и КР на гр. София, поради трансформация на
лично имущество, настоящият съд намира същата за правилна и законосъобразна по
следните съображения:
Както е изложено и в
мотивите на постановеното решение от 17.08.2018 г., установено е, че страните
по делото са сключили граждански брак на 15.08.1976 г., прекратен с решение за
развод, влязло в сила на 07.07.2016 г. От представените решения за делба се
установява, че дворното място, върху което е построена сградата, представляващо
УПИ IV-637, 677 от кв. 54 по плана на гр. София, местност „ж.к. К.“, е било
придобито по наследство от М.Л.М., А. Л. Х., Б.П.А.и Г.Л.А., като с решение за
делба от 21.11.1983 г. 1/2 идеална част от парцела е поставена в общ дял на
ищцата и А. Л. Х., които от своя страна са поделили съсобствената идеална част
от вещта с решение от 06.03.1985 г. за поставяне на имота в дял на М.Л.М. на
основание чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.), като за уравнение на дела на А. Л. Х.
ищцата е осъдена да заплати половината от стойността на 1/2 част от вещта -
сумата от 2200,21 лв. Следователно, 1/4 идеална част от дворното място
представлява наследствен дял на ищцата от имота, а другата 1/4 идеална част е
придобита чрез изплащането й на сънаследника с парични средства по време на
брака. Ето защо, по отношение на тази 1/4 идеална част е възникнала съпружеска
имуществена общност - в този смисъл т. 3 на ППВС № 5/1972 г., като в подкрепа
на изложеното е и съдебната спогодба за делба, обективирана в протокол от
30.03.1992 г. по гр.д. № 2067/1991 г. по описа на Четвърти районен съд, с която
процесната сграда (при делба на двете къщи близнаци между съсобствениците на
двете идеални части от дворното място) е поставена в общ дял на М.Л.М. и Д. С.М..
С оглед изложеното, несъмнено се установява, че описаната идеална част от
дворното място е придобита в условията на СИО от страните по делото (съобразно
задължителните тълкувателни разяснения на цитираното ППВС № 5/1972 г.), като за
установяване на изключително право на собственост върху нея ищцата е следвало
да докаже пълно и главно, че е изплатила дела на съсобственика си А. Л. Х. при
извършената от тях делба през 1985 г. (по време на брака й с ответника) изцяло
с нейни лични средства. Подобни твърдения не са изложени в исковата молба, нито
по делото са събрани доказателства произходът на средствата, с които делът на
съделителката е бил изплатен, да е изцяло от личното имущество на ищцата,
поради което последната не е придобила съсобствената със съпруга й 1/4 идеална
част от имота поради трансформация на лично имущество, а подобно придобивно
основание е неприложимо по отношение на останалата 1/4 идеална част от вещта,
придобита от ищцата по наследство и делба. Ето защо правилно СРС е приел за
неоснователна и е отхвърлил претенцията по чл. 23, ал. 1 СК за установяване
правото на собственост на ищцата върху 1/2 идеална част от дворното място на
основание трансформация на лично имущество.
Във връзка с
гореизложеното следва да се посочи, че неоснователно се явява оплакването във
въззивната жалба, че вещноправното действие на решението по гр.д. № 1256/1985г.
на СРС, 41 състав, бил моментът на влизането му в сила, като становището на
ответника, че бил станал съсобственик на имота, защото били платили семейни
средства 2000 лв., било необосновано, тъй като вещноправното действие за
придобиване на собствеността бил моментът, в който влязло в сила решението, с
което сградата и 1/2 идеална част от имота били постановени в патримониума на М.Л.М., а задължението за
плащане на сума за уравняване на дяловете било облигационно и от него не
произтичали вещни права.
В случая следва да се има предвид т. 10
от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. ОСГК
на ВКС, където е възприето, че „Само с плащането на определеното парично
уравнение с лихвите в 6-месечния срок от датата на влизане в сила на
възлагателното решение, получилият възлагане съделител става собственик на
имота.“
Следователно правилно
първоинстанционният съд е приел, че по делото не се е установила пълна
трансформация на лично имущество на ищцата при придобиване на описания недвижим
имот /сграда и идеална част от поземлен имот/, поради което предявеният установителен иск е отхвърлен,
като неоснователен.
Съобразно изложеното, първоинстанционните
решения са правилни, постановени са при спазване на материалния и процесуалния
закон и следва да бъдат потвърдени.
С оглед изхода на делото, въззивницата
няма право на разноски.
Право на такива въззиваемия, като съдът
му присъжда действително сторени такива в размер на 1500 лв., представляващи
заплатен адвокатски хонорар във въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
472591/17.08.2018 г., постановено
по гр. д. № 85338/2017 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 162-ри
състав, както и Решение № 239536/10.10.2019 г., постановено по гр. д. № 85338/2017 г.
по описа на Софийски районен съд, I ГО, 162-ри състав, в частите му,
в които е разгледана молба по чл. 250 ГПК, обективирана във въззивна жалба,
вх. №
5153603/01.10.2018 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА М.Л.М., ЕГН **********, да заплати на Д.
С.М., ЕГН **********, сторените разноски пред въззивната инстанция в размер на 1500
лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар в производството по в. гр. д. №
1060/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-ви въззивен брачен състав.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М.Л.М., ЕГН **********,
за присъждане на разноски по делото, като неоснователно.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.