№ 413
гр. С., 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20241800500535 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 53 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 3/2023 г. по описа на РС – С.
са отхвърлени предявените от Б. Б. И. срещу „Ф.Б.” ЕООД обективно
съединени главни искове за обявяване нищожността на сключен между
страните на 16.02.2021 г. договор за потребителски кредит № 985185 поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите
нрави и по предявен при условията на евентуално обективно съединяване иск
е обявен за нищожен поради противоречие със закона чл. 5 от договора. С
решението са оставени без разглеждане останалите предявени при условията
на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани като такива за
обявяване нищожността на чл. 5 от договора поради заобикаляне на закона и
накърняване на добрите нрави. С решението съобразно изхода на делото са
присъдени разноски на страните и възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца в размер на 240 лв. с вкл. ДДС за оказана безплатна
адвокатска помощ по делото, а ищецът е осъден да плати по сметка на РС - С.
сумата от 2.40 лв., представляваща държавна такса. С определение № 237 от
04.06.2024 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение
искането на процесуалния представител на ищеца за изменение на решението
в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в
пълния претендиран размер от 1200 лв. с вкл. ДДС.
Решението и определението са обжалвани от ищеца в
1
първоинстанционното производство. Решението е обжалвано в частта, в която
са отхвърлени предявените обективно съединени главни искове за обявяване
нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит
поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на
добрите нрави, както и в съответната част за разноските. Определението,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, е обжалвано от ищеца изцяло.
От ответника в първоинстанционното производство не са постъпили
отговори на въззивната жалба и на частната жалба.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните
настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба и частната жалба са процесуално допустими, а при
разглеждането им по същество съдът намира следното:
С исковата молба са предявени обективно съединени искове за
нищожност на договор за потребителски кредит и на отделни клаузи /тези на
чл. 5/ от него. Исковете за нищожност на договора са предявени като главни и
във връзка с тях са изложени фактически и правни твърдения за нищожност
на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и
накърняване на добрите нрави, като, видно е от волята на ищеца, че тези
искове са предявени при условията на кумулативно обективно съединяване.
Исковете за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора са предявени при
условията на евентуално обективно съединяване спрямо главните искове за
нищожност на договора и във връзка с тях са изложени фактически и правни
твърдения за нищожност на клаузите поради накърняване на добрите нрави и
поради това, че са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Първоинстанционният съд е приел, че са предявени главни искове за
нищожност на договора поради противоречие със закона, заобикаляне на
закона и накърняване на добрите нрави, съединени помежду си при условията
на евентуално обективно съединяване, както и съединени с тях при условията
на евентуално обективно съединяване искове за нищожност на клаузите на чл.
5 договора поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и
накърняване на добрите нрави, съединени помежду си при условията на
евентуално обективно съединяване, съответно е разгледал исковете като така
обективно съединени, при което е отхвърлил главните искове за нищожност на
договора, уважил е иск, предявен при условията на евентуално обективно
съединяване и квалифициран като такъв за нищожност на клаузите на чл. 5 от
договора поради противоречие със закона и е оставил без разглеждане
останалите предявени при условията на евентуално обективно съединяване
искове, квалифицирани като такива за нищожност на клаузите на чл. 5 от
договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Решението не е обжалвано в частта, в която е уважен предявен при условията
на евентуално обективно съединяване иск, квалифициран като такъв за
нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради противоречие със закона,
както и в частта, в която са оставени без разглеждане останалите предявени
при условията на евентуално обективно съединяване искове, квалифицирани
като такива за нищожност на клаузите на чл. 5 от договора поради заобикаляне
на закона и накърняване на добрите нрави, поради което не подлежи на
2
въззивна проверка допустимостта /при изводи за основателност на главните
искове за нищожност на договора/ на решението в тези части. Във връзка с
обективното съединяване на главните искове за нищожност на договора, което
въззивният съд намира в случая за кумулативно такова, а не за евентуално,
както е приел първоинстанционният съд, следва да се отбележи следното:
Съотношението между обективно съединените искове се определя от волята
на страната в съответствие с диспозитивното начало в процеса и съдът не
може да замести тази воля. Обстоятелството, че задължение на съда е да
определи правната квалификация на иска не води до различен извод, тъй като
съотношението между обективно съединените искове не е част от правната
квалификация на иска в тесния смисъл на думата. Правната квалификация на
иска се извежда от твърдените от ищеца релевантни факти, които очертават
предмета на спорното право, като безспорно задължение на съда е при
изложените факти да определи правната квалификация, както и да напъти
страната в случай на ненадлежно и/или неясно изразена от нея воля относно
вида на търсената защита. Съотношението между обективно съединените
искове е част от петитума на иска, като изцяло от волята на страната зависи в
какъв ред и съотношение ще търси защита на правата си. Съдът в случай на
преценка за ненадлежно и/или неясно формулиран от ищеца петитум относно
съотношението между обективно съединените искове предвид изложените
факти и действително търсената защита следва единствено да даде указания
за привеждането му в съответствие с тази действително търсената защита /тъй
като се касае за нередовност на исковата молба/, но не и да замести волята на
страната. Съществуващата незадължителна съдебна практика в обратния
смисъл не се споделя от настоящия въззивен състав. Факт е, че може да се
мисли в посока недопустимост на кумулативното обективно съединяване на
искове за нищожност на договор поради противоречие със закона, заобикаляне
на закона и накърняване на добрите нрави, доколкото липсва правен интерес
за ищеца от произнасяне на съда по всеки от исковете при положение, че както
с уважаването и само на един /независимо кой/ от тези искове, така и с
уважаването и на трите иска, се постигат едни и същи правни последици.
Имайки предвид гореизложеното обаче, при извод за недопустимост на
кумулативното обективно съединяване на искове за нищожност на договор на
няколко основания, съдът следва /и е длъжен/ единствено да даде съответните
указания на страната да приведе волята си в съответствие с действително
търсената защита, както и да й укаже последиците от неизпълнение на
указанията, след което да процедира в зависимост от направеното уточнение
или липсата на такова. В случая такива указания не са давани на ищеца,
същевременно възражения от ответника в такава насока не са правени, при
което, отчитайки волята на ищеца и факта, че в конкретния случай както при
произнасяне и по трите кумулативно съединени иска за нищожност на
договора, така и при произнасяне по само по един от тях /независимо кой/
правните последици и за двете страни ще бъдат едни и същи, въззивният съд
намира, че следва да разгледа главните искове за нищожност на договора като
кумулативно съединени. Настоящият въззивен състав не споделя извода
/основан също на незадължителна съдебна практика/, че никоя сделка не може
3
да бъде нищожна на повече от едно основания и че съдът следва да разгледа
основанията за нищожност според тежестта на порока /не буди и никога не е
будила съмнение констатацията, че един договор би могъл да бъде нищожен
едновременно на няколко основания, нито би могло да се приеме, че
основанията за нищожност подлежат на степенуване съобразно тяхната
„относителна тежест“, тъй като една сделка не би могла да бъде „по-
нищожна“ от друга/.
Разглеждайки исковете, първоинстанционният съд е приел, че клаузите
на чл. 5 от сключения между страните договор за кредит са нищожни поради
противоречие със закона като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
но нищожността на тези клаузи не влече нищожност на целия договор, тъй
като той може да се приложи и без нищожните клаузи. При тези изводи
първоинстанционният съд е отхвърлил главните искове, като не е обсъдил
твърденията и доводите на ищеца, относими към твърдяната нищожност на
целия договор, и неправилно е направил преценка за основателност първо на
предявен при условията на евентуално обективно съединяване иск за
нищожност на отделна договорна клауза, а едва след това е изложил изводи
/които са само производни/ за неоснователност на исковете за нищожност на
договора.
Изводът на първоинстанционния съд, че клаузите на чл. 5 от договора са
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП сам по себе си е правилен. Като
неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП тези клаузи са нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като по делото не се установява същите да са
индивидуално уговорени, същевременно служебно известен на въззивния съд
факт е, че договорите на „Ф.Б.“ ЕООД за предоставяне на потребителски
кредити са предварително изготвени с това съдържание, съдържащи и тези
конкретни клаузи, като е налице и съдебна практика във връзка с валидността
на тези клаузи.
Неправилни обаче са изводите на първоинстанционния съд за
неоснователност на главните искове за нищожност на договора поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите
нрави. Договорът наистина би могъл да се приложи и без клаузите на чл. 5, но
само в случай, че не са налице други пороци, водещи до неговата нищожност.
А в случая са налице такива пороци, съображенията относно което предхождат
тези по отношение нищожността на чл. 5 от договора.
В чл. 11, ал. 1 ЗПК е очертано съдържанието на договора за
потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 22 ЗП, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
4
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
По силата на процесния договор на ищеца е отпуснат кредит в размер на
1500 лв. при лихва в размер на 19.33 % или 289.95 лв. /чл. 3, б. „б“ от
договора/.
В чл. 4 от договора е посочен ГПР. Според посоченото в чл. 4 общият
разход по кредита е 289.95 лв. и включва сумата по чл. 3, б. „б“, а ГПР е в
размер на 49.05 %, изчислен по реда на чл. 8.4 от ОУ, и включва разходите,
включени в общия разход по кредита, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Чл. 8.4 от ОУ към договора гласи: „Общият разход по кредита,
годишният процент на разходите /ГПР/ по всеки кредит и общата сума,
дължима от кредитополучателя към момента на сключване на договора за
потребителски кредит /т. е. информацията по чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК/ се посочва
в договора. ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и се
изчислява при следните допускания: а) Договорът ще е валиден за срока, за
който е сключен и кредиторът и кредитополучателят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора; б) Лихвеният
процент и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер
и ще се прилагат до изтичането на срока на договора; в) Общият размер на
кредита е усвоен незабавно и изцяло. Пример: Ако ГПР е равно на 49.11 % при
предоставен потребителския кредит в размер на 1000 лв. за срок от 1 година,
платим на 12 вноски, с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 23 %,
то общо дължимата сума, включваща главницата + общия разход по кредита е
1230 лв.“
В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава е
поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на кредитора, като с
одобряването на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с
обезпечението, не може да се отмени - нито от кредитополучателя, нито от
поръчителя.
Във връзка с договора за кредит потребителят е сключил и договор за
гаранция /поръчителство/, по силата на който гарантът се задължава
солидарно е клиента да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на всички
задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит, срещу
плащане от клиента на такса в размер на 295.05 лв., платима в полза на гаранта
на 6 месечни вноски.
При така изложеното е видно, че договорът за потребителски кредит
формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е
посочен ГПР. Цифрово посоченият ГПР обаче – 49.05 %, не съответства на
словесното разяснение в договора относно начина на формирането му,
доколкото в чл. 4 от договора е посочено, че той включва разходите, включени
в общия разход по кредита /които са 289.95 лв. съобразно уговорената лихва в
5
размер на 19.33 % и са изрично посочени/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. При така разясненото не става ясно по
какъв начин е формиран ГПР в размер на 49.05 %. Чл. 8.4 от ОУ, към който чл.
4 от договора препраща, също не съдържа допълнителна информация относно
компонентите на ГПР - текстът на чл. 8.4 от ОУ препраща към договора,
възпроизвежда съкратено законовата дефиниция за ГПР и в него са посочени
взети предвид допускания, но при съответното изчисление, за което е даден и
пример, отново липсва съответствие с посочения ГПР от 49.05 % и не е ясно
как е формиран той. Освен това посоченият в договора ГПР не е
действителният такъв съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер па предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 ДР ЗПК общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е видно, че
възнаграждението, дължимо по договора за гаранция /поръчителство/, каквото
по същността си представлява т. нар. такса, не е включено в ГПР /а и този факт
не се оспорва от ответника, напротив, той излага доводи в насока, че това
възнаграждение не следва да се включва в ГПР/. Въззивният съд намира, че
това възнаграждение е част от ГПР, тъй като е свързано с допълнителни
разходи за потребителя, които оскъпяват кредита, а сключването на договора
за гаранция /поръчителство/ е условие, наложено от кредитора, като на
длъжника само привидно е дадено право на избор /да посочи свой поръчител/,
тъй като поръчителят подлежи на одобрение от кредитора. Обстоятелството,
че възнаграждението по договора за гаранция /поръчителство/ е дължимо не
на кредитодателя, а на поръчителя, не променя извода, че това възнаграждение
е част от ГПР, тъй като, както се посочи /а и произтича от характера на
поръчителството като институт/, сключването на договора за поръчителство е
пряко свързано с договора за кредит /при това то е условие, наложено от
кредитора/, като възнаграждението по този договор значително оскъпява
кредита и е за сметка на потребителя.
В обобщение – при сключването на договора за потребителски кредит не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
действителния ГПР, при това не само цифрово, а с посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в ЗПК
начин, поради което договорът е нищожен на основание на чл. 22 ЗПК.
Непосочването в договора на действителния ГПР представлява
използване на заблуждаваща търговска практика по смисъла на 68г, ал. 1 и ал.
4 вр. чл. 68д ЗЗП, а съгласно чл. 68в ЗЗП нелоялните търговски практики са
забранени, т. е. договорът е сключен в противоречие с тази законова забрана.
6
Освен това използването на заблуждаваща търговска практика накърнява и
добрите нрави, тъй като не съответства на принципа на добросъвестността, а
потребителят бива подведен относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и това не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Договорът е сключен и при заобикаляне на закона,
тъй като чрез включването в него на клаузите на чл. 5 от договора, изискващи
сключване на възмезден договор за гаранция /поръчителство/, и
същевременно невключването на възнаграждението по договора за гаранция
/поръчителство/ в ГПР по кредита се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК
/тъй като при включване на възнаграждението по договора за поръчителство в
ГПР същият би надхвърлил значително петкратния размер на законната
лихва/.
По тези съображения главните искове за нищожност на договора са
основателни. А при извод за основателност на главен иск съдът не следва да се
произнася по предявени при условията на евентуално обективно съединяване
искове /като изводите на съда за липса на основание за произнасяне по
евентуалните искове следва да се отразяват единствено в мотивите на
решението/. Доколкото обаче, както се посочи, решението не е обжалвано в
частите, в които първоинстанционният съд се е произнесъл по предявените
при условията на евентуално обективно съединяване искове, въззивният съд
не следва да излага подробни съображения в тази насока, а последното се
излага само за яснота.
Съобразно гореизложеното решението следва да бъде отменено в частта,
в която главните искове за нищожност на договора са отхвърлени и вместо
него следва да се постанови друго решение, с което същите бъдат уважени.
Съответно решението следва да бъде отменено и в частта, в която в
тежест на ищеца са възложени присъдените в полза на ответника разноски,
както и в частта, в която ищецът е осъден да плати по сметка на РС – С.
държавна такса в размер на 2.40 лв., като вместо него следва да се постанови
друго решене, с което в полза на ищеца се присъди пълния размер на
разноските за държавна такса, т. е. присъди се и сумата от 59.55 лв., а
държавната такса в размер на 2.40 лв., платима в полза на съда, се възложи в
тежест на ответника.
Съобразно този изход на делото на адв. М. следва да се присъди
допълнително възнаграждение в размер на 360 лв. с вкл. ДДС за оказаната на
ищеца безплатна адвокатска помощ в първоинстанционното производство, а
определението на РС – С., постановено по реда на чл. 248 ГПК, следва да бъде
потвърдено. Съображенията на съда са следните: Според актуалната практика
на ВКС под „материален интерес“ по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се
разбира цената на всеки от обективно съединените искове поотделно, като за
защита по всеки от съединените искове поотделно се определя
възнаграждение според наредбата, след което възнагражденията се събират
при определяне на отговорността за разноски. Аргумент в таза посока е и
изменението на наредбата - ДВ, бр. 84 от 2016 г., доп., бр. 88 от 2022 г., с
приемането на нова ал. 5 на чл. 2, според която за процесуално
7
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията
се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от
тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.
Първоинстанционният съд е присъдил възнаграждение на адв. М. в размер на
240 лв. с вкл. ДДС за защитата по уважения иск, предявен при условията на
евентуално обективно съединяване, като в тази част решението не е
обжалвано, съответно въззивният съд не следва да коментира дължимостта на
тази сума въпреки извода за основателност на главните искове за нищожност
на договора, но и не следва да увеличава това възнаграждение по жалбата
срещу определението на РС – С., постановено по реда на чл. 248 ГПК /освен
това въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд относно
размера на това възнаграждение предвид невисоката фактическа и правна
сложност на делото и предмета на конкретния иск/. За оказаната защита по
главните искове обаче на адв. М. също се дължи възнаграждение с оглед
изхода на делото, като настоящият въззивен състав намира, че същото следва
да бъде определено в размера от 360 лв. с вкл. ДДС /300 лв. без ДДС/. Така
определеното възнаграждение е под минимума по Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения /който минимум е
519 лв./, но въззивният съд намира, че делото не се отличава с висока
фактическа и правна сложност, същевременно по аналогични казуси е
налична константна съдебна практика, като на настоящия въззивен състав е
служебно известно, че адв. М. е процесуален представител по множество
почти идентични дела с такъв предмет, при което е запознат със съдебната
практика и с фактологията, която по такива дела също е почти идентична, т. е.
с подготовката на едно такова дело значително се облекчава работата по
останалите дела. Същевременно адв. М. не се е явил в нито едно съдебно
заседание, защитата по делото е осъществена изцяло в епистоларна форма
/въпреки че процесът е устен/, което също следва да бъде отчетено. Поради
това възнаграждение дори в минимума по наредбата би било прекомерно, а
съдът не е обвързан от този минимум съгласно практиката на СЕС /решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г./
С оглед изхода на делото на въззивника-ищец следва да се присъдят и
разноски за настоящото производство. Въззивникът е направил разноски в
размер на 30 лв. за държавна такса по въззивната жалба, съответно тези
разноски следва да му се присъдят. Не следва да му се присъждат разноските в
размер на 15 лв. за държавна такса по частната жалба, тъй като същата е
приета от въззивния съд за неоснователна. В полза на адв. М. следва да се
присъди възнаграждение за оказана безплатна помощ на въззивника в размер
на 240 лв. с вкл. ДДС, като съображенията на въззивния съд за определянето
на този размер са същите, които съдът е изложил по отношение на
възнаграждението за първоинстанционното производство при отчитане на
факта, че във въззивното производство адв. М. не е навел твърдения и доводи
и не е ангажирал доказателства, които да не е съответно навел и представил в
първоинстанционното производство, т. е. във въззивното производство е
положил по-малко труд от този, който е положил в първоинстанционното
производство.
8
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 53 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 3/2023 г. по
описа на РС – С. в частта, в която са отхвърлени предявените от Б. Б. И. с
ЕГН ********** срещу „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК *** обективно кумулативно
съединени главни искове за обявяване на нищожността на сключения на
16.02.2021 г. между Б. Б. И. и „Ф.Б.” ЕООД договор за потребителски кредит
№ 985185 поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и
накърняване на добрите нрави, както и в частите, в които Б. Б. И. е осъден
да плати на „Ф.Б.” ЕООД сумата от 50 лв. /петдесет лева/, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение, а по сметка на РС – С. е осъден
да плати сумата от 2.40 лв. /два лева и четиридесет стотинки/,
представляваща държавна такса, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖЕН поради противоречие със закона,
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави сключеният на
16.02.2021 г. между Б. Б. И. с ЕГН ********** и „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ***
договор за потребителски кредит № 985185.
ОСЪЖДА „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „А.М.” № 51, вх. А, ет. 9, офис № 20, представлявано
от управителите И.Д. и Д.а Н., да плати на адв. Д. В. М. с личен № **********
сумата от 360 лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща възнаграждение с
вкл. ДДС за оказана на Б. Б. И. безплатна адвокатска помощ в
първоинстанционното производство по делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „А.М.” № 51, вх. А, ет. 9, офис № 20, представлявано
от управителите И.Д. и Д.а Н., да плати на Б. Б. И. с ЕГН ********** от с.
В.Т., община С. сумата от 59.55 лв. /петдесет и девет лева и петдесет и пет
стотинки/, представляваща направени в първоинстанционното производство
по делото разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „А.М.” № 51, вх. А, ет. 9, офис № 20, представлявано
от управителите И.Д. и Д.а Н., да плати по сметка на РС – С. държавна такса в
размер на 2.40 лв. /два лева и четиридесет стотинки/.
В останалата част решение № 53 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 3/2023 г.
по описа на РС – С. е влязло в сила като необжалвано.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 237 от 04.06.2024 г. по гр. д. № 3/2023
г. по описа на РС – С., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено
без уважение искането на процесуалния представител на Б. Б. И. - адв. М., за
изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на
адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 1200 лв. с вкл.
ДДС.
9
ОСЪЖДА „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „А.М.” № 51, вх. А, ет. 9, офис № 20, представлявано
от управителите И.Д. и Д.а Н., да плати на адв. Д. В. М. с личен № **********
сумата от 240 лв. /двеста и четиридесет лева/, представляваща
възнаграждение с вкл. ДДС за оказана на Б. Б. И. безплатна адвокатска помощ
във въззивното производство по делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.” ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „А.М.” № 51, вх. А, ет. 9, офис № 20, представлявано
от управителите И.Д. и Д.а Н., да плати на Б. Б. И. с ЕГН ********** от с.
В.Т., община С. сумата от 30 лв. /тридесет лева/, представляваща направени
във въззивното производство по делото разноски за държавна такса.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10