№ 10606
гр. София, 20.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕНИЦА Н. УРУМОВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. И.
като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело №
20221110134317 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Предявен e иск от А. М. Ч., ЕГН: **********, с адрес: адрес, чрез адвокат Д. М.,
срещу „фирма, ЕИК номер, със седалище и адрес на управление: адрес, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 20 лв. – част от сума в общ размер 1017,39 лв.,
като платена от ищеца без основание по Договор за потребителски кредит № 10045431/19-
11-2018, поради нищожност на същия, евентуално – поради нищожност на клаузата в чл. 12,
ал. 4, ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 27.06.2022 г., до окончателното
плащане на дължимото.
Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че на 19.11.2018 г. ищецът сключил с „Кредихелп“ ООД
Договор за заем № 10045431/19-11-2018, по силата на който получил сумата от 664,68 евро с
левова равностойност 1300 лв., при ГПР от 43,37% и ГЛП в размер на 41,13 %, като на
10.08.2021 г. дружеството кредитор се е вляло в ответника „фирма. В чл. 12 от договора
било уговорено в 7-дневен срок да се предостави обезпечение чрез ангажиране на солидарен
длъжник – трето физическо лице, което да отговаря на определени условия. Ищецът твърди,
че заплатил на ответника сума в общ размер от 2317,39 лв., включително с уговорената в чл.
12, ал. 4 от договора неустойка в размер на 932,65 лв., тъй като не предоставил уговореното
обезпечение в горепосочения срок. Излагат се доводи, че договорът за заем е нищожен, тъй
като не бил написан по ясен и разбираем начин, не отговарял на изисквания за формат и
шрифт, като на ищцовата страна не било предоставено копие, преддоговорна информация,
общи условия и СЕФ. Поддържа се, че не било посочено как е формиран ГПР и какви
компоненти съдържа, като описаните в договора такси и разходи, в т.ч. възнаградителната
лихва и неустойката водили до различен размер на ГПР, като се нарушавала забраната на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорката за обезпечаване на заема била нищожна, тъй като
въвеждала неизпълними от потребителя изисквания. Ищецът навежда съображения, че
уговорената неустойка противоречи на добрите нрави и заобикаля забраната на чл. 33, ал. 1
ЗПК, тъй като прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора да провери
надеждността на длъжника върху самия длъжник и осигурява допълнително обезпечение за
1
заемодателя, в случай че кредитът не може да бъде погА. в срок, макар в този случай да се
дължи единствено лихва за забава. Позовава се и на чл. 71 ЗЗД за последиците от
непредоставяне на обезпечение, като твърди, че то не представлява типично договорно
неизпълнение. Ищецът твърди, че клаузата е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5
и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като предвидената неустойка не била индивидуално уговорена и
била необосновано висока. Според ищеца уговорката за неустойка заобикаляла забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като размерът й не бил включен към ГПР, като това от своя страна
следвало да води до нищожност на целия договор на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото се приравнявало на липса на посочен ГПР. Ищцовата страна смята, че била
налице и заблуждаваща търговска практика, която също следвало да доведе до
неправноправност на съответната договорна клауза. Ищецът излага твърдения, че и
уговорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречие с добрите нрави,
тъй като с прибавянето на горепосочената неустойка се надвишавал трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми и двукратния – за обезпечени, като на основание чл.
11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК целият договор следвало да се счита за нищожен. Посочва се, че
имало разлика между посочената за връщане сума и реално върнатата, както и че липсвала
яснота за базата, върху която се определя ГЛП, което правило договора неясен, в нарушение
на чл. 147 ЗЗП. Навежда доводи, че е сключил договора при крайна нужда и явно неизгодни
условия, доколкото престациите не били еквивалентни, като ответникът получил реално
възнаграждение за предоставения заем в размер на 1017,39 лв. В условията на евентуалност
твърди, че не целият договор, а само неустоечната клауза е нищожна, поради нарушение на
закона, добрите нрави и неравноправност. Предвид изложените аргументи за нищожност,
ищецът счита, че основателно е върнал само заетата сума в размер на 1300 лв., като
разликата от 1017, 39 лв. била получена от ответника без основание, поради което
претендира връщане на част от същата, а именно – сумата от 20 лв.
В срока за отговор, ответника по делото е депозирал такъв, с който оспорва иска.
Признава, че е сключил с ищеца Договор за заем № 10045431/19-11-2018 при
цитираните в исковата молба уговорки, но оспорва да е начислявал неустойки и ищецът да
му е заплащал сума в общ размер от 2317,39 лв. Поддържа, че уговорената неустойка не е
следвало да се включва към договорната лихва, както и и към ГПР, тъй като не
представлявала разход по кредита, а разход за неизпълнение на задължения на потребителя.
Твърди, че не е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 ЗПК, тъй като уговореният годишен лихвен
процент не бил променлив, а фиксиран, поради което нямало и изискване за представяне на
погасителен план. Сочи, че няма изисквания в съдържанието на договора да се посочват
компонентите на погасителната вноска, като е достатъчно да са посочени падежите на
отделните вноски. Оспрова да е нарушен чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като размерът на
ГПР бил ясно и точно посочен при сключването на договора, като към този момент
неустойката дори не била дължима. В евентуалност се поддържа, че дори неустоечната
клауза да е недействителна, това не следва да води до недействителност на целия договор и
до приложението на чл. 23 ЗПК за връщане на чистата стойност на кредита. Твърди се, че
клаузата за неустойка има самостоятелен характер, който не пречи на правното действие на
останалата част от договора и длъжникът не следва да заплаща единствено чистата стойност
на кредита.
С тези аргументи моли искът да бъде отхвърлен.
Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца.
В съдебно заседание ищеца не се явява и не се представлява. По делото е постъпило
писмено становище, с което поддържа предявения иск и моли съда да го уважи.
Ответника, редовно призован, се представлява от адв. Узунов, който поддържа
писмения отговор и моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски, за което представя
2
списък.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
От събраните по делото писмени доказателства се установява следното:
На 19.11.2018 г. ищеца е сключил с ответника Договор за потребителски кредит №
10045431, по силата на който последния е предоставил на ищеца сумата от 664,68 евро, като
в чл. 3 от договора е предвидено, че срокът на заема е 10 месеца, като същият следва да бъде
върнат на 10 месечни погасителни вноски от по 79,63 евро (155,74 лева). Предвиден е
годишен лихвен процент по заема от 41,13% и ГПР от 43,37%. В ал. 6 е посочено, че общият
размер на всички плащания по заема излиза на 1557,40 лв. В чл. 12, ал. 1 е предвидено, че
заемателят се задължава в срок от 3 дни след сключване на договора да осигури трето
физическо лице, което да отговаря солидарно за връщане на заема. В ал. 3 е уговорено, че
това лице подлежи на предварителна проверка от заемателя и следва да отговоря на шест
конкретно посочени изисквания. Съгласно ал. 4, при неизпълнение на това заължение,
заемателят дължи неустойка в размер на 476,86 евро (932,65 лева), като в ал. 6 е
възпроизведен погасителен план на кредита при дължимост и на неустойката, като същата е
дължима на части, чийто падежи съвпадат с падежите на вноските по заема.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че ищеца е изплатил на ответника по процесния договор общо сума в размер на
1516,93 лв, от които 1300 лв. –главница и 216,93 – лихва.
При така установеното съда направи следните правни изводи:
Предявеният в настоящето производство иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД.
Договор за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството
потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, съдържанието му следва да
бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Настоящият съдебен състав намира, че процесния договор е сключен в нарушение на
императивни норми на ЗПК, като наличието само на някое от нарушенията е достатъчно, за
да бъде признат целият договор за недействителен. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за заем следва да се съдържа годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 (към закона) начин. В процесния договор е посочен годишен процент на
разходите от 43,37%, но липсва ясно, пълно и подробно описание на компонентите, които го
формират. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В ГПР безспорно се включват освен дължимата възнаградителна
лихва, така и всички допълнителни разходи, в това число и разходи за събиране на
вземанията, други такси и разходи, както и дължимите неустойки. В случая обаче, видно от
съдържанието на договора, сумата за дължимата неустойка при неизпълнение на
задължението по чл. 12, ал. 1 не е включена в ГПР на договора, а при нейното включване
ГПР надвишава значително 50%. Ето защо, ГПР е посочен некоректно в договора и създава
заблуда у потребителя относно реално дължимите разходи по кредита. Несъобразяването на
договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява самостоятелно основание
по чл. 22 ЗПК за неговата недействителност.
Противоречието на процесния договор на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК дава основание за
признаване на целия договор за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК. Нормите на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 ЗПК са императивни и възможност за отклонение от тях не е
3
предвидено. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита. Тоест, същият дължи връщане само на
главницата по договора, като тази норма представлява своеобразна санкция за заемодателя,
който при сключване на договора се е отклонил от императивните материалноправни норми
на закона. Ето защо, в случая ищецът дължи връщане по договора само на получената сума
от 1300лв., а всичко над нея се явява недължимо платено. От заключението по приетата
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищеца е изплатил на ответника общо сума
в размер на 1516,93 лв., от които 1300 лв. –главница и 216,93 лв. – лихва. Предвид това
заплатената сума, представляваща лихва в размер на сумата от 216,93 лева е недължимо
платена. По делото не се установиха плащания над този размер, като твърденията на ищеца
в тази насока останаха недоказани.
Предвид гореизложеното, съдът приема, че иска по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД за сумата от
20 лв. се явява основателен, тъй като ищецът доказа наличието на имуществено разместване
между страните, включително, че не е бил налице годен юридически факт за възникване на
правото на парично вземане на ответника за сумата от 216,93 лв. Ищецът е престирал без
основание, поради което платеното от него подлежи на връщане. С оглед на това, съдът
намира, че ищецът е доказал по делото всички предпоставки от фактическия състав на
предявения иск по чл. 55 ЗЗД, поради което същият се явява основателен и доказан и следва
да бъде уважен, като бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 20 лв., предявен
като частичен от иск с общ размер от 1017,39 лв., която сума е платена от ищеца без
основание по Договор за потребителски кредит № 10045431/19-11-2018, ведно със законна
лихва от датата на исковата молба – 27.06.2022 г., до окончателното плащане на дължимото.
По разноските:
Предвид изхода на спора, само ищеца има право на разноски, каквото искане е
направил и пълномощникът му, като е представил списък на разноските. С оглед на това и
съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК, ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски в размер на 450 лв., от които 50 лв. за заплатена ДТ и 400
лв. за депозит за вещо лице. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв ответникът
следва да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: *********,
сумата от 480 лв. с ДДС – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.
Съдът намира възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца за
неоснователно, доколкото същото се претендира в предвидения минимум по чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Следва да бъде оставено без уважение искането за присъждане на разноски на
ответника.
Водим от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „фирма, ЕИК номер, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати на А. М. Ч., ЕГН: **********, с адрес: обл. адрес, сумата от 20,00 лв. (двадесет
лева)- частичен иск от иск с общ размер от 1017,39 лв., представляваща платена без
основание сума по Договор за потребителски кредит № 10045431/19.11.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба-
27.06.2022 г. до окончателното плащане на дължимото.
ОСЪЖДА „фирма, ЕИК номер, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати на А. М. Ч., ЕГН: **********, с адрес: обл. адрес, сумата от 450,00 лв.
(четиристотин и петдесет лева), представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „фирма, ЕИК номер, със седалище и адрес на управление: адрес, да
заплати, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: *********, сумата от 360лв. с ДДС (триста и шестдесет
лева с ДДС), представляваща възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ищеца в А. М. Ч..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника „фирма, да бъде осъден ищеца
А. М. Ч., да му заплати направените по делото разноски.
4
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5