Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.С., 03.10.2014
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, АО, ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
седми февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
ОЛГА КАДЪНКОВА
при
участието на секретаря Ц.П., като разгледа докладваното от съдия Кадънкова гр.
дело № 7*** по описа за 2013 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 30.01.2013г. на СРС, І ГО, 36 състав по
гр.д.№ 21680/2011г. са отхвърлени предявените от ,,А.” ЕООД
срещу ,,Л.” ООД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 11 828 лв., представляваща
платена при начална липса на основание сума за периода от м.ноември 2008г. до
м.януари 2011г., и иск с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД за
заплащане на сума в размер на 1760 лв., представляваща част от депозит, платен
по договор за наем от 04.04.2005г., който подлежи на връщане от наемодателя на
основание чл.4.2 от него. Със същото решение ,,А.” ЕООД е осъдено да заплати на
,,Л.” ООД на основание чл.232, ал.2, предл.1 ЗЗД сума в размер на
13 490 лв., представляваща неплатена наемна цена за периода от месец
декември 2010г. до месец май 2011г., дължима съгласно договор за наем от
04.04.2005г., както и на основание чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД сума в размер
на 1 351,69 лв., представляваща обезщетение за нанесените от наемателя
щети в помещенията, предмет на договора за наем от 04.04.2005г., изразяващи се
в два броя пукнати плочки пред входа на помещението от 45 кв.м., освободено на
01.04.2009г., както и 70 броя плочи за реставрация по пода, дупки по стената и
един брой счупен бял шкаф с мивка по помещенията, освободени на 31.05.2011г.,
ведно със законната лихва върху главниците от 18.08.2011г.- датата на предявяване на
насрещните искове, до окончателното им изплащане, като насрещният иск с правно
основание чл.233, ал.1, изр. 2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от
1351,69 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв. Отхвърлено е и предявеното от
,,А.” ЕООД срещу ,,Л.” ООД възражение за прихващане на вземането,
възникнало в полза на ,,Л.” ООД по чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД, с насрещно вземане на ,,А.” ЕООД към ,,Л.” ООД за
заплащане на основание чл.61, ал.2 ЗЗД на сумата от 25 670 лв.,
представляваща разходи за извършените в периода 2005-2006г. ремонтни дейности
от наемателя в имотите, предмет на договора за наем от 04.04.2005г., като ,,А.” ЕООД е
осъдено да заплати на ,,Л.” ООД сума в размер на 1950
лв., представляваща направени разноски по делото съразмерно на уважената част
от насрещни искове.
Постъпила е въззивна
жалба от ,,А.” ЕООД, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС, 36 състав
решение, с искане същото да бъде отменено. Твърди се в жалбата, че уговорената
в договора за наем от 04.04.2005г. наемна цена е с включен ДДС в съответствие с
разпоредбата на чл.67, ал.2 ЗДДС, според която когато при договаряне не е
изрично посочено, че данъкът се дължи отделно, приема се, че той е включен в
договорената цена. Сочи се, че тази разпоредба е императивна и не подлежи на
разширително тълкуване. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че фактурите, издадени след месец ноември 2008г., представляват споразумение на
страните за увеличение на наема, тъй като в чл.8 от договора е предвидено
промени и допълнения в него да се извършват само с допълнително писмено
споразумение, подписано от страните. Релевирани са доводи, че фактурите са
частни писмени документи и материализират удостоверителното изявление на този,
който ги е издал, но те не са основанието за плащане, а основанието за плащане
е договора, респ. анексите по него с посочената в тях цена- одобрена и
съгласувана от двете страни. От друга страна осчетоводяването на фактурите не е
равнозначно на анекс за изменение на договора, а изпълнение на законово
задължение по аргумент от чл.6 ЗСч. Оспорват се и изводите на
първоинстанционния съд за неоснователност на иска за връщане на част от
платения от ищеца депозит, тъй като в анексите от 01.04.2009г. и 01.02.2010г. за
освобождаване на две от помещенията е записано, че същите са освободени без
констатирани щети. В жалбата се твърди още, че отхвърляйки иска за връщане на
депозита и уважавайки насрещния иск по чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД съдът на
практика е присъдил едно и също обезщетение двукратно, което е недопустимо, тъй
като депозитът служи за покриване на щети на наетите помещения съгласно чл.4,
ал.2 от договора, за което е предназначено и обезщетението по чл.233, ал.1,
изр. 2 ЗЗД. Отделно от това се сочи, че въобще не са налице щети върху наетите
помещения, а изхабяване- резултат от обикновеното употребление на вещта, като ищецът
дори е направил съществени подобрения в имота, в резултат на което стойността
му се увеличила.
Въззиваемата страна ,,Л.” ООД моли съда да остави
въззивната жалба без уважение като неоснователна, респ. да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първонистаноционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част, поради което съдът да
разгледа доводите в жалбата на „А.” ЕООД във връзка с неговата правилност.
По предявения иск с правно основание чл.55,
ал.1, предл. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го
върне. Видно от законовия текст в него са уредени три различни специални фактически
състава на неоснователно обогатяване. При първия фактически състав се касае за
получаване на имуществена облага при начална липса на правно основание,
разбирано като валидно правно задължение. Вторият фактически състав визира
получаване на престация с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не
е могло да бъде осъществено, а третият се отнася до отпаднало с обратна сила
основание – в този смисъл и ППВС № 1/1979 г.
В настоящия случай ищецът претендира исковата
сума от 11 828 лв., като недължимо платена от него на ответника, т. е.
позовава се на първия фактически състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. От събраните по делото доказателства
се установи по безспорен начин, че между страните е бил сключен договор за наем
от 04.04.2005г., по силата на който ответникът ,,Л.” ООД е
предоставил на ищеца ,,А.” ЕООД за
временно възмездно ползване пет броя магазинни помещения, четири от които с
площ от 45 кв.м. и едно с площ от 18,90 кв.м., представляващи част от
търговско- производствен комплекс, намиращ се в гр.С., бул.,,Е.” *** срещу заплащане на месечна наемна цена от 1989 евро общо
за всички наети помещения.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба
доводи, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдяното от
ответника ,,Л.” ООД изменение на наемната цена от 3890 лв. с ДДС на
4668 лв. с ДДС за периода от м.11.2008г. до подписване на анекса от
01.04.2009г. Липсата на изрично подписано между страните споразумение във
връзка с изменение размера на наемната цена не обосновава извод, че относимата
клауза от договора за наем е запазила действието си с първоначално уговореното
съдържание. Няма пречка постигнатото между страните съгласие относно промяната
на размера на дължимия наем да бъде установено от други писмени доказателства,
каквито в случая са двустранно подписаните от страните фактури, съобразени с
увеличения размер на месечното възнаграждение за ползването на имотите- 4668 лв. с ДДС. От приетата
по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че фактурите за дължим
наем за периода от м.11.2008г. до м.03.2009г. са отразени в счетоводството на
двете дружества, посочени са в дневниците за покупки на ,,А.” ЕООД, и в дневниците за продажби на ,,Л.” ООД,
включени са като резултати в декларациите по ЗДДС и на двете дружества,
като тези на ,,А.” ЕООД са заверени и от НАП. Вещото лице е установило
също, че ищецът е ползвал данъчен кредит върху платения наем за периода от м.11.2008г.
до 31.01.2011г. Действията по осчетоводяване и плащане по процесните фактури
представляват извънсъдебно признание на ответника за наличието на валидни
задължения за сумите по фактурите и доказват тяхното съществуване. В този
смисъл са и постановени по реда на чл.290 ГПК решения- решение №138/17.10.2011г. по т. дело № 728/2010 г. на
ВКС, ТК, ІІ отд., решение №42/15.04.2010г. по т. дело № 593/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 166/26.10.2010 г. по т.
дело № 991/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. Обстоятелството, че някои от фактурите не са подписани от законния
представител на ищцовото дружество не обосновават извод за липса на обвързаност
на ищеца с посочения във фактурите размер на наемната вноска. Съгласно
разпоредбата на чл.301 ТЗ когато едно лице действа от името на търговец без
представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се
противопостави веднага след узнаването. В настоящия случай е налице именно тази
хипотеза- с
осчетоводяването на фактурите и плащането на сумите по тях наемателят ,,А.” ЕООД е
потвърдил извършените от негово име без представителна власт действия. С анекс от 01.04.2009г.
страните по договора са постигнали съгласие размерът на дължимия месечен наем
да бъде намален при съобразяване на обстоятелството, че един от имотите,
предмет на договора, е освободен от наемателя. Размерът на наемната цена за
периода април 2009г.- януари 2010г. е 3612 лв. с ДДС, видно от представените по
делото фактури.
С последващ анекс от 01.02.2010г. отново е намален размера на дължимата наемна
цена, като последният възлиза на 2532 лв. с ДДС за периода м.02.2010г. - м.01.2011г. От
неоспореното заключение на приетата по делото ССчЕ е видно, че фактурите за дължимия наем за периода от месец април
По насрещния иск с правно основание чл.232,
ал.2, предл. 1 ЗЗД:
Въз основа на събрания доказателствен материал съдът
намира за установено наличието на валидно наемно правоотношение между страните
за периода, за който ,,Л.” ООД претендира заплащане на
наемна цена- месец декември 2010г.- месец май 2011г. Страните не спорят, че за посочения
период на ,,А.” ЕООД е било предоставено спокойното и
безпрепятствено ползване на наетите недвижими имоти, при което в негова тежест
като наемател е било заплащането на уговорения наем. По взаимно съгласие на
страните, изразено в писмена форма- Анекс от 01.04.2009г. и Анекс от
01.02.2010г., са внесени изменения в клаузите на договора за наем, касаещи
размера на дължимата месечна наемна цена, предвид обстоятелството, че две от
помещенията, предмет на договора, са били освободени. Видно от представените по
делото фактури, месечният наем за исковия период е в размер на 2532 лв. с ДДС,
като ,,А.” ЕООД е направил само частично плащане за м.декември
2010г.- м.януари 2011г. в размер на 1702 лв. по фактура № 205/06.01.2011г.
/видно от заключението на ССчЕ/, а остатъкът от наемната
вноска по фактурата, възлизащ на 3362 лв., както и наемните вноски за
следващите месеци до прекратяването на договора, са останали непогасени.
Неизпълнението на задължението на наемателя за плащане на наемната цена по
договора, при положение, че наемодателят е бил изправна страна по
правоотношението, обуславя основателността на исковата претенция на ,,Л.” ООД за
реално изпълнение. Дължимите от ответника наемни вноски са общо в размер на
13490 лв., поради което искът по чл.232, ал.2 ЗЗД правилно е уважен изцяло от
първоинстанционния съд.
По
предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.4.2 от
договор за наем от 04.04.2005г. :
Безспорно
е по делото, че при сключване на договора за наем между страните на 04.04.2005г.
наемателят ,,А.” ЕООД е заплатил на наемодателя ,,Л.” ООД
депозит в размер на 1989 евро, който страните са уговорили да бъде върнат след прекратяване на договора или да послужи за покриване на щетите върху наетите помещения, нанесени
по време на тяхното ползване през срока на действие на договора/ чл.4.2
от договора/. Уговорката на страните, обективирана в чл.4.2 от
договора за наем, съдържа белезите на договор за залог – чл. 149 – чл. 161 ЗЗД, тъй като след
осъщественото тълкуване на посочената клауза по реда на чл. 20 ЗЗД, СГС приема,
че действителната обща воля на страните е била с предаването на тази сума да се
обезпечи изпълнението на определени задължения на наемателя – тези по чл. 233,
ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
По делото не се спори, че депозитът в размер на 1989
евро е платен при сключване на договора за наем, както и че наемното
правоотношение между страните е било прекратено, като в тази насока са и твърденията
и на двете страни по спора. Правилно първоинстанционният съд е приел за дата на
прекратяване 31.05.2011 г., към която дата, от една страна, вече
е бил изтекъл срока на даденото от „Л.” ЕООД едномесечно предизвестие, а от
друга са освободени всички ползвани от наемателя помещения. В отговора на
исковата молба, ответникът не е оспорил предявения от ищеца иск по чл.79, ал.1
от ЗЗД, нито е обосновал конкретни възражения срещу неговата основателност,
вкл. и че претендираната от ищеца сума не подлежи на връщане, тъй като е
послужила за покриване на констатираните в приемо -предавателния протокол от
31.05.2011г. щети върху наетите помещения. Не е релевирал и възражение за
съдебно прихващане по реда на чл.298, ал.4 ГПК с възникналото в негова полза
вземане за обезщетяване на вредите в наетите помещения. Ето защо предявеният
иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за връщане на част от платения депозит се явява
основателен и следва да бъде уважен в заявения размер от 1760 лв., в съответствие с диспозитивното начало като основен
принцип на гражданския процес.
По насрещния иск с правно основание чл.233,
ал.1, изр.2 ЗЗД:
Съгласно
разпоредбата на чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД, наемателят дължи обезщетение за
вредите, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те
се дължат на причина, за която той не отговаря. Наемателят следва да се грижи
за наетата вещ с грижата на добрия стопанин, като съгласно чл.233, ал.1, изр.
последно ЗЗД до доказване на противното
се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. В тежест на
наемодателя съгласно чл.154, ал.1 ГПК е да установи настъпването на
неблагоприятни последици в имуществената му сфера, като докаже какви точно
вреди е претърпял и в какъв размер, което по настоящото дело, противно на
доводите във въззивната жалба, е сторено. Видно от приемо-предавателния
протокол от 31.05.2011г., подписан и от двете страни, са констатирани щети по
наетите помещения, като техния размер, възлизащ на 1351,69 лв., се установява
от заключението на приетата по делото тройна съдебно-техническа експертиза,
което съдът кредитира като компетентно дадено. Наемателят ,,А.” ЕООД
не е направил възражение, че вредите по наетите помещения се дължат на причина,
за която той не отговаря, а и няма представени доказателства за това, поради
което насрещният иск с правно основание
чл.233, ал.1, изр.2 ЗЗД се явява частично основателен и правилно е бил
уважен от Софийски районен съд за горепосочената сума.
При
този изход на спора по предявения иск, съдът дължи произнасяне по противопоставеното
от ,,А.” ЕООД възражение за прихващане
на исковата сума с вземане срещу ,,Л.” ООД в размер на 25 670 лв.,
съставляващо разноски за извършени в наетите имоти подобрения.
Наемният
договор придава на ответника по насрещния иск качеството на държател по смисъла
на чл.68, ал.2 ЗС, а не на владелец, поради което неприложими в настоящия
случай са разпоредбите на чл.72-74 ЗС, а отношенията между страните за
извършени подобрения следва да се уредят в съответствие с договора между тях -в този смисъл ППВС 6/27.12.1974г.
и ТР 85/02.12.1968г.-ОСГК. Съгласно чл.3,
б.,,г” от процесния договор за
наем между страните, имащ силата на закон
за тях, наемателят се задължава да не търси от наемодателя суми за направените
в помещенията подобрения. С оглед така постигнатата договореност между страните
извършени от наемателя в имота подобрения не подлежат на компенсация от
наемодателя ,,Л.” ООД , тъй като отношенията на
страните по повод на тях са договорно уредени в този смисъл. В допълнение
следва да се посочи, че в доказателствена тежест на наемателя ,,А.” ЕООД е било установяване
факта на извършване на твърдяните от него подобрения и ремонти, техният обем,
време на извършване, авторство и стойност. Относно тези релевантни факти и
обстоятелства от страна на ,,А.” ЕООД не е проведено пълно
главно доказване в процеса, което също обосновава извод за неоснователност на
възражението за прихващане.
По изложените съображения и
предвид частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции, първоинстанционното
решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от ,,А.” ЕООД срещу ,,Л.” ООД
иск с правно основание чл.79, ал.1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер
на 1760 лв., представляваща част от депозит, платен по договор за наем от
04.04.2005г., следва да се отмени, като се постанови решение, с което ,,Л.” ООД се осъди да заплати на
,,А.” ЕООД, на основание чл.79, ал.1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на 1760 лв.,
представляваща част от депозит, платен по договор за наем от 04.04.2005г.,
който подлежи на връщане от наемодателя на основание чл.4.2 от договора. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
По разноските в производството:
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззиваемата страна „Л.”
ООД следва да заплати на въззивника направените от него разноски в
производството пред СРС и СГС, в общ размер на сумата от 450.60 лева, от които сумата
от 105.60 лева –заплатена ДТ и сумата от 345 лева –заплатено адвокатско
възнаграждение, съразмерно на уважения иск. На основание чл.78, ал.3 от ГПК
въззивникът „А.-Т.” ЕООД следва да заплати на въззиваемата страна направените
във въззивното производство разноски в размер на 657 лева –заплатено адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от жалбата.
Така мотивиран Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 30.01.2013г. на СРС, І ГО, 36 състав по
гр.д.№ 21680/2011г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от
,,А.” ЕООД срещу ,,Л.” ООД иск с правно основание
чл.79, ал.1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 1760 лв.,
представляваща част от депозит, платен по договор за наем от 04.04.2005г.,
който подлежи на връщане от наемодателя на основание чл.4.2 от договора, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА ,,Л.” ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр.С., бул.,,Е.” № ***, да заплати на ,,А.” ЕООД, ЕИК ********, със съдебен
адрес: гр.С., бул.,,Ц.А.” №**, на основание чл.79, ал.1,
предл. 1 ЗЗД, сумата в размер на 1760
лв. /хиляда седемстотин и шестдесет лева/, представляваща част от депозит,
платен по договор за наем от 04.04.2005г., който подлежи на връщане от
наемодателя на основание чл.4.2 от договора.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.01.2013г. на
СРС, І ГО, 36 състав по гр.д.№ 21680/2011г. в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА ,,Л.” ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление гр.С., бул.,,Е.” № ***, да заплати на ,,А.” ЕООД, ЕИК ********, със съдебен
адрес: гр.С., бул.,,Ц.А.” №**, на основание чл.78, ал.1
от ГПК, сумата от 450.60 лв.
/четиристотин и петдесет лева и 60 ст./ – разноски за производството пред СРС и
СГС /ДТ и адв.възнаграждение/.
ОСЪЖДА ,,,А.” ЕООД,
ЕИК ********, със съдебен адрес: гр.С., бул.,,Ц.А.” №**, да заплати на ,,Л.” ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление гр.С., бул.,,Е.” № ***, на основание чл.78,
ал.3 от ГПК, сумата от 657 лв. /шестстотин
петдесет и седем лева/ - разноски за въззивното производство /адв. възнаграждение/.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.