РЕШЕНИЕ
Номер II-3 07.05.2020 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: четиринадесети
януари две хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
мл.с.
КРАСЕН ВЪЛЕВ
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1744 по описа за 2019 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е за втори път пред
въззивната инстанция, след като с решение № 155/08.11.2019 г., постановено по
гр.д.№ 295/2019 г. по описа на ВКС, І г.о., е отменено въззивно
решение № І-58/11.07.2018 г. по възз.гр.д.№ 740/2018 г. по описа на БОС и
делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав на Бургаския
окръжен съд.
Постъпила е въззивна жалба от В.Ж.П. и Ж.Д.П., действащ със съгласието на
своята майка и законна представителка В.Ж.П., двамата със съдебен адрес гр.Бургас,
пл.“Тройката“ № 4, ет.2, офис 5, подадена чрез пълномощник адв.Солинков, и въззивна жалба от Н.Д.П., със съдебен адрес гр.Бургас,
ул.“Климент Охридски“ № 1, ет.3, подадена чрез пълномощник адв.Бузова, жалбите
насочени против решение № 509/23.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 5775/2017
г. по описа на РС-Бургас.
С първоинстанционното решение са уважени предявените от
А.Н.Т. против В.Ж.П., Ж.Д.П. (действащ със съгласието на законен представител В.Ж.П.) и Н.Д.П., искове по чл.42 б.“в“ ЗН и чл.34 ЗС, като е постановено следното:
ОБЯВЯВА
за нищожно завещание от 20.01.2004 г.
на Н. М. П., починал на 07.12.2008 г., б.ж. на с.***,
поради нарушение на безвъзмездния характер на завещанието.
ОБЯВЯВА за
нищожно завещание от 20.01.2004 г.
на Г.И. П., починала на 17.07.2009 г., б.ж. на с.***,
поради нарушение на безвъзмездния характер на завещанието.
ОТМЕНЯ
като неверен Нотариален акт за собственост на недвижим имот № ***/*** г. на
нотариус Бинка Кирова, рег.№ 290
на НК, с район на действие района на Бургаски районен съд.
ДОПУСКА
извършване на съдебна делба между А.Н.Т., В.Ж.П., Ж.Д.П., действащ
със съгласието на своята майка и законен представител В.Ж.П., и Н.Д.П., на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ,
находящ се в гр.Бургас, в ж.к.“Изгрев“, бл.**,
вх.7, ет.1,
ап.ляв, с площ от 75.41
кв.м., състоящ се от две спални, дневна, кухня, баня-тоалетна и антре, заснет
по кадастрална карта като Самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 07079.501.66.1.109, с
предназначение - жилище на едно ниво, при граници: изток - 07079.501.66.1.93,
запад - 07079.501.66.1.142 и коридор, север - външен зид, юг - външен зид, под
обекта: изби, над обекта- 07079.501.66.1.112 и 07079.501.66.1.111, ведно с
изба № 16, с площ 4.56 кв.м., при граници: изток - изба на И. Т.,
запад - обща изба, север- външен зид, юг-коридор, както и 0.866 % ид.ч.
от общите части на сградата и 0.866%, равняващи се на 86.23 кв.м.ид.ч. от
правото на строеж върху поземлен имот с
идентификатор 07079.501.66 по кадастралната карта на ж.к.“Изгрев“
– гр.Бургас, при квоти както следва:
за А.Н.Т. – 3/6 ид.ч., за В.Ж.П. – 1/6 ид.ч.,
за Ж.Д.П., действащ със съгласието на своята майка и законен представител В.Ж.П.
– 1/6 ид.ч., и за Н.Д.П. – 1/6 ид.ч.
Във въззивната жалба на В.Ж.П. и Ж.Д.П., действащ със съгласието на своята
майка и законен представител В.Ж.П., се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се
счита за неправилно и
необосновано. Счита се за неправилен извода на съда, че
правният спор се съсредоточавал върху това дали се нарушавало правилото за
бевъзмездност на завещателните разпореждания при наличие на уговорка, въвеждаща
тежест за лицето, в чиято полза са направени, да гледа преживелия
съпруг или
водещият мотив бил друг, а
именно да се разпредели приживе имущството от наследодателите за след смъртта им. В тази връзка се посочва, че
всъщност основният
мотив на завещателите е продиктуван от ясното
им намерение да се въведе справедливост между
наследниците, като от самите самите
завещателни разпореждания е видно, че двамата завещатели обосновават намерението да завещаят апартамента на сина си, след
като изрично посочват, че на дъщеря си вече са помогнали да си закупи жилище. Поради това, въззивниците считат, че извода на съда, че
изявлението в двете завещания по отношение на дъщеря им А.Т. не следвало да се
приемат, тъй
като имали само информативно задължение и не разпределяли приживе
имуществото между страните, е неправилен. Сочи се, че доказателствата
по делото установяват безвъзмездния акт на завещателните разпореждания, без условия и тежести, които
да навеждат извод за порочност до степен на нищожност, като фактът, че
завещателите са помогнали на ищцата да си закупи жилище не е отречен от нея, а
и за това са
представени доказателства. Според въззивниците, безвъзмезният характер на завещанието не означава, че
то не може да има и възнаградителен характер, какъвто е и най-често
обичайният му мотив, като се цитира практика на ВКС. Сочи се, че в случая са налице няколко
мотива, които
са самостоятелни и не са обединени под задължение за гледане на преживелия
съпруг след смъртта на завещателя,
като при тълкуване на изразената воля в завещанията
се разкрива безусловното ясно, точно и конкретно намерение на завещателя, без
вменяване на каквито и да е задължения;
не са употребени думи
и изрази, които
да сочат, че
с разпореждането завещателят е вменил задължения за бъдеще време, които
да имат материален израз и изразената воля не съдържа клауза
за гледане и издръжка в бъдеще след съставяне на завещанието. В тази връзка не се споделя тезата на
съда, че безспорно и еднозначно е установена възмездност по двете идентични по
съдържание завещания, като според въззивниците пороците
в нерешаващите, допълнителни мотиви не се отразяват на действителността
на завещанието. На следващо място се посочва, че другият основен мотив при процесните
завещания е насочен
изцяло към дъщеря им (ищцата), а именно, че са й помогнали парично да си закупи жилищет имот, като в случая е без значение с колко и как са й
помогнали. Поради това се счита, че двете завещания
са извършени под ограничението на морални вътрешни съображения с
цел
справедливо осигуравяне на нуждаещия се в случая, който морален извод неправилно е
отречен от съда. Въззивниците считат за неправилен и извода на съда, че завещателните разпореждания са направени в разрез с
разпоредбата на чл.17 ал.1 ЗН, като се обосновава становище, че настоящият случай не
е попада в тази хипотеза, тъй като не се въвежда задължение и тежест, а
евентуално очакване по морални съображения.
По отношение на иска за делба се сочи, че в делбата не е
включена терасата към апартамента – допълнително изградена пристройка с площ от
10 кв.м., изградена
въз основа на отстъпено право на строеж, която представлява функционално свързана с имота. Моли се за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявените искове. Не се правят нови доказателствени
искания. Претендират се направените по делото съдебни разноски, за които се
представя списък.
Във въззивната жалба на Н.Д.П. се изразява
несъгласие с първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на процесуалните
правила и на материалния закон. Според въззивника, от мотивите на решението не ставало ясно
защо съдът
е стигнал до извода, че
волята на завещателите била да се осигурят грижи на преживелия съпруг, съответно
родител на бенефициера, като в тази
връзка се сочи, че БРС не
е извършил
тълкуване на мотива за завещанията с оглед пълния им текст и всички
обстоятелства, имащи
отношение
към изразената воля на завещателите. Сочи се също, че съдът е изложил абсолютно неясни, противоречи и
неразбираеми мотиви, а като
не е обсъдил и приобщените към делото доказателства и не е извършил тълкуване
на мотивите за извършените завещателни разпореждания, съдът е допуснал съществено
процесуално нарушение, довело до постановяването на неправилно решение,
като на практика е формирал своите правни изводи по същество на
спора въз основа само на едно единствено и
не дотам ясно
изречение, съдържащо се в завещанията. Според въззивника, от съдържанието на
завещателните разпореждания е видно, че в тях липсва вменено задължение за гледане и издръжка на
завещателя, а е изразена
воля да се осигури синът Д.П., като очакването на всеки от завещателите синът им да се
грижи за тях е за изпълнение на морален дълг и то да започне след смъртта им, а
не приживе. Сочи се също, че в случая
завещателните разпореждания не са извършени с един единствен мотив, като
при тълкуване на волята на завещателите става ясно, че основният мотив е да
бъде разпределено по справедлив начин имуществото им за след смъртта им – тъй като на дъщеря си
са помогнали с пари, на сина си да оставят в собственост апартамента. В
този смисъл били и свидетелските показания. Затова, дори
и да е налице и някакъв възнаградителен мотив, то налице е и втори
мотив за извършване на завещанията, т.е. те не са направени с един единствен мотив за евентуално
бъдещо гледане на преживелия съпруг,
поради което не е налице хипотезата на чл.42, б.“в“ ЗН и завещанията
не са недействителни. Моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Не се правят доказателствени
искания. Претендират се направените по делото съдебни разноски, за които се
представя списък. Прави се възражение за прекомерност на на заплатеното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК са постъпили писмени отговори по двете въззивни жалби от въззиваемата А.Н.Т., в който са изложени идентични съображения за
неоснователност на жалбите. Сочи се, че
след пенсионирането си наследодателите са отишли да живеят в с.***, където до смъртта им за тях се е грижила ищцата, а брат й – Д.П. със
семейството си е живял в процесния апартамент. Оспорват се
твърденията, че
наследодателите са подпомогнали дъщеря си да си закупи жилище, като
се твърди, че
ищцата е
теглила кредит за закупуването му.
Според въззиваемата-ищца, вменяването в завещанието на задължение
за „гледане“ на завещателя или посочено от него лице след съставяне на
завещанието влече до нищожност на същото,
за което се цитира съдебна практика,
поради което се счита, че процесните завещаниия имат
възмезден характер и това ги
прави нищожни на основание чл.42, б.“в“ ЗН. Сочи се, че не е налице
хипотезата на чл.17,
ал. 1 ЗН, тъй
като при нея както условието, така и тежестта трябва да се изпълнят след смъртта на
завещателя, а
не приживе, като
валидността на завещанието се определя към момента на откриването на
наследството, поради което се считат за правилни изводите в тази връзка на районния съд. Въззиваемата оспорва
възражението на ответниците за придобивна давност,
тъй като владението им е на нищожно основание. Оспорва се и възражението на
въззивниците, че в предмета на делбата не е включена терасата, като се сочи, че същата е
неразделна част от жилището и не следва
да се описва самостоятелно, за да бъде предмет на делба. Моли
се за оставяне на въззивната жалба без
уважение и за потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендира
се присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
Двете въззивни
жалби са подадени в двуседмичния срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирани лица,
които имат правен интерес от обжалването, поради което са допустими и следва да
бъдат разгледани по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата
на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Делото е за делба в първа фаза – по допускането й, като
с иска за делба са съединени и искове по чл.42, б.“в“ ЗН за обявяване нищожност
на завещанията на Н. М.П., поч. на 17.12.2008 г. и на Г.И.П., поч. на
17.07.2009 г., с които е завещан делбения недвижим имот.
С исковата
молба на А.Н.Т., предявена против В.Ж.П., Ж.Д.П. (непълнолетен, действащ със съгласието на своята
майка и законен представител В.Ж.П. )
и Н.Д.П., се иска от
съда да допусне до делба следния недвижим
имот: Апартамент,
находящ се в гр.Бургас, ж.к.“Изгрев“, бл.**,
вх.7, ет.1,
ап.ляв, с
площ от 75.41 кв.м., състоящ се от две спални,
дневна, кухня, баня-тоалетна и антре, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 07079.501.66.1.109, с
предназначение – жилище на едно ниво, при описани граници,
ведно с изба № 16, с площ 4.56 кв.м.,
както и 0.866 % ид.ч.
от общите части на сградата и 0.866% ид.ч.,
равняващи се на 86.23 кв.м.ид.ч. от правото на строеж върху ПИ с
идентификатор 07079.501.66 по КК на гр.Бургас.
С иска за делба са съединени и искове по чл.42, б.“в“ ЗН за обявяване нищожност на саморъчно завещание 20.01.2004 г.
на Н.
М.П., поч.
на 07.12.2008 г., както и на саморъчно завещание от 20.01.2004 г. на Г.И.П.,
поч. на 17.07.2009 г., касаещи гореописания делбен имот. При условията
на евентуалност – в случай, че съдът приеме, че оспорените завещания са валидни, е предявен иск
по чл.30 ЗН за възстановяване на
запазената част на ищцата от наследството на родителите й.
С влязло в сила определение от 22.01.2018 г. районният съд е прекратил на основание
чл.232 ГПК производството по евентуалния иск по чл.30 ЗН – за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството,
поради оттегляне на иска.
В исковата
молба са изложени твърдения, че страните са придобили процесния имот по наследство от Н. М.П.,
поч. на 07.12.2008
г. и Г.И.П., поч.
на 17.07.2009 г., които са
родители на ищцата и брат й Д.Н.П. (поч. на 17.04.2017 г., наследодател на ответниците). Ищцата твърди,
че след смъртта на брат си е разбрала,
че на негово име има издаден Нотариален акт за собственост на недвижим
имот № ***/***
г., с който същият бил признат за собственик по завещание
на процесния
апартамент. Поради това направила справка в Службата
по вписванията и узнала, че не е извършено вписване
на саморъчни завещания, описани в посочения нотариален акт, но след като отишла в нотариалната кантора на нотариуса на ищцата й била прочетена част от завещанията, в които пишело „завещавам апартамент в гр.Бургас на сина ми Д.Н.П. с единствената цел за издръжка на мен и жена ми до
нашата смърт“, като същият бил текста и на завещанието на майка й. В тази връзка се твърди, че посочените завещания
са нищожни на основание чл.42,
б.“в“ ЗН, тъй като с тях е възложено
задължение за издръжка на завещателя и посочено от него трето лице, което задължение е възникнало от съставяне на
завещанията, а не от откриване на наследството, поради което саморъчните завещания имат възнаградителен характер, което е в противоречие с
безвъзмездния им характер като едностранни сделки.
Счита още, че съставеният в полза на
брат й констативен нотариален акт има
невярно съдържание и подлежи на отмяна. Поради това се претендира от съда да прогласи нищожността на
завещателните разпореждания на двамата наследодатели и да допусне извършване на
съдебна делба между страните
по делото по отношение на
процесния имот, при квоти – 3/6 ид.ч. за ищцата и по 1/6 ид.ч. за всеки от ответниците, както и да се отмени Нотариален акт за
собственост на недвижим имот № ***/*** г. на нотариус
Бинка Кирова, до размера на собствената на ищцата 1/2 ид.ч.
В депозирания от ответниците писмен отговор се оспорва
исковата молба като неоснователна. Оспорват твърдението на ищцата, че притежава право на собственост по
отношение на описания в исковата молба недвижим имот, както и фактическото й твърдение, че не е знаела за наличието на двете
завещания, тъй като същите са били
прочетени в присъствието на двамата наследници Д. П. и А.Т., удостоверено в протокола на нотариуса
от 20.07.2012 г. Изложили са доводи, че завещанията са валидни, тъй като в случая те не са направени с един единствен
мотив за бъдещо гледане на преживелия съпруг и този мотив не е решаващ за
извършване на завещанията, главният и съществен мотив, поради който са извършени завещателните разпореждания е да бъде
разпределено по справедлив начин имуществото им за след смъртта им – на дъщеря
им са помогнали с пари, поради което оставят на сина си в собственост
апартамента, като този
мотив за разпределение на имуществото не
противоречи на закона, нито е в противоречие с обществения ред и добрите нрави,
поради което завещателните разпореждания са напълно валидни. В тази връзка са изложили
твърдения, че наследодателите са дарили на ищцата сумата 3 000 лв. за закупуване на недвижим имот. Ответниците са направили и възражение за
изтекла в тяхна полза придобивна петгодишна
давност за периода от 20.07.2012 г. (датата
на обявяване на завещанията)
до подаване на исковата молба.
Фактите
по делото са следните:
Между страните не се спори, че процесният недвижим имот – апартамент
в гр.Бургас, ж.к.“Изгрев“,
бл.**, вх.7, ет.1, ап.ляв, с площ от 75.41 кв.м., представляващ самостоятелен обект
в сграда с идентификатор № 07079.501.66.1.109 по КККР на гр.Бургас, е бил придобит
от Н. М.П. с Договор за продажба на държавен недвижим имот по НДИ от 30.12.1988 г., по време на брака му
с Г.И.П., поради което е бил в режим на съпружеска имуществена общност.
От представените удостоверения за наследници № 205/20.04.2017 г. и № 206/ 20.04.2017
г. е видно, че след смъртта на Н. М. П., поч. на 07.12.2008 г. и на Г.И.П.,
поч. на 17.07.2009 г., същите са оставили за свои законни наследници дъщеря си А.Н.Т.
(ищцата по делото) и сина си Д.Н.П., който е починал на 17.04.2017 г. и негови
наследници са ответниците В.Ж.П. – съпруга, Н.Д.П. – син и Ж.Д.П. – син.
Със саморъчно
завещание от 20.01.2004
г. (л.83) наследодателят
Н. М.П. е завещал на сина
си Д.Н.П. собствения си апартамент в гр.Бургас, ж.к.“Изгрев“, бл.**, вх. 7,
ет.1. Със саморъчно
завещание от 20.01.2004
г. (л.84)
наследодателката А. И.П. също е завещала на сина си Д.Н.П.
собствения си апартамент в гр.Бургас, ж.к.“Изгрев“, бл.**, вх. 7, ет.1. Двете
завещания са с идентично съдържание, а именно – “ …правя следните разпореждания с имуществото, което притежавам по време на моята смърт: завещавам на сина ми Д.Н.П. собствения ми апартамент …, тъй като със съпругата ми Г.И.П./съпруга ми Н. М. П., с
общи усилия и труд сме
придобили имота искам да я/да го осигуря след смъртта ми или по
съображения, да бъде гледана/гледан
от сина ми Д. Н.П.. На дъщеря ми А.Н.Т. ние сме помогнали парично да си закупи
имот. След моята смърт, когато се
отвори завещанието не искам да претендира за имота, който оставям на Д.. Това е
моята воля, която желая
да изпълнят наследниците ми …“. Не се спори
между страните, че завещанията са написани собственоръчно и са подписани от
завещателите.
От представените по делото нотариални преписки от
нотариус Бинка Кирова, рег.№ 290 на НК, с район на действие БРС, е видно, че двете
саморъчни завещания са съхранявани в кантората
на същия нотариус – по нот.дело № */***г., рег.№ 225/21.04.2004 г. (завещанието на Г.П.) и по нот.дело № */*** г., рег.№ 229/21.04.2004 г. (завещанието на Н.П.), като
същите са обявени по надлежния ред на 20.07.2012 г., по молба на двамата наследници А.Т. и Д.П. и в тяхно присъствие, за което
са съставени съответните протоколи за обявяването им с рег.№ 4413/20.07.2012 г.
и рег.№ 4414/20.07.2012 г., подписани от нотариуса и от молителите (л.134-л.138).
С Нотариален акт за собственост на
недвижим имот № ***/*** г. на
нотариус Бинка Кирова, рег.№290 на НК, с район на действие БРС, Д.Н.П. (наследодателят на ответниците) е признат за собственик по
завещание на процесния
недвижим имот.
Пред районния
съд са събрани и гласни доказателства – свидетелят И.В.И. (воден от ищцата,
нейн първи братовчед), свидетелите Й.М.М., Д.Ж.М. и И.К.П. (ангажирани от ответниците,
без родство със страните). Така в показанията си св.И. е заявил, че за
завещанието е разбрал от наследодателя Н.П., но не е знаел какво е неговото
съдържанието, а след като завещанието било отворено от ищцата и брат й, от тях разбрал,
че то е „чрез гледане“, Д. да гледа родителите им до тяхната смърт, а през 2017
г. след като Д. починал ищцата разбрала, че брат й си е изкарал нотариален акт
и тя споделила на свидетеля, че се е консултирала с адвокат, който й казал, че
завещанието е фалшиво. Св.И. сочи също, че не му е известно родителите на
ищцата да са й давали средства за закупуване на къщата й в гр.Карнобат, като тя
му е споделяла, че за покупката е теглила заем от 12000 лв. и е доплатила 3000
лв. лични нейни пари. От показанията на св.П. се установява, че наследодателят Н.П.
му е споделил, че си е уредил въпроса с имотите с децата – помогнал е на дъщеря
си да си купи имот в гр.Карнобат, а синът му оставал в апартамента, така
помогнал и на единия, и на другия, не ставало въпрос за разногласия между
децата му. В същия смисъл са и показанията на св.Д.М., която е заявила, че наследодателите
са разделили имотите на децата, апартаментът е на М., а сестра му е оправена в
Карнобат, като семейство са се разбрали на кой какво остава, като спорове за имота между децата на наследодателите не е имало. От показанията на св.Й.М. също
се установява, че родителите били спокойни, че са осигурили дъщерята и сина си,
което й било споделено от Н.П..
При така установената фактическа
обстановка, първоинстанционният съд е приел, че от завещателните разпореждания се установява, че волята на завещателите е била да се осигурят грижи на преживелия съпруг,
съответно родител на бенефициера, а изявлението в тях по отношение на дъщерята А.Т. има по – скоро информативно
задължение и следва да се приема,
че не изразява воля за разпределение на имуществото за след смъртта, като предвид формалния характер на сделката от свидетелските
показания не може да се установява каква е била действителната воля на
страните, за което по делото са събрани гласни доказателства. По тези съображения съдът е
приел, че завещанията са нищожни, тъй като е
нарушен безвъзмездния характер на сделката, поради което е уважил предявените искове по чл.42,
б.“б“ ЗН, а на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменил нотариалният акт за собственост на
наследодателя на ответниците. За неоснователно е счетено възражението на ответниците за
придобиване на имота по давност, тъй като макар и да владеят имота, предвид нищожността на основанието
на което е направено това, те не са добросъвестни по смисъла на закона. Предвид това, съдът е приел,
че процесният апартамент е
съсобствен между страните, като ищцата е собственик на основание
наследствено правоприемство от родителите си на 3/6 ид.ч., а ответниците
– на по 1/6 ид.ч.,
предвид чл.5 и чл.9 ЗН и
чл.22 СК, поради което
е допуснал имота до делба между страните при посочените квоти.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт.
Настоящата инстанция не споделя правните изводи на районния
съд за нищожност на двете завещания, като намира, че същите са формирани при
неправилна преценка на фактическата обстановка и на събраните по делото
доказателства, довела до постановяването на неправилно и незаконосъобразно
решение.
Съгласно
разпоредбата на чл.42, б.“в“ ЗН, завещателното разпореждане е нищожно, когато то или изразеният в завещанието мотив, поради който
единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения
ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са
невъзможни.
Спорният по делото
въпрос е дали саморъчните завещания на общите наследодатели Н.П. и Г.П. имат възмезден
характер, което да е основание за тяхната нищожност по чл.42, б.“в“ ЗН.
По приложението на
чл.42, б.“в“ ЗН е налице практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав.
В решение № 117/10.11.2015 г. по гр.д.№ 710/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., е прието
следното – „Завещанието е едностранен акт на безвъзмездно
разпореждане с имущество за след смъртта. Предвид този едностранен и
безвъзмезден характер, мотивите на завещанието имат важно значение за
разкриване волята на завещателя и за преценка дали разпореждането е в границите
на закона. А мотивите могат да са различни - да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да
се поощри, да се прояви щедрост, да се осигури нуждаещия се, да се накаже
безотговорния - това са съображения, които разкриват моралния
интерес на завещателя от съставяне на завещанието, неговите цели и подбуди. Във
всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от конкретните условия на
живот и отразява моралните и материални потребности на личността на завещателя.
Безвъзмездният характер, обаче не означава, че завещанието не може да има
възнаградителен характер. Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание
е именно благодарствен и той съответства на закона и на добрите нрави. Едно
завещание може да е обусловено от няколко свързани или отделни мотива, които
заедно предопределят волята на завещателя. Разпоредбата на чл.42, б.“в“ ЗН предвижда
нищожност на завещателното разпореждане, когато то или единственият мотив, поради който е направено, са
противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. При буквално
тълкуване на нормата е видно, че хипотезата изисква завещанието да е съставено
поради един /единствен/ мотив и този мотив да противоречи на закона, морала или
обществения ред. Ако в завещанието са изразени няколко мотива, то е достатъчно
един от тях да съответства на закона и морала, за да породи завещанието
действие. Пороците в нерешаващите, допълнителни мотиви, не се отразяват на
действителността на завещанието. Затова, когато в завещанието, наред с
благодарствен мотив за положени добри грижи към завещателя, е изразено и
очакване за в бъдеще тези грижи да продължават, това не означава, че
завещанието има възмезден характер и че по тази причина противоречи на закона,
съответно, че е нищожно на основание чл.42, б.“в“ ЗН.”. В решение № 88/30.04.2013 г. по гр.д.№ 826/2012 г.
на ВКС, ІІІ г.о., е прието – „Мотивът на завещателното разпореждане е
психологическата подбуда, конкретният вътрешен стимул, който е подтикнал страната
да го извърши, затова за всеки отделен случай мотивът е различен. Разпоредбата на чл.42, ал.1, б.“в“ ЗН предвижда нищожност на, завещанието, когато завещателното
разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е било
направено разпореждането са противни на закона, на обществения ред и на добрите
нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни. За да е
нищожно, защателното разпореждане следва да е направено единствено и само
поради изразения в завещанието мотив, т.е. мотивът следа да е решаващ за
извършване на завещанието. Законът е придал правно значение на мотива, когато
единствено поради него е направено завещателното разпореждане. В този случай
мотивът става елемент от съдържанието на саморъчното завещание, формата на
което е спазена, ако отговаря на изискването на чл.25 ЗН – подписът да бъде
поставен след завещателните разпореждания.“. А съгласно решение № 379/26.05.2010 г. по гр.д.№ 40/2009 г. на ВКС, I г.о.
– „С оглед характера на завещанието
като едностранно волеизявление, то при тълкуването трябва да се търси
действителната воля на завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във връзка едни с други и
всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание.“.
Предвид дадените
разяснения в посочената съдебна практика и тълкувайки волята на завещателите,
настоящият съд намира, че в конкретния случай в съставените
завещания от наследодателите
Н.П. и Г.П. недвусмислено е посочено, че те се правят с оглед справедливото разпределяне на
притежаваните от тях имущества между двете им деца след смъртта им. Именно на
този извод сочи изявената от завещателите воля – „на дъщеря ми ние сме
помогнали парично да си закупи имот, след моята смърт не искам да претендира за
имота, който оставям на Д.“, т.е. според чувството за справедливост у
завещателите, тъй като са помогнали на дъщеря си, завещаният имот следва да
остане на сина им, на който не са оставили нищо друго. При така изразените мотиви
в завещателните разпореждания, дори и да се
приеме, че в
същите се съдържа очакване за бъдещи грижи и употребения в
тях израз „да бъде гледана/гледан от сина ми“ представлява възлагане на задължение за облагодетелстваното лице, то в случая не е е
налице хипотезата на чл.42, б.“в“ ЗН и завещанието не е недействително, тъй като не е изпълнено законовото изискване да е съставено поради един единствен мотив, който да противоречи на закона, поради което формирания в обратния смисъл извод на
районния съд е неправилен. Не е налице и условие или тежест по смисъла на
чл.17, ал.1 ЗН, която норма касае внемяването на задължение на бенефициента да
извърши нещо определено(еднократно), каквато
не е настоящият казус.
В конкретния
случай, от съдържанието на оспорените завещания е видно наличието няколко мотива,
които следва да се тълкуват с оглед пълния текст на завещанията и на всички
обстоятелства, имащи отношение към изразената воля на завещателите, в това
число и с оглед на събраните в тази връзка доказателства по делото. При това
тълкуване, въззивният съд намира, че макар и в текста на завещанията да е
налице и изразено желание от всеки от завещателите след неговата смърт синът им
„да гледа“ преживелия съпруг, това не води до опорочаване на безвъзмездния
характер на завещанието. В случая липсва вменено задължение за гледане и
издръжка на завещателя, което да е единствения мотив за съставяне на
завещателния акт, както и липсва
посочване, че ползващият се от завещанието следва да полага грижи и да
издържа завещателя и то от момента на изготвяне на завещанието. Напротив, съдържанието
на двете завещания сочи на изразена воля на завещателите за справедливо
разпределяне на имуществата след смъртта им между двете им деца – да осигурят
сина си Д. след като вече са помогнали на дъщеря си А.. Следователно, основният
мотив на завещателните разпореждания е да се въздаде справедливост и да се
осигури нуждаещият се – синът им, до който извод води и изразеното желание на
завещателите след отваряне на завещанията дъщеря им да не претендира за имота,
който те оставят на сина си. Поради това, съдът намира, че съдържащият се в
завещанията израз „да бъде гледана/гледан от сина ми“, не може да бъде вменен
като желание за облагодетелстване на завещателите, а представлява израз синът
им да изпълни моралното си задължение към преживелия родител и да изпълни своя
синовен дълг. Ето защо и тълкувайки текста на завещателните разпореждания и
волята на завещателите, настоящият съд намира, че същите не са направени поради
очакването за полагане на бъдещи грижи от лицето, ползващо се от завещанията,
поради което не е опорочен безвъзмездния им характер. Този извод обуславя
неоснователност на предявения иск за нищожност на процесните две завещания на основание чл.42, б.“в“ ЗН и неговото
отхвърляне.
Както бе посочено
по-горе, с оглед характера на завещанието като едностранно
волеизявление, при тълкуването трябва да се търси действителната воля на
завещателя, като отделните разпореждания се тълкуват във връзка
едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото
завещание (решение № 379/26.05.2010 г. по гр.д.№ 40/2009 г. на ВКС, I г.о.).
Действителната воля на завещателя трябва да бъде
изведена след като отделни клаузи на завещанието се тълкуват във взаимна връзка
и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия текст с оглед целта
на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността, като в определени случаи съдът следва да отчита и
останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля
на завещателя, като се прилагат правилата на формалната логика (решение № 22/02.06.2017
г. по гр.д. № 3786/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.). В случая, такова тълкуване на
волята на завещателите не е било извършено от районния съд и същият неправилно
е приел, че единственият мотив, поради който са направени завещанията е бил да
се осигурят грижи за преживелия родител, а изявленията на завещателите, че са
помогнали на дъщерята да си закупи имот, имали по-скоро информативно значение и
не следвало да се приемат като изразена воля за разпределение на имуществото им
след смъртта. В тази връзка, БОС намира, че в конкретния случай, именно тези
изявления относно дъщерята имат непосредствено отношение към волята на двамата
завещатели и обосновават основния мотив на завещателните им разпореждания – за справедливо
разпределяне на имуществата след смъртта им между двете им деца, като да
осигурят сина си Д. след като вече са помогнали на дъщеря си А.. Този
извод се потвърждава и от събраните по делото гласни доказателства - св.П. и
св.Й.М., от които става ясно, че желанието на завещателите е било именно да
разпределят имуществото между децата си (завещателят Н.П. е споделил, че си е уредил въпроса с имотите с децата – помогнал е на дъщеря си да си купи
имот в гр.Карнобат, а синът му оставал в апартамента, така помогнал и на
единия, и на другия,
както и, че е осигурил и дъщерята, и сина“). Съдът кредитира тези свидетелски
показания и намира, че няма основание да бъдат игнорирани, същите са обективни,
пресъздават казаното от завещателя и са дадени са от лица, без родство със
страните и незаинтересовани от изхода на спора. А показанията на св.П.,
преценени по реда на чл.172 ГПК съдът намира за заинтересовани с оглед
родствената връзка и некореспондиращи с останалите събрани по делото доказателства,
поради което не ги кредитира. Горното дава основание да се приеме, че главният и
основен мотив за извършване на процесните завещателни разпореждания е бил
именно справедливото разпределяне на имуществото между децата на завещателите, който
не е в противоречие със закона, с обществения ред или с добрите нрави, като е
без значение обстоятелството дали ищцата признава или не да е получавала
парична помощ за закупуване на имота си в Карнобат. В този смисъл, дори и да се
приеме, че вторият мотив (за гледане на преживелия родител) има по същността си
възмезден характер, то завещанията не са нищожни на основание чл.42, б.“в“ ЗН,
тъй като главния мотив не е в противоречие с безвъзмездния характер на
завещанията, поради което същите са действителни, доколкото не са направени с
един единствен мотив за евентуално бъдещо „гледане“ на преживелия съпруг, както
неправилно е приел районния съд .
Предвид изложените
съображения, въззивният съд намира, че предявените искове по чл.42, б.“в“ ЗН са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. При наличието на действителни
завещателни разпореждания в полза на Д.П. – наследодател на ответниците,
процесния имот е преминал в негова собственост след смъртта на завещателите и
не е налице съсобственост между ищцата и ответниците, поради което искът за
делба е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
При този изход на спора и
направените искания за разноски, въззивният съд намира, че на въззиваемата А.Т.
разноски не й се следват, като същата следва да заплати на въззивниците
направените от тях разходи в първоинстанционното и във въззивното производство,
включително и разноските за производството пред ВКС, съгласно чл.294, ал.2 ГПК.
Така, на въззивниците В.Ж. и Ж.П. се дължи сумата от 4249.07 лв. за направените
от тях съдебни разноски по делото (1600 лв. – платено адв.възнаграждение пред
БРС, 249.07 лв. – държавна такса са въззивно обжалване, 1200 лв. – платено
адв.възнаграждение пред БОС, 1200 лв. – платено адв.възнаграждение пред ВКС), а
на въззивника Н.П. се дължат разноски в размер на 1909.07 лв. (830 лв. –
платено адв.възнаграждение пред БРС, 249.07 лв. – държавна такса са въззивно
обжалване, 830 лв. – платено адв.възнаграждение пред ВКС).
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 509/26.03.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 5775/2017 г. по описа на Районен съд – Бургас, като ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените исковете на А.Н.Т. ***, ЕГН
**********, против В.Ж.П. с ЕГН********** и Ж.Д.П. с ЕГН **********, действащ
със съгласието на своята майка В.Ж.П.,***, и Н.Д.П. ***, ЕГН **********, с правно основание чл.42, б.“в“ ЗН, за
обявяване за нищожно, поради нарушение на безвъзмездния характер на завещанието,
на саморъчно завещание от 20.01.2004 г., извършено от Н.М.П., починал на
07.12.2008 г., б.ж. на с.*** в полза на сина му Д.Н.П., и с правно основание чл.42, б.“в“ ЗН, за обявяване за нищожно,
поради нарушение на безвъзмездния характер на завещанието, на саморъчно завещание
от 20.01.2004 г., извършено от Г.И.П., починала на 17.07.2009 г., б.ж. на с.***
в полза на сина й Д.Н.П., както и
искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна като неверен на Нотариален акт за собственост на недвижим имот № ***/*** г. на нотариус
Бинка Кирова, рег.№ 290 на НК, с район на действие БРС, с който Д.Н.П. е
признат за собственик на по завещание на недвижим имот – апартамент
в гр.Бургас, ж.к.“Изгрев“,
бл.**, вх.7, ет.1, ап.ляв, с площ от 75.41 кв.м., представляващ самостоятелен обект
в сграда с идентификатор № 07079.501.66.1.109 по КККР на гр.Бургас.
ОТХВЪРЛЯ предявения
иск на А.Н.Т. ***, ЕГН **********,
против В.Ж.П. с ЕГН********** и Ж.Д.П. с ЕГН **********, действащ със
съгласието на своята майка В.Ж.П.,***, и Н.Д.П. ***, ЕГН **********, с правно основание чл.34 ЗС, вр. чл.341 и сл. ГПК, за делба на следния недвижим имот – апартамент в гр.Бургас, в ж.к.“Изгрев“,
бл.**, вх.7, ет.1, ап.ляв, с площ от 75.41 кв.м., състоящ се от две спални,
дневна, кухня, баня-тоалетна и антре, представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 07079.501.66.1.109 по КККР на гр.Бургас, предназначение –
жилище, при граници: изток – 07079.501.66.1.93, запад – 07079.501.66.1.142 и
коридор, север – външен зид, юг – външен зид, под обекта: изби, над обекта –
07079.501.66.1.112 и 07079.501.66.1.111, ведно с изба № 16, с площ от 4.56
кв.м., при граници: изток – изба на И.Т., запад – обща изба, север – външен
зид, юг – коридор, както и 0.866 % ид.ч. от общите части на сградата и 0.866%,
равняващи се на 86.23 кв.м.ид.ч. от правото на строеж върху поземлен имот с
идентификатор 07079.501.66 по КККР на гр.Бургас, ж.к.“Изгрев“.
ОСЪЖДА А.Н.Т. ***,
ЕГН **********, да заплати на В.Ж.П.
с ЕГН********** и Ж.Д.П. с
ЕГН **********, действащ със съгласието на своята майка В.Ж.П.,***, сумата от 4249.07 лв. (четири хиляди двеста четиридесет и девет лева
и седем стотинки), представляваща направените по делото разноски в
производствата пред трите съдебни инстанции – БРС, БОС и ВКС.
ОСЪЖДА А.Н.Т. ***,
ЕГН **********, да заплати на Н.Д.П.
***, ЕГН **********, сумата от 1909.07 лв. (хиляда деветстотин и девет лева
и седем стотинки), представляваща направените по делото разноски в
производствата пред трите съдебни инстанции – БРС, БОС и ВКС.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.