Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                  гр.София, 12.11.2019 год.

 

                                    В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Марина Гюрова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3575 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 19.11.2018 год., постановено по гр.дело №39786/2018 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.“ ЕООД срещу „Т.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 584.08 лв., представляваща неизплатена част от дължима главница по договор за изработка от 13.01.2016 год. с предмет: изграждане на климатична и отоплителна инсталация на обект „Претоварна станция за отпадъци – община Тетевен“, намираща се в с.Гложене, съгласно фактура №********** от 01.03.2016 год. и фактура №********** от 09.03.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.02.2018 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №13671/2018 год. по описа на СРС, ГО, 140  с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 103.36 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Т.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че между страните не съществували валидно правоотношение, от което ищецът да може да черпи права. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че някои от представените по делото фактури и протоколи били подписани от представител на ответника, както и че последният не се бил противопоставил своевременно на извършените действия от лица без представителна власт. Липсвали доказателства за реално извършена работа от страна на ищеца. Освен това представените по делото протоколи за извършена сервизна услуга и приемо-предавателен протокол не се отнасяли до процесния договор, тъй като съдържанието им не съответствало на договора, а и лицата, подписали протоколите, не били обвързани с ответника. Датата на приемо-предавателния протокол била нечетлива. Фактурата от 01.03.2016 год. била за договорено междинно плащане, а в последната фактура от 09.03.2016 год. било отразено приспаднато междинно плащане, т.е. ищецът приемал, че последното било извършено. Не бил ангажиран протокол за въвеждане в експлоатация, който бил предпоставка за окончателно плащане. Липсвал и надлежно подписан приемо-предавателен протокол – основание за извършване на междинно плащане. Сочи също така, че договорът не бил изпълнен надлежно от ищеца, като престираното било с установени отклонения от обичайната търговска практика. Твърдяното изпълнение било осъществено едва през м.март 2018 год., т.е. значително над уговорените 20 дни. Доставената стока не разполагала с необходимите характеристики за търговското си предназначение, за което ищецът бил премълчал, т.е. налице било основание за отбив от цената. Ответникът не бил и в забава – страните не били уговорили начин и срок за плащане, поради което не следвало да заплати обезщетение в размер на законната лихва. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че истинността на процесния договор била оспорена от ответника, но същият не бил поискал назначаването на съдебно-почеркова експертиза. Ищецът бил изпълнил качествено и в срок договорените работи, за което били съставени и подписани съответните документи. Представени били констативен протокол и фактура, които били условие за извършване на междинно плащане по чл. 9.2 от договора. Доказано било и провеждането на функционални проби – с протокол за извършена сервизна услуга и фактура, които били условие за окончателното плащане по чл. 9.3 от договора. Правилно СРС бил приел, че разпоредбата на чл. 301 ТЗ е приложима в случая. По делото била представена покана за доброволно изпълнение, която не била оспорена, като същата била получена от ответника – видно от известие за доставяне. Неоснователни били възраженията на ответника, че договорът, приемо-предавателният протокол и фактурите не били подписани от законния представител или овластено от него лице, както и че не удостоверяват точно изпълнение на задълженията по договора. В хода на делото не били събрани доказателства, че ответникът се е противопоставил на приемането на извършената работа или нейното качество. Същият не бил оспорил и датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение, от която било видно, че е бил уведомен за приемането на възложените работи, тяхното остойностяване и фактуриране. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Договорът за изработка, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 258 – чл. 269 ЗЗД, не е формален и писмената му форма не е условие за неговата действителност. Сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени средства.

Съгласно чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя /чл. 264, ал. 1 ЗЗД/. Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното.  Законът не съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради което доказването на такова може да бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства.

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с наличието на твърдяното облигационно правоотношение и с това дали ищецът е изпълнил задълженията си, тъй като договорът от 13.01.2016 год. и представените по делото протоколи не са подписани от лице с представителна власт за ответника.

На първо място, установените по делото обстоятелства /при приложението от СРС по отношение на ищеца на неблагоприятни последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест/, че договорът, констативният протокол /образец 19/ от 19.01.2016 год. и протоколът за извършена сервизна услуга от 09.03.2016 год. не са подписани от законния представител на ответното дружество, както и липсата на данни дали лицето, което съответно ги е подписало, е разполагало с представителна власт, не водят сами по себе си до несъществуването на договорно правоотношение между страните. Както правилно е приел първоинстанционният съд в случая е налице хипотезата на чл. 301 ТЗ, съгласно която разпоредба, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването.

В случая ответното дружество е било уведомено за договора за изработка, както и за приемането на възложената работа с констативния протокол и провеждането на функционални проби чрез редовно връчена му на 05.12.2017 год. покана за доброволно изпълнение – на л. 6 от първоинстанционното дело /обстоятелство, което същият не е оспорил/, в която е налице позоваване на договора за изработка, изложени са твърдения за неговото изпълнение и за издаването на процесните фактури.

В този смисъл редовното връчване на поканата и липсата на изискуемото от чл. 301 ТЗ противопоставяне веднага след връчването на поканата /каквото по принцип може да се доказва чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК/, означава, че е налице потвърждаване от страна на ответното дружество на извършените без представителна власт действия – сключването на процесния договор и подписването на констативен протокол /образец 19/ от 19.01.2016 год. и протокол за извършена сервизна услуга от 09.03.2016 год.

Следователно с оглед потвърдените при условията на чл. 301 ТЗ действия, СГС приема, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за изработка и ответникът е приел възложената на ищеца работа съобразно чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Поради изложеното вече по горе преклудирани се явяват всички възражения на възложителя за некачествено изпълнение, освен за скрити недостатъци, но в случая същият не твърди наличието на такива. При това положение и доколкото съобразно клаузите на чл. 9.2 и чл. 9.3. от договора е настъпила изискуемостта на вземанията на изпълнителя за междинно и окончателно възнаграждение /плащане/, за които са били издадени и съответни фактури, то ищецът се легитимира като кредитор на претендираната сума в общ размер на от 2 584.08 лв. /с ДДС/, поради което законосъобразно първоинстанционният съд е уважил изцяло предявения иск, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане.

Вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва /мораторна лихва/ не е било предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №13671/2018 год., нито такова е било предявено за разглеждане с исковата молба на „Т.“ ЕООД, поради което и не следва да бъдат обсъждани доводите във въззивната жалба, свързани със забавата при изпълнение на парично задължение. Присъдената законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е законна последица от предявяването и уважаването на установителния иск за главницата – чл. 214, ал. 2 вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв. /видно от договор за правна защита и съдействие от 03.10.2019 год., който има характера на разписка/.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.11.2018 год., постановено по гр.дело №39786/2018 год. по описа на СРС, ГО, 140 с-в.

ОСЪЖДА „Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1/                            2/