РЕШЕНИЕ
№ 1374
гр. Пловдив, 22.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1780 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД, срещу
решение № 160 от 02.05.2019 г., по гр.
д. № 1417/2018 г. на Районен съд - Карлово, ГК, І състав. Решението на
първоинстанционния съд се обжалва в цялост, като същото се счита за неправилно.
Посочва се, от жалбоподателя, че изводът
на съда, за това, че предсрочната изискуемост по заема не била надлежно обявена
на длъжника, е неправилен, тъй като стопанската активност на финансовите
институции не била подчинена на Закона за кредитните институции, като се сочи,
че чл. 60, ал. 2 се явява неприложим за него. Сочи се, че освен изложените в жалбата
аргументи е важен и фактът, че небанковите финансови институции не могат да
искат от съда незабавно изпълнение на задълженията по заповедта. Сочи се, че те
могат да търсят защита по различен ред, а именно този по чл. 410 от ГПК. Поради неприложимостта на чл. 60, ал. 2 от
ЗКИ, в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти липсва
нормативна опора за настъпване последиците на автоматичната предсрочна
изискуемост да се въвеждат допълнителни преюдициални условия извън договорно
утвърдените, поради което механичната аналогия с трактовката на т. 18 от ТР №
4/18.06.2013 г. на ВКС, по т.д.№4/2013г.
ОСГТК, не следва да се допуска. Посочва се практика на районни и окръжни
съдилища, както и на ВКС. Твърди се, че предсрочната изискуемост е настъпила преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Иска се, в условията на
евентуалност, ако настоящият съдебен състав
приеме, че предсрочната изискуемост по ДПК № ***, не е надлежно обявена на ответника А.С. Я., да бъде постановено решение, с което
съдът да присъди сбора от непогасените вноски с настъпил падеж, до момента на
приключване на устните състезания. Твърди се, че от представените доказателства
по делото ясно се вижда колко на брой погасителни вноски са уговорили страните,
падежът на всяка от тях, нейният размер, както и какво включва тя – главница,
лихва, възнаграждение по пакет от допълнителни услуги.
Считат се за неправилни изводите на съда, че клаузата
по закупения пакет от допълнителни услуги противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
като се твърди, че законодателят е извадил разходите за такива допълнителни
услуги от общите разходи по кредита.
Счита се изводът на първоинстанционния съд, че е
налице заобикаляне на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за неправилен като
се сочи, че за кредитора е налице законоустановена възможност да предлага
допълнителни услуги, че поради характера им те са извадени от годишния процент
на разходите по кредита, както и, че споразумението между страните е сключено
по искане на клиента, направено при информиран избор от негова страна. Посочено е, че е налице клауза, която не се
прилага автоматично за всички сключени от дружество договори и относно всички
негови контрахенти, а само по отношение на тези, които изрично са изразили
желание и договорили конкретни условия.
Моли се да бъде отменено като неправилно обжалваното
решение, като вместо него да бъде постановено друго решение, с което да бъдат
уважени изцяло исковите претенции, като се признае за установено, че А.С.Я.
дължи на дружеството жалбоподател „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от
5565.54 лв., представляваща неизплатено парично задължение по ДПК № *** и
включваща неизплатена главница в размер на 2528.46 лв., неизплатено договорно
възнаграждение в размер на 1168.56 лв., неизплатено възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 1868.52 лв., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението до окончателното плащане. Претендират се съдебни и
деловодни разноски.
По делото не е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от А.С.Я., нито лично подаден от нея, нито чрез назначения ѝ особен
представител адв. Р.Г..***, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните,
приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
За да постанови решението си, първата инстанция е
приела следното от фактическа страна:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 554/2018 г. по
описа на Районен съд – Карлово е издадена Заповед от 12.04.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжниците – С.
В. П. с ЕГН ********** и А.С.Я. с ЕГН **********, солидарно да заплатят на
кредитора - „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД град София следните суми: 5565.54 лева
- главница, представляваща неизпълнено задължение по договор за потребителски
кредит № ***г.; сумата 20.00 лева, представляваща такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислена за периода от 11.05.2017г. до
22.08.2017г.; сумата 16.82 лева, представляваща законова лихва за забава от
11.05.2017г. - датата на изпадане на длъжника в забава по договор за
потребителски кредит № ***/31.03.2017г. до 22.08.2017г. – датата на
прекратяване на договора, ведно със законната лихва върху главница, считано от
подаване на заявлението по пощата –
05.04.2018г. до окончателното плащане, както и направените разноски в
размер на 112.05 лева, представляваща внесена държавна такса и 100.00 лева,
представляваща възнаграждение на юрисконсулт. Поради обстоятелството, че
издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника - А.С.Я. при условията
на чл. 47, ал. 5 от ГПК, на заявителя му е указано възможността да предяви иск
за вземанията си, в едномесечен срок, поради което ищцовото дружество е
предявило настоящите искове за установяване на вземанията си по заповедта.
Приложен е Договор за потребителски кредит Профи
Кредит Стандарт № ***г., сключен между страните, по силата на който, „ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД град София е
отпуснал на С. В. П. кредит в размер на 2600.00 лева, срок за връщане 24
месеца, с годишен лихвен процент от 41.17%, размер на погасителна вноска –
160.74 лева и общата дължима сума по кредита – 3857.76 лева, която следва да
бъде върната. Солидарен длъжник по договора за кредит е ответникът - А.С.Я..
Във връзка с ползването на допълнителни услуги, общото
задължение възлиза на 5807.76 лева и месечна вноска от 241.99 лева
Представени са още Общите условия, подписани от
ответника, с което е декларирал и приемането им, искане за отпускане на
потребителски кредит Профи кредит Стандарт, Декларация във връзка с обработка
на личните данни на КЛ/СД, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, Допълнителна преддоговорна информация,
представляваща приложение към Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, декларации, споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, погасителен план към договора за потребителски
кредит и сключено споразумение за представяне на пакет от допълнителни услуги,
транзакция.
Видно от преводно нареждане, документ № ***г., сумата
предмет на договора от 2600 лева е преведена на кредитополучателя - С. В. П. по
банков път, по сметката й в Банка ДСК ЕАД.
По делото е представено копие от погасителния план и
извлечение по сметка към договор за потребителски услуги № *** , видно от които
при дължими 24 погасителни вноски с датата на първо плащане – 10.05.2017г. и
дата на последно плащане – 10.04.2019г., всяка в размер от по 241.99 лева,
кредитополучателят - С. В. П. е заплатила само първата вноска от 241.99 лева,
на 27.06.2017г., с 48 дни в забава.
Представени са уведомителни писма от 04.09.2017г.,
изпратени от ищеца до С. В. П. и А.С.Я., с което последните са уведомени, че
съгласно ОУ към сключения между него и Профи Кредит България ЕООД договор за
потребителски кредит ***, считано от 22.08.2017г. същия е едностранно прекратен
и договорът за кредит е обявен за предсрочно изискуем. Непогасената част от
заявлението възлиза на 5 565.54 лева, лихвата за забава е в размер на
16.82 лева, такса по тарифа – 20.00 лева.
Ответникът не е оспорил подписа си на горепосочените
документи.
Така установената фактическа обстановка по делото е
правилна и вярна и е постановена при направения обстоен анализ на всички доказателства
по делото.
За да отхвърли предявения иск, районният съд е приел,
че настъпването на предсрочната изискуемост на задължението по договора за
кредит не е съобщено на длъжника, поради което не са налице условията за
уважаване на иска, черпещ основанието си от заявеното пред
заповедния съд настъпване на предсрочната изискуемост на задължението. Позовал
се е на ТР №4/2013г. на ВКС,а именно на т.18 от същото,което важи и за
небанкови институции,които предоставят по занятие кредити. Обявяването на предсрочната
изискуемост съгласно разпоредбата на чл. 60 от ЗКИ има действие от
момента на връчване на длъжника на изявлението на кредитора, че кредитът се
счита за изцяло предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването на изискуемостта. От данните по
делото се установява, че до ответницата е адресирано уведомително писмо с
дата 04.09.2017г. (л. 41 от първоинстанционното дело), но няма данни то да
е било връчено.
Въззивната инстанция споделя изводите на първоинстанционния
съд относно необходимостта от обявяване на длъжника на кредита за изцяло
предсрочно изискуем, когато уведомяването се извършва от небанкова финансова
институция. В подкрепа на виждането, че мотивите на ТР №4/2013г. на ОСГТК на
ВКС са относими и към уредбата на кредити, отпускани от небанкови финансови
институции е и разрешението, дадено в Решение №114/07.09.2016г. по
т.д.№362/2015г.на ІІ-ро ТО на ВКС, в което се приема, че заявлението не
съставлява уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, нито
такова е връчването на заповедта за изпълнение. Исковата молба може
да има характер на връчване на изявлението, но тя не променя с обратна сила
факта, че преди подаване на заявлението длъжникът не е бил уведомен редовно за
предсрочната изискуемост. В настоящия случай и исковата молба не е връчена на
длъжника, поради обстоятелството, че не е намерен от съда на посочения в
исковата молба адрес, поради което му е бил назначен и особен представител при
условията на чл. 47 ал. 5 и ал. 6 от ГПК.
Въпреки това, първоинстанционният съд неправилно не е
отчел обстоятелството, че дължимите вноски по кредита са били с настъпил падеж
на плащане към момента на приключването на устните състезания пред първата
инстанция. Съгласно постановките на ТР №8/2017 от 02.04.2019 г. на ОСГТК, ВКС е
допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата 11 на пресъдено нещо. В мотивите си
върховната инстанция е посочила, че това принципно положение е приложимо за
производство по установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК не само при
проведено заповедно производство по чл. 417 ГПК, но и при такова по чл. 410 от ГПК. Посочва се че специфичните особености на производството по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, а именно изискването за идентичност на основанието и размера на
вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на
вземането по предявения иск, не налагат извода, че съществуването на вземането
към момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е
задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Искове за установяване на съществуването на права към минал момент са допустими
само в изрично предвидените от закона случаи. Уредбата на заповедното
производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на
чл. 422 ГПК се установява съществуването на вземането към момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това съдът в
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не е обвързан от фактическото
положение към датата на подаване на заявлението. Безспорно тази теза е
приложима не само при договорите за банков кредит, но и при договорите за
потребителски кредит, тъй като и в двата случая се касае за вноски, дължими от
потребителите по договори за кредит. Въпросът в производството по
установителния иск с правно основание чл. 422 от ГПК е дали вноските са дължими
от ответника, а с настъпването на падежа те безспорно стават изискуеми и
дължими.
В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно погасителния
план към договора за потребителски кредит (л. 39 и л. 40 от първоинстанционното
производство) падежът на последната вноска е настъпил на 10.04.2019г., поради
което и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната
инстанция (24.10.2019г.) всички вноски по кредита са били с настъпил падеж и са
били изискуеми. Съгласно постановките на ТР №8/2017 от 02.04.2019 г. на ОСГТК,
ВКС, първата инстанция е следвало да присъди дължимото по падежиралите вноски
към момента на приключване на съдебното дирене пред нея. С оглед на изложеното,
първоинстанционното решение е неправилно в тази му част.
Неоснователно обаче е възражението в жалбата, че
договорът не е бил недействителен на основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Безспорно
е по делото, че между страните е възникнало облигационно правоотношение с
основен предмет на договора за кредит от Договор за потребителски кредит Профи
Кредит Стандарт № ***г., сключен между страните, по силата на който, „ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД град София е
отпуснал на С. В. П. кредит в размер на 2600.00 лева, срок за връщане 24
месеца, с годишен лихвен процент от 41.17%, годишен процент на разходите от
49,90%, размер на погасителна вноска – 160.74 лева и общата дължима сума по
кредита – 3857.76 лева, която следва да бъде върната. Солидарен длъжник по
договора за кредит е ответникът - А.С.Я.. С процесния договор е уговорен размер
на възнаградителната лихва 41,17 %, която възнаградителна лихва съставлява
четирикратния размер на законната лихва от 10%. Според трайно установената
съдебна практика, която се приема от настоящия състав, е допустимо
надвишаването на размера на
възнаградителната лихва над трикратния размер на законната лихва от 10
%/ изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта/ да е
несправедливо и от гледна точка на добросъвестността в противоречие с добрите
нрави, поради това, че води до неоснователно обогатяване на едната страна по
договора и обуславя извод за нищожност на клаузата. Неотносим се намира от съда
формулираният от жалбоподателя довод във връзка с приложението относно клаузата за възнаградителната лихва
на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която регламентира императивно максималния
размер, но относно годишния процент на разходите / ГПР/ , да не надвишава
петкратния размер на законната лихва, дължима
за просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление
на МС. Поради това критерият относно действителността на клаузата за
възнаградителната лихва не може да се обосновава на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, вкл. в редакцията й с изменението й в сила от 23.07.2014г. С оглед на това
въззивният съд, възприемайки установената в горната насока съдебна практика,
намира за неоснователно възражението на заемодателя за действителност на
процесната клауза за възнаградителната лихва, независимо от съществуващия
регламентиран с нормата на чл. 9 ЗЗД принцип на свобода на договаряне, имайки
предвид именно характера на облигационно правоотношение между страните въз основа на конкретния
договор за кредит, в което участва по-слаба в икономическо отношение страна,
което от своя страна е предпоставка за налагане на икономически неизгодни
условия по кредита, вкл. по т.нар. „бързи кредити“. Доводът на жалбоподателя,
че същите съдържат риск за кредитодателя поради това, че се отпускат без обезпечение,
не води непременно до извод, че този риск се намалява при формирането на
по-висок процент възнаградителна лихва, което да гарантира събираемостта и
печалбата на заемодателя. В случая не се отрича принципно задължението на
заемателя по чл.430, ал.2 Търговския закон да заплаща лихва по кредита, стига
уговореният размер на тази лихва като възнаграждение за предоставената на
заемателя услуга да е в рамките на приетия
като непротиворечащ на добрите нрави трикратен размер на законната лихва
от 10 %/ изчислена като основен лихвен
процент на БНБ + десет пункта/, независимо от договорния характер на
акцесорното задължение за възнаградителната лихва съобразно чл. 10, ал. 2 ЗЗД и
възмездния характер на договора за кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
По
отношение на предложеният за закупуване допълнителен пакет от услуги, посочени
по вид в приложеното към договора споразумение, настоящият състав намира, че
включените в пакета като допълнителни услуги по своя характер са свързани с
обслужване и управление на кредита, поради което няма как да се приеме възражението на
жалбоподателя, че същите не противоречат на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Отделно от това същите се характеризират с условност и евентуалност от волята
на заемателя да се ползва от тези услуги, поради което не съставляват в
същината си реално предоставена услуга, безусловно която заемателят да
получава, срещу което последният да дължи заплащане на договорена допълнителна
цена за пакета от допълнителни услуги в общ размер от 1950 лева с месечна вноска
в размер на 81,25 лева. С тази клауза практически се оскъпява почти 1,5 пъти
размера на дължимите суми по кредита и фактически се завишава годишния процент
на разходите/ ГПР/ , което не би могло да не обосновава извод за противоречие с
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД като несправедливо и в нарушение
на принципа за добросъвестност. С оглед на изложеното настоящият състав счита,
че процесният договор за кредит е недействителен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Разпоредбата е проявление на основния в гражданското право принцип за забрана
за неоснователно обогатяване и има за цел да не се стигне до получаване на нещо
недължимо от кредитополучателя, както и до неоснователно обедняване на
кредитодателя, който е предоставил определена сума пари, които не са му били
върнати. В тази връзка в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 23 от ЗПК и ответникът по иска ще следва да дължи връщане на получената сума от
лицето, за което е поръчителствал.
Доколкото към приключването на съдебното дирене пред
въззивната инстанция целият кредит е бил изискуем (последната вноска е била с
падеж 10.04.2019г.), ответникът ще дължи връщането на неплатената част от
главницата по договора. От материалите по делото и твърденията на ищеца е
видно, че по договора е било извършено едно плащане в размер на 242,22 лв. Този
факт се потвърждава от твърденията в исковата молба, съгласно която общото
задължение по кредита е в размер на 5807,76лв., а неизплатената част е 5565,54
лв. (т.е. заплатената част са оставащите 242,22 лв.). Установява се и от
представеното по делото извлечение по сметка към договор за потребителски
кредит № *** (л. 43 от първоинстанционното производство), от което е видно, че
заплатени по кредита са били 241,99 лв. по първата вноска и 0,23 лв. по втората
вноска (или общо 242,22 лв.). Макар и доказателствената тежест да пада върху
ответната страна за извършените плащания и тя да не е ангажирала доказателства
за тези факти, доколкото ищцовата страна представя тези твърдения и
документ-извлечение, съдържащи неизгоден за нея факт, съдът дава вяра, че е
имало извършено плащане в този размер. В тази връзка дължимата сума за връщане
по кредита е в размер на 2600лв.-242,22 лв. = 2357,78 лв. Това е и сумата, за
която следва да бъде признато за установено, че е дължима от ответника на
ищеца. С оглед на обстоятелството, че договорът за кредит е недействителен, не
са били дължими другите такси, възнаградителни лихви, комисиони или
възнаграждения по допълнителния пакет за услуги, поради което съдът приема, че
следва от преведената главница по кредита да бъде извадена цялата заплатена
сума от кредитополучателя, за да се стигне до справедлив резултат, без да е
налице неоснователно обогатяване на някоя от двете страни.
По отношение на датата на законната лихва, от която е
дължимо вземането, тъй като всъщност вземането не е било изискуемо към момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (понеже не е
била обявена предсрочната изискуемост по надлежния ред), не следва законната
лихва върху сумата да се дължи от датата на подаването на заявлението.
Вземането е изискуемо с оглед обстоятелства, настъпили след подаването на
заявлението, но преди приключването на съдебното дирене пред въззивната
инстанция (падежирането на всички вноски). От тази гледна точка не следва да се
признава за установено, че сумата е дължима ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението (по пощата) – 05.04.2018г. до окончателното плащане,
и в тази част издадената заповед за изпълнение следва да бъде обезсилена.
С оглед на гореизложеното, следва първоинстанционното
решение да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен искът за признаване за
установено, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 2357,78лв., като бъде
постановено ново решение, с което се признава за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата от 2357,78 лв. В останалата част, в която
първоинстанционният съд е отхвърлил иска за сумата над 2357,78 до общо
претендирания размер от 5565,54 лв. решението е правилно и като такова следва
да бъде потвърдено. Следва и да бъде обезсилена издадената заповед за
изпълнение в частта, с която е разпоредено
длъжницата да заплати солидарно на жалбоподателя за сумата за горницата над
2357,78 лв. до общо посочената сума
в заповедта от 5565,54 лв., както и в частта, с която е разпоредено длъжницата да заплати солидарно задължението
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението
по пощата – 05.04.2018г. до окончателното плащане.
По разноските:
На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да се уважи искането на жалбоподателя за
присъждане на разноски за настоящата инстанция. Съдът, като прецени вида и
количеството на извършената дейност и фактическата и правна сложност на делото,
на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПрП и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Общо разноските на жалбоподателя пред въззивната инстанция, претендирани със
списъка по чл. 80 от ГПК и с представени документи за разходи, са били в размер
на 111,68 лв. – заплатена държавна такса, 304,14 лв. – възнаграждение за особен
представител и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, или общо 565,82 лв.
Съразмерно с уважената част от претенцията, дължимата компенсация за разноските
е в размер на 239,70 лв.
Следва
въззиваемата страна да бъде осъдена да заплати и сторените разноски пред
първата инстанция съобразно с уважената част на иска. Съдът по същите
съображения определи юрисконсултско възнаграждение пред първата инстанция в
размер на 150 лв. Общо разноските на жалбоподателя пред първата инстанция,
претендирани със списъка по чл. 80 от ГПК и с представени документи за разходи,
са били в размер на 111,31 лв. – заплатена държавна такса, 304,14 лв. –
възнаграждение за особен представител и 150 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, или общо 565,45 лв. Съразмерно с уважената част от претенцията,
дължимата компенсация за разноските е в размер на 239,55 лв.
По
отношение на сторените и претендирани разноски в заповедното производство, въз
основа на издадената заповед въззиваемата е следвало да заплати сумата от
112,05 лв. държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. С оглед на
уважената част от иска въззиваемата следва да заплати 47,45 лв. от дължимата се
държавна такса и 42,36 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В тази връзка
издадената заповед за изпълнение за сумата над посочената следва да се
обезсили.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 160 от 02.05.2019 г., по гр. д. № 1417/2018 г. на Районен съд -
Карлово, ГК, І състав, в частта, в
която е отхвърлен искът за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 2357,78лв., като вместо това
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на А.С.Я.
*** с ЕГН **********, че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В на основание чл. 422 ГПК, във връзка с чл.415, ал. 1, т. 1 от ГПК, във
връзка с чл. 432, ал.1 от ТЗ, присъдената със Заповед за изпълнение от
12.04.2018г. по ч.гр.дело № 554/2018г. по описа на КрлРС сума в размер на 2357,78 лв. (две хиляди триста петдесет и
седем лева и седемдесет и осем стотинки), представляващи неизплатено
задължение по ДПК № ***.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част, в
която е отхвърлен предявеният
от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл.
422 ГПК, във връзка с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, във връзка с чл. 432, ал.1
от ТЗ, да бъде прието за
установено по отношение на А.С.Я. *** с ЕГН **********, че дължи
присъдените със Заповед за изпълнение от 12.04.2018г. по ч.гр.дело № 554/2018г.
по описа на КрлРС суми за горницата от 2357,78 лв. до общо претендирания размер
от 5565,54 лв., представляващи неизплатено задължение по ДПК № ***, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението (по пощата) – 05.04.2018г.
до окончателното плащане.
ОБЕЗСИЛВА издадената заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.г.д. № 554/2018г. от дата 12.04.2018г. в следните
части:
в частта, с която е разпоредено длъжницата
А.С.Я., ЕГН **********, да заплати солидарно на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД,
ЕИК ********* за сумата за горницата над 2357,78
лв. до общо посочената сума в заповедта от 5565,54 лв.,
в частта, с която е разпоредено длъжницата
А.С.Я. да заплати солидарно задължението ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението по пощата – 05.04.2018г. до
окончателното плащане,
в частта с която е разпоредено длъжницата
А.С.Я. да заплати солидарно за сумата от горницата над 47,45лв. до общо посочената
сума в заповедта от 112,05 лв., представляваща разноски по делото за внесена
държавна такса,
както и в
частта, с която е
разпоредено длъжницата А.С.Я. да заплати солидарно за сумата от горницата над 42,36 лв. до общо посочената сума в
заповедта от 100,00 лв., представляваща възнаграждение на юрисконсулт.
ОСЪЖДА А.С.Я., ЕГН **********, да заплати
на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сторените разноски във въззивното производство в размер на 239,70 лв., както и сторените разноски в първоинстанционното
производство в размер на 239,55 лв.
съразмерно с уважената част от иска.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.