Р Е Ш Е Н И Е
град София, 14.06.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………….. разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13040 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена
от ответника – А.Р.С., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Д.С., срещу решение №156456 от 22.07.2020г., постановено по гр.д.№2698/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, в частта,
в която e уважен предявения установителeн иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с
чл.149 от ЗЕ като е признато за установено по отношение на жалбоподателя,
че дължи на "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, следните суми: сумата от 784.49 лв., главница за доставена от дружеството топлинна
енергия, формирана от доставената топлинна енергия за периода 01.11.2015г. - 30.04.2018г. /включително и топлинната енергия по изравнителна
сметка, отразена в обща фактура №**********/31.07.2016г. за периода 01.10.2015г. –
30.04.2016г./ и от стойността на доставената топлинна енергия
по обща фактура с №**********/31.07.2018г. за периода 01.07.2017г.-
30.04.2018г., за топлоснабден имот, находящ се в град София, бул.“******с аб. №034010,
ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаванев съда на заявлението по чл.410 ГПК – 22.11.2018г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 41.02
лв., главница за извършена услуга дялово разпределение за периода от
01.11.2015г. до 30.04.2018г., ведно
със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване в съда на заявлението по чл.410 ГПК – 22.11.2018г. до
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. №74120/2018г. по описа на СРС, 40 състав, както и в частта,
в която жалбоподателят е осъден да заплати на "Т.С." ЕАД на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 464.84 лв., направени
разноски в исковото производство, както и сумата
от 66.41 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №74120/2018г. по описа на
СРС, 40 състав.
В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Твърди се, че първостепенният съд не е обсъдил в цялост
събраните по делото доказателства, поради което е обосновал неправилен изводът,
че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение с предмет доставка
на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период от време
доколкото този факт е останал недоказан по делото. Поддържа се, че липсват
ангажирани по делото доказателства, че ответникът е отправил волеизявление до
топлофикационното дружество за доставка на топлоенергия за исковия период,
съответно до него не е било отправяно валидно предложение в същия смисъл, както
и няма представено валидно обективирано съгласие от ответника за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при спазване на
одобрени от КЕВР публично известни общи условия. В тази връзка се поддържа, че
ответникът не дължи заплащане на цената на доставената топлоенергия поради
липсата на доказателства, че е била договоряна такава. Твърди се още, че през исковия
период не е ползвал топлинна енергия в процесният топлоснабден имот, поради
което не дължи заплащането й. Твърди се още, че
с решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на ВАС, ІІІ отд.
е отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение на топлинната
енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1 към Наредба
№16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката
и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия,
отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. В тази връзка
се излага, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил при
постановяване на обжалвания съдебен акт. На следващо място се оспорват констатациите
на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна
енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по
делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като
недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на
разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в представени молби от 23.03.2022г. и от 22.03.2023г.
се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди решението
на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу А.Р.С. при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения иск
за главница. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в
сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства
по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№74120/2018г. по описа на СРС, 40 състав, въззиваемият -ищец- „Т.С.” ЕАД е подала
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 22.11.2018г. и е постановена на 28.11.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу А.Р.С. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г.
по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и
допустимо – в обжалваните части, както и по същество е правилно като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ срещу ответника - А.Р.С., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за
главница до уважения размер са дължими поради проведено доказване на
количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия за сградна инсталация и за доставена топлинна
енергия за топлоснабдения имот за едно отоплително тяло – щранг-лира, намиращо
се в помещение - баня. Разгледано е направеното
от ответника възражение за погасяване по давност на част от
претендираните вземания като е прието, че е частично основателно, тъй като заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено в съда на 22.11.2018г.,
поради което съдът е приел, че погасено по давност се явява вземането за м.10.2015г.,
което възлиза на стойност
9.17 лв., за която сума възражението за давност е основателно. Първостепенният
съд е посочил, че извън давностния срок е вземането на ищеца за сумата от 784.49
лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия, за периода от 01.11.2015г.
до 30.04.2018г. /включително и топлинната енергия по изравнителна сметка,
отразена в обща фактура №**********/31.07.2016г. за периода 01.10.2015г. –
30.04.2016г./ и от стойността на доставената топлинна енергия по обща фактура с
№**********/31.07.2018г. за периода 01.07.2017г.- 30.04.2018г., за топлоснабден
имот, находящ се в град София, бул.“******с
аб. №034010, до който размер исковата претенция за заплащане на главница е уважен.
По отношение на претенцията за заплащане на услуга "дялово разпределение" е прието, че същата е
основателна и доказана за
сумата
от 41.02 лв., дължима за периода от 01.11.2015г. до 30.04.2018г., в която част е уважен предявения иск. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Въззивният състав
споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията
за доставка на топлинна енергия и за заплащане на услуга "дялово
разпределение", предмет на исковите претенции, до които размери исковете
са уважени срещу ответника - А.Р.С., поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на първоинстанционното решение в обжалваните части, следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във
въззивната жалба настоящият състав намира, че по делото е доказан факта на
възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия.
Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за
битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато
върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния
случай по делото не е спорно обстоятелството, което се установява от приетите
писмени доказателства - нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот
№1, том IV, рег.№20713, н.д. №602/14.08.2003г., че през исковия период – 01.10.2015г. до 30.04.2018г. ответникът е собственик
на процесния имот, предвид на което и по
горните мотиви на съда се явява ползвател на доставяната в имота топлинна
енергия през процесния период. Неотносим е наведеният от въззивника
довод, че през исковия период не е ползвал топлинна енергия, поради което не
дължи заплащането й. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на
договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът,
респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за
исковия период от време. По горните мотиви и след като по делото е доказано, че
ответникът е собственик на имота през исковия период, поради което правилно е
прието от СРС, че същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и има задължение да
заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот,
както и за сградна инсталация, за исковия период. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на договорната отговорност на ответника.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени
показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните
по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице
по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата за
исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от
вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени
формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените
му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
На следващо място въззивният съд счита
за неоснователен наведеният в жалбата довод, че по
делото се доказва неправилният подход от страна на топлофикационното дружество
при изчисляване на доставената в имота топлинна енергия доколкото е постановено
в този смисъл решение №4777/13.04.2018г. по адм.дело №1372/2016г. по описа на
ВАС, ІІІ отд., с което е отменена като неправилна Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост,
представляваща Приложение №1 към Наредба №16-334/06.04.2007г. за
топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката и енергетиката, в
частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия, отделена от вертикални
сградни инсталации в многофамилни сгради. Така постановеното съдебно решение
няма обратно действие и не се отнася за процесния период, поради което правилно
СРС не се е съобразил с него при обосноваване на крайните изводи досежно доказаните
количества доставена на процесния имот топлинна енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и е приел за
доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От
заключението на ССчЕ се
установява, че няма данни за направени плащания от ответника,
погасяващи процесните задължения.
По горните аргументи основателна
се явява претенцията на ищеца за
процесния период от 01.10.2015г. – 30.04.2018г. да
претендира заплащане
на суми за топлинна енергия за сградна инсталация и за отопление на
имот във връзка с едно отоплително тяло – щранг-лира, намиращо се в баня /мокро
помещение/. При така
обоснования извод за основателност на предявения иск за заплащане на главница,
стойност на доставена топлинна енергия, правилно СРС е разгледал релевираното
от ответника възражение за давност. В случая СРС правилно е приложил материалния закон
като е приел за частично основателно релевираното от ответника възражение за
давност. Правилно
първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи
института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената
съдебна практика е приел, че вземанията
на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответника
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона
за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен
давностен срок. В случая не се оспорва
обстоятелството, че искът е предявен в срока по чл.415 от ГПК и съобразно
изричната разпоредба на чл.422 ал.1 от ГПК искът се счита предявен от момента
на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.11.2018г..
При това положение, погасено по давност е вземането за м.10.2015г., което е станало изискуемо на 01.11.2015г.
(датата, на която задължението за изтеклия на предходния ден отчетен период е
възникнало), като тригодишната погасителната давност за него е изтекла преди
датата на подаване в
съда на заявлението по чл.410 ГПК и същото възлиза на стойност 9.17 лв., за която сума възражението за давност е
прието за основателно. Първостепенният съд е посочил, че извън давностният срок е вземането на ищеца за сумата от 784.49 лв., дължима
за периода от 01.11.2015г. до
30.04.2018г. /включително и топлинната енергия по изравнителна сметка, отразена в обща фактура №**********/31.07.2016г. за периода 01.10.2015г. –
30.04.2016г./ и от стойността на доставената топлинна
енергия по обща фактура с №**********/31.07.2018г. за
периода 01.07.2017г.- 30.04.2018г., за топлоснабден имот, находящ се в град София, бул.“******с аб. №034010, до
който размер е
уважен предявеният иск за главница, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане.
Относно претендираната цена за услугата „дялово разпределение“ в случая не се оспорва от ответника, че за процесния период тази услуга се е
извършвала от топлофикационното
дружество. Ирелевантен за спора е доводът
наведен във въззивната жалба за липсата на ангажирани от ищеца доказателства,
че е заплатил на третото лице-помагач претендираната цена за услугата
„дялово разпределение“ за исковия период. Съгласно
клаузата на чл.22 и чл.36, ал.1 ОУ клиентите на топлинна енергия са длъжни да
заплащат цената за услугата „дялово разпределение“ на топлопреносното
предприятие, като в случая не са ангажирани доказателства от страна на ответника да е заплатил дължимите
от него суми за дялово разпределение за частта от исковия период, за която вземането не е погасено по давност, а именно
за периода от 01.11.2015г. до
30.04.2018г.. Правилно
предявеният установителен
иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ е уважен
за сумата от 41.02 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение, за периода от 01.11.2015г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.11.2018г. /дата на подаване в съда на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК/, до
окончателното й изплащане.
По горните аргументи
въззивният съд намира, че предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен, за периода, за който е уважен с оглед направеното възражение
за давност, което правилно е прието от СРС за частично основателно, като
относно размера, до който е уважен иска правилно е приложена нормата на чл.162
от ГПК и при съобразяване с констатациите на експерта в приетото по делото
заключение на съдебно-техническата експертиза.
В случая
не се установява допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени
съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. Настоящият състав счита, че за подадени две напълно
бланкетни по съдържание молби не следва в полза на въззиваемата страна да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №156456 от
22.07.2020г., постановено по гр.д.№2698/2019г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./