РЕШЕНИЕ
Номер 819.11.2020 г.Град Монтана
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Монтана
На 06.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Аделина Т. Троева
като разгледа докладваното от Аделина Т. Троева Въззивно гражданско дело
№ 20201600500201 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на „Т.ф.с.“
АД против решение на Районен съд – Лом от 25 март 2020 г. по гр. д. № 39/2019 г., с което е
отхвърлен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК за съществуване на
парично вземане.
Жалбоподателят „Т.ф.с.“ АД въвежда на първо място довод, че първоинстанционният
съд е допуснал процесуално нарушение като е обсъдил възражение за ненастъпила
предсрочна изискуемост, направено извън срока за отговор на исковата молба. Този въпрос
не е бил изтъкнат в доклада по делото като спроен и на ответника не са били дадени
указания за представянена доказателства. Като представя за първи път с въззивната жалба
писмени доказателства за уведомяване на ищеца, твърди, че предсрочната изискуемост на
вземането е настъпи а на 31 август 2017 г. поради неизпълнение на задължението за
погасяване на месечните вноски.
На следващо място посочва, че обжалваното решение е постановено в противоречие с
ТР № 8/2017 г. на ВКС, съгласно което, ако съдът установи, че не е настъпила предсрочната
изискуемост на целия дълг, то искът следва да се уважи само за вноските с настъпил срок за
плащане.
Въвежда и довод, че всъщност по конкретното правоотношение е налице ликвидност
и изискуемост на претендираните суми, тъй като те съставляват вноски с настъпил преди
подаване на заявлението падеж за плащане. Въззивникът се позовава на изтекъл на 22
ноември 2018 г. срок на договора и прекратяването му.
„Т.ф.с.“ АД прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
ново, с което МОС да уважи иска и присъди направените пред двете съдебни инстанции
1
деловодни разноски.
Ответникът по въззивната жалба М. Б. се представлява от особен представител – адв.
Ф.Г., който взема становище за неоснователност на жалбата и моли да бъде оставена без
уважение.
Оспорва възможността във въззивното производство жалбоподателят да представи
нови писмени доказателства, това е следвало да бъде сторено с исковата молба пред ЛРС.
Изтъква, че уговорената в договора възможност кредиторът да направи с едностранно
волеизявление вземането изцяло предсрочно изискуемо, както и клаузата за 18,5 %
договорна лихва, са неравноправни по смисъла на Закона за защита на потребителите, от
което следва, че са нищожни и не следва да се прилагат в отношенията между страните.
При въззивното разглеждане на делото са събрани нови писмени доказателства.
МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е
основателна.
След развило се заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №
207/2018 г. на Ломския районен съд е предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК за
установяване съществуването на вземане на „Т.ф.с.“ АД против М.Б., произтичащо от
рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 22
ноември 2016 г.
Първоинстанционният съд е установил, че между страните е бил сключен такъв
договор, по силата на който на М.Б. е предоставен кредитен лимит от 6 000 лв при
договорна лихва от 18,5 %. Кредитополучателят се задължил да връща в едномесечен
срок изразходваните суми. В случай на неиздължаване на четири последователни
месечни вноски, кредиторът има право да обяви целия дълг за предсрочно изискуем.
Ломският РС е отхвърлил иска, защото е приел, че не са изпълнени
изискванията на чл. 60 от ЗПК за настъпване на предсрочната изискуемост. Тъй като
това по същността си е едностранно изменение на договора, то кредиторът може да
упражни своето потестативно право с писмено изявление, отправено и достигнало до
длъжника. В първоинстанционното производство липсват доказателства това
изискване да е изпълнено, поради което изискуемостта на дълга не е настъпила и от
това следва неоснователност на иска. В своите мотиви ЛРС е приел, че е налице
невнасяне на четири последователни вноски по договора за кредит.
2
Въззивният съд намира решението за неправилно, поради което го отменява.
От събраните доказателства се установява, че между страните на 22 ноември
2016 г. е бил сключен договор за предоставяне на платени услуги и потребителски
кредити. Съгласно рамковия договор кредиторът „Т.ф.с.“ АД предоставя на
кредитополучателя М.Б. кредитен лимит от 6 000 лв и му предава кредитна карта, чрез
която да извършва платежни операции. Всяка платежна операция, осъществнена от
кредитополучателя чрез кредитната карта, представлява отделен кредит, срокът на
погасяване на който е 12 месеца при договорна лихва от 18,5 %. Кредитополучателят
поел задължението да внася до 15-то число на месеца сума, равна или по-голяма от
минималните погасителни вноски, дефинирани в общите условия.
От приложеното извлечение от сметката на М. Б. се установява, че към 4 май
2017 г. той има изтеглени кредити в общ размер от 5 889,52 лв. Последната
погасителна вноска е била направена от длъжника на 18 януари 2017 г. и е в размер на
2 501 лв, след тази дата не е внасял суми за погасяване.
При така установените факти съдът намира, че вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 207/2018 г., е изискуемо и
ликвидно, следователно и установителният иск е основателен. Налице е неизпълнение
на договорно задължение за внасяне на погасителни вноски в периода от януари 2017 г.
до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 1 февруари 2018 г.
Касае се до вземане с настъпил падеж съгласно условията на договора, а не до
предсрочна изискуемост на кредита. Целият кредитен лимит е усвоен от длъжника, а
той е неизправна страна по договора, защото не е изпълнил задължението си да внася
погасителни вноски всеки месец до 15-то число и това неизпълнение трае от януари
2017 г. Към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 1 февруари 2018 г.,
вземането е изискуемо поради настъпил падеж, не поради предсрочна изискуемост.
Предсрочната изискуемост за целия дълг може да настъпи при отправено
едностранно волеизявление от страна на кредитора при виновно неизпълнение от
длъжника. С това и договорът се счита развален. В случая МОС намира, че договорът
все още обвързва страните. Той е сключен за срок от една година, но с условие за
продължаването му, ако никоя от страните не се противопостави изрично – чл. 20, ал.
2 от договора. Ангажираните във въззивното производство куриерски разписки не
доказват достигане на волеизявление на кредитора до длъжника за разваляне на
деговора или за превръщането на вземането в предсрочно изискуемо. Никоя от
разписките не носи подпис на М.Б. като получател, нито пък е удостоверен негов отказ
да получи.
3
Като защитна теза въззиваемият е въвел възражения за неравноправни клаузи.
Макар това да не е сторено с отговора на исковата молба, тези възражения не са
преклудирани, тъй като съдът и служебно е задължен да следи за наличие на такива
клаузи в потребителските договори.
Въззивният съд намира за неоснователно възраженето на въззиваемия Б. чрез
адв. Г. за наличие на неравноправни клаузи в договора. Неравноправните клаузи в
потребителските договори са дефинирани в чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, съгласно който те представляват уговорки във вреда на потребителя,
които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Клаузата на чл. 37, ал. 5 от ОУ за възможността за настъпване на
предсрочна изискуемост не поставя кредитополучателя в неравностойно положение, а
съставлява санкционна последица от недобросъвестното му поведение заради
преустановеното изпълнение на договора. Такава възможност е допустима и законово
предвидена в чл. 60, ал. 2 от ЗКИ.
МОС не намира да е неравноправна и клаузата за 18,5% договорна лихва. За да
се прецени съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се
вземе предвид съотношението между уговорения размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на законната лихва се формира като към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към момента на сключване на договора
(ноември 2016 г.) размерът на законната лихва е 10,00 % (при обявен от БНБ основен
лихвен процент 0%), а уговорената с процесния договор възнаградителна лихва е в
размер на 18,5 % годишно, т. е. 1,8 пъти по-висока, което не е несъразмерно висока
лихва и не противоречи на добрите нрави.
Въззивният съд приема, че обжалваното решение е неправилно, затова го
отменява и вместо това признава за установено съществуването на вземане на „Т.ф. с.“
АД срещу М.Б., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 207/2018 г. на
ЛРС.
При този изход на процеса на въззивника се дължат разноските за двете съдебни
инстанции, а те възлизат на 2118 лв (включително държавната такса по заповедното
производство).
На основание горното МОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Лом от 25 март 2020 г. по гр. д. № 39/2019
4
г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА на основание чл. 422 от ГПК съществуването на вземане на „Т.
Ф.С. АД, ЕИК *, представявано от Ю.С., против М. Б. , ЕГН **********, в размер на
5889,52 лв главница, 456,25 лв договорна лихва за периода 1 април 2017 г. – 31 август
2017 г., 92 лв договорни такси за същия период, както и законна лихва върху
главницата считано от 1 февруари 2018 г. до окончателното изплащане, произтичащи
от рамков договор за предостаявне на платежни услуги и потребителски кредити,
сключен на 22 ноември 2016 г. и за които на 1 февруари 2018 г. е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 207/2018 г. на Ломския районен съд.
ОСЪЖДА М. Б. да плати на „Т.Ф.С.“ АД разноски за двете съдебни инстанции в
размер на 2118 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Монтана: _______________________
5