№ 1797
гр. София, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100510936 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 29.03.2021г. по гр.д. № 58282/2020г., Софийски районен
съд, ГО, 43 състав, е отхвърлен предявеният от Р. И.И. против „ОББ И.“ ЕАД
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за
прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на задължение за
предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена на
02.12.2013г. по ч.гр.д. № 48669/2013г. по описа на СРС, ГО, 124 състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца Р. И.И. с оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се твърди, че в кориците на образуваното
заповедно производство липсва писмен документ, представляващ
разпореждане на съда за издаване на заповед за незабавно изпълнение, което
следва да бъде издадено преди самата заповед за изпълнение. Счита, че този
акт е предхождащ и представлява основание за нейното издаване. Именно
разпореждането за издаване на заповед е актът, който обективира волята на
1
съда и прави достояние неговите мотиви за издаване на заповедта за
изпълнение. За валидността на разпореждането като самостоятелен съдебен
акт се изисква наличие на минималното съдържание, изброено в нормата на
чл. 254, ал. 2 от ГПК, включително и указание дали същото подлежи на
обжалване, пред кой съд и в какъв срок. Посоченото означава, че актовете на
съда са винаги в писмена форма и задължително трябва да са мотивирани.
Жалбоподателят счита, че липсата на акт, с който се разпорежда издаване на
заповед по чл. 417 от ГПК, препятства възможността на длъжника да обжалва
същото пред съответния окръжен съд. В случая било установено, че
заповедният съд изобщо не е издал такова разпореждане нито в устна, нито в
писмена форма и съответно заповедта за изпълнение е издадена без
основание. Дори и да се приеме, че е издадено разпореждане, то и в този
случай заповедта за изпълнение би била нищожна на основание чл. 270, ал. 2
от ГПК по следните съображения:
В случая била неясна волята на съда – дали се допуска издаване на
заповед за незабавно изпълнение или не. Ако е допуснато незабавно
изпълнение, то следва извод, че разпореждането е издадено в устна форма,
което влече нищожност и на самата заповед. Ако съдът е отхвърлил искането
за издаване на заповед за незабавно изпълнение, но е издал процесната
заповед по чл. 417 от ГПК, то се налага извод, че заповедта е издадена без
основание и следователно е нищожна.
На следващо място, изложени са доводи, че дори и да се приеме за
вярна тезата на първоинстанционния съд, че разпореждането за издаване на
заповед и за допускане на незабавно изпълнение е инкорпорирано в самата
заповед за изпълнение, то атакуваният съдебен акт отново е нищожен.
Развити са съображения, че по този начин се нарушава формата и
съдържанието на заповедта за изпълнение, чиито реквизити са лимитативно
посочени в нормата на чл. 412 от ГПК. Жалбоподателят е направил искане и
за извършване на служебна проверка за нищожност на атакувания съдебен
акт, а не само на въведените от ищеца в исковата молба основания. Позовава
се на вменената в нормата на чл. 269 от ГПК служебна проверка на
нищожността на подлежащото на инстанционен контрол съдебно решение.
С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи.
2
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна „ОББ И.“ ЕАД
оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в
правилно приложение на закона. Поддържа становище, че при уважаване на
искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК, не е предвидено задължение за съда да издадено
предходно разпореждане за издаване на заповедта. В този случай и съгласно
изискванията по чл. 411, ал. 3 от ГПК съдът издава заповед за изпълнение, в
която е обективирано и разпореждането, с което се допуска незабавно
изпълнение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. По наведените
във въззивната жалба оплаквания съдът намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за
прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на задължение за
предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена на
02.12.2013г. по ч.гр.д. № 48669/2013г. по описа на СРС, ГО, 124 състав.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
изложили мотиви, че в процесния случай изискванията по чл. 417 и чл. 418 от
ГПК са спазени, като в образуваното срещу ищеца заповедно производство
съдът е издал изрично и в писмена форма разпореждане за издаване на
заповед за незабавно изпълнение, което разпореждане е инкорпорирано в
самата заповед за изпълнение на задължение за предаване на вещи въз основа
на документ по чл.417 ГПК, издадена на 02.12.2013 г. по ч.гр.д.№ 48669/2013
г. по описа на СРС, 124 състав. Констатирал, е че разпореждането е издадено
в писмена форма и е подписано от съдията-докладчик в рамките на неговата
правораздавателна компетентност. В него ясно и недвусмислено е изразена
волята на съда, а именно, че подадените със заявлението документи са
3
редовни от външна страна и че са налице предпоставките за уважаване на
искането, поради което заявлението е уважено и е разпоредено длъжниците да
предадат на кредитора процесните недвижими имоти. Съдът е постановил
незабавно изпълнение, както и издаване на изпълнителен лист. В мотивите на
съдебното решение е посочено още, че в наложилата се съдебна практика
съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или
отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение. В останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се
уважава, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед.
Посочено е, че няма пречка да бъде издадено отделно разпореждане и в този
случай, но ако това не е направено и разпореждането е инкорпорирано в
самата заповед, това не представлява нарушение на правилата на ГПК и не
може да обоснове извод за липса на този акт и нищожност на разпореждането
и издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Развити
са и съображения, че с инкорпорирането на разпореждането в самата заповед
за изпълнение по никакъв начин не се нарушават правата на страните.
Правото на защита на длъжника е гарантирано с предвидените възможности
за подаване на възражение и за обжалване на разпореждането, с което се
уважава молбата за незабавно изпълнение /чл.419 от ГПК/. Именно този ред е
бил използван от ищеца за защита на правата му, видно от приложеното
ч.гр.д.№ 4057/2014 г. по описа на СГС. По тези съображения предявеният иск
е отхвърлен.
Настоящият състав намира, че при постановяване на обжалваното
решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания същото е
правилно по следните съображения:
От фактическа страна е установено, че въз основа на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 5 от ГПК, подадено от „И.“
ЕАД /предишно наименование на „ОББ И.“ ЕАД, като промяната относно
фирменото наименование на дружеството е вписана по партидата в
Търговския регистър на 12.03.2018г./, е образувано ч.гр.д.№ 48669/2013 г. по
описа на СРС, 124 състав. Заявителят е поискал издаване на заповед за
изпълнение на задължение за предаване на вещи по чл. 417 от ГПК, с която
длъжниците „К.Т.“ ЕООД /лизингополучател/, „К.“ ЕООД /солидарен
4
длъжник/ и Р. И.И. /солидарен длъжник/ да бъдат осъдени да предадат на
кредитора подробно индивидуализираните в заявлението имоти въз основа на
извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за финансов
лизинг на недвижими имоти с опция за прехвърляне на правото на
собственост. Съдът е уважил подаденото заявление в цялост, като на
02.12.2013г. е издал заповед за изпълнение на задължение за предаване на
вещи въз основа на документ и изпълнителен лист срещу всички длъжници.
С разпореждане от 20.12.2013 г. издадената заповед е била допълнена в
частта й за разноските, дължими в полза на заявителя.
С определение по ч.гр.д.№ 7057/2014 г. по описа на СГС, влязло в сила
на 28.05.2014г., въззивният съд е отхвърлил подадената от длъжниците
„К.Т.“ ЕООД, „К.“ ЕООД и Р. И.И. частна жалба по чл. 419 от ГПК, насочена
срещу разпореждането на първоинстанционния съд за допускане на незабавно
изпълнение.
Длъжниците „К.Т.“ ЕООД, „К.“ ЕООД и Р. И.И. са подали в
законоустановения срок по чл. 414 от ГПК възражение срещу заповедта за
изпълнение, поради което съдът е указал на заявителя, че може да предяви
иск за вземането си. Заявителят „И.“ ЕАД е предявил иск по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, по който е било образувано т.д. № 1313/2014г. по описа на СГС,
ТО. С решение от 13.01.2016г., влязло в законна сила на 20.02.2016г,.
постановено по т.д. № 1313/2014г. по описа на СГС, е уважен предявеният
иск срещу „К.Т.“ ЕООД и е признато за установено, че лизингополучателят
дължи предаването на отдадените на лизинг недвижими имоти, съгласно
договор за финансов лизинг на недвижими имоти с опция за прехвърляне на
правото на собственост от 19.12.2008г. Производството по делото, в частта по
предявените искове срещу „К.“ ЕООД и Р. И.И., е прекратено по съображения
за недопустимост на иска поради липса на правен интерес на ищеца. Липсва
произнасяне на сезирания с исковата молба съд относно правните последици
на издадената срещу солидарните длъжници „К.“ ЕООД и Р. И.И. заповед за
изпълнение на задължение за предаване на вещи въз основа на документ, а
задължението за това произтича от разясненията в т. 13 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г., ОСГТК на
ВКС в хипотезите на прекратяване на производството по делото по иска по
чл. 422, ал. 1 от ГПК. Следователно, към настоящия момент формално е
5
налице влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, която е
предмет на предявения в настоящото производство иск по чл. 270, ал. 2 от
ГПК.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
В чл. 270, ал. 2 ГПК е уредена процесуалната защита срещу нищожните
решения. Разпоредбата дава възможност да се прогласява нищожност на
съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са и
разясненията, дадени в т. 8 и т. 9 от ППВС № 1/1985г./. Искът по чл. 270, ал. 2
ГПК цели отпадане на силата на присъдено нещо, с която влязлото в сила
решение обвързва страните по делото и лицата по чл. 298, ал. 3 ГПК -
наследниците и частните правоприемници на страните. Именно затова
надлежно процесуално легитимирани страни по иска с правно основание чл.
270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на влязло в сила съдебно решение
са страните по това решение и техните универсални и частни
правоприемници.
Тъй като нищожното съдебно решение създава привидност за признати
и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да констатира
нищожността и да произнесе ново валидно решение, несъмнено е, че
обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по
делото.
Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и не
допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда,
освен при новоотК.и обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената
сфера на лицето, срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази
сфера бива засягана от издадено осъдително съдебно решение. Разпоредбата
на чл. 270, ал. 2 от ГПК визира изрично само съдебните решения като актове
на съда, чиято нищожност може да бъде установявана, като липсва изрична
уредба относно определенията на съда или другите издавани от него актове
/разпореждания, заповеди и т.н./. Тези актове обаче също може да страдат от
пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици
/например да са издадени от лице, което няма качеството на съдия, да не са
издадени в писмена форма и др./. Същевременно всеки от тези актове може
да създаде привидност за формирана воля на правораздавателен орган със
6
съществени неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат
изпълнени. Няма основание на това лице да се откаже правото да иска
установяване на нищожността на акта по същия ред, който законодателството
предвижда изрично за един от видовете съдебни актове /решенията на съда/.
Законът не съдържа изрично разрешение, но това следва да се приеме при
аналогично приложение на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК на основание
чл. 46, ал. 2 изр. 1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността на
заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 от ГПК, може да бъде
установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите
основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане
осъдително съдебно решение.
Съгласно практиката на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (определение
№ 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО, определение №
668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на ВКС и др.), иск за
прогласяване нищожност на заповед за изпълнение е допустим. Исковият ред
по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на съдебен акт е
самостоятелна форма на защита, която може да бъде реализирана и след като
инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан – в този смисъл
решение № 123 от 4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., I ГО и решение
№ 320 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6774/2013 г., I ГО.
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато
съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но
в правната теория и в съдебната практика /ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело
№ 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр. дело № 706/2008
г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по т. дело №
52/2010 г., II т. о., решение по гр. дело № 3692/2018 г., ІІІ г. о. на ВКС и др. /
по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на
понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно
властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, в който се
съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност. Поради
това, нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде
припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно
властническо волеизявление. Съдебната практика и правната теория трайно
приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е
7
постановен от ненадлежен състав – от лице, което не разполага със съдийска
правоспособност; еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от
няколко членове, или обратно – ако е постановен по въпрос, който не попада
в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища; ако е
постановен устно /не е спазена писмената форма, поради което не може да се
направи извод за наличие на волеизявление/ или макар и да е изготвен в
писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на
съдебния състав или от постановилия го еднолично съдия; когато съдебният
акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган
да не може да се изясни по пътя на тълкуването. Посочените пороци са
свързани със самия съдебен акт и наличието им на практика води до липса на
валиден такъв, а оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с
който е сезиран. Касае се до правила свързани с компетентността на съда да
се произнесе по въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на
подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се произнесе
(едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния
акт. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се
постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се
постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в
случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на
морала и добрите нрави. Съдът приема, че нищожността на решението касае
начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок
няма отношение към съдържанието на държавното властническо
волеизявление по същество. Нарушаването на императивна материалноправна
или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт не води до
неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт,
която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на
преклузивните срокове за подаване на жалба пред съответния компетентен
съд.
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да
породи правно действие и да обвърже страните по него, поради което това е
единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира
чрез възражение или по исков ред безсрочно – чл. 270, ал. 2 от ГПК. По
аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 ГПК следва, че е допустим
и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на
8
съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК цитирана по-горе
практика на ВКС – и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение.
За разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да
се релевира по исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу
недопустимостта и неправилността на съдебния акт е само по пътя на
обжалването, респ. по предвидения от законодателя специален ред за
оспорване на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение – с
подаване на възражение срещу заповедта и установяване в исково
производство със сила на пресъдено нещо съществуването или
несъществуването на вземането по заповедта.
Релевираните от ищеца доводи, с които свързва твърдяната от него
нищожност на процесната заповед за изпълнение и постановеното въз основа
на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист, се състои в
твърдението, че в случая за решаващия орган, постановил оспорваните
съдебни актове, е съществувало процесуално задължение да постанови
нарочно писмено разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение, което
той не е изпълнил, респективно, че е недопустимо това разпореждане да бъде
инкорпорирано в самата заповед за изпълнение. Не намират опора в
законовата уредба на заповедното производство твърденията на въззивника,
че заповедният съд следвало първо да постанови нарочен съдебен акт -
разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за изпълнение,
едва след което да издаде заповедта. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният
съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в
разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1 – 4 от
цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с
което отхвърля заявлението – арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо
основание – чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България – следва
да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на
заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за
издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в
другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се
обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява
правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по
същество на заявлението. Заповедта за изпълнение, независимо от характера й
9
на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на
Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното
съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто
текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в
образеца, установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване
на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за
изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство
/понастоящем отменена, но действала към датата на издаване на процесната
заповед за изпълнение/. Особеното в случая се състои в различното
наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали
заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително
съдържание. Настоящият състав не споделя аргументите на въззивника, че
при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение
правораздавателната воля на съда във всички случаи следва да бъде
обективирана в нарочно разпореждане, в което съдът излага мотиви за
уважаването, респективно за отхвърляне на заявлението – извод, който
произтича от погрешното схващане на заповедта за изпълнение като
несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на
правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно
постановление – разпореждане за издаване на заповедта. Както беше
посочено съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в
случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се
обективира в самата заповед – положение, което именно обуславя
допустимостта на настоящото производство за прогласяване на нищожността
й чрез иск по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК. В този смисъл напълно неоправдано
е издаването на отделен съдебен акт – разпореждане, с което да се постанови
издаването на заповедта за изпълнение, доколкото сама по себе си заповедта
представлява онова съдебно постановление, с което съдът уважава
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК, в случая за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, след
преценка, че са налице всички законови изисквания за това. Преценката на
заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е
10
обективирана в самата заповед (в този смисъл определение № 300/27.03.2018
г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.; определение № 3 от 12.01.2021 г. по гр. д.
№ 2245/2020 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 380 от 09.05.2022г. на ВКС по
гр.д. № 3774/2021г и др.). По същия начин, когато е заявено искане за
допускане на незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, ако намери, че са
налице предпоставките за това, съдът допуска незабавно изпълнение и
разпорежда да се издаде изпълнителен лист със заповедта по чл. 417 ГПК, а
не с отделен нарочен акт. Съдебната практика е наложила разбирането, че в
заповедта за издаване на заповед за незабавно изпълнение имплицитно са
включени и трите акта – разпореждане за издаване на заповед и за допускане
на незабавно изпълнение на заповедта, самата заповед за незабавно
изпълнение и разпореждането за издаване на изпълнителен лист. Този извод е
обоснован със съдържанието на уводната част, както и от самото съдържание
на образеца на заповед за изпълнение, одобрен с Наредба № 6 от 20.02.2008 г.
на министъра на правосъдието (понастоящем отменена, но действаща към
датата на издаване на въпросната заповед за изпълнение) - приложения № 2 и
№ 3 към чл. 4 и приложение № 5 и 6 към чл. 6 на Наредбата. Заповедта
инкорпорира в себе си проверката по основателността на предявеното
вземане и се издава при преценката за липса на пречките по чл. 411, ал. 2, т.
1-4 ГПК. Именно поради липсата на задължение за издаване на отделно
разпореждане за издаване на заповед за изпълнение и за допускане на
незабавно изпълнение законодателят е предвидил в нормата на чл. 411, ал. 3
от ГПК, че на длъжника се връчва препис от издадената заповед за
изпълнение, а не друг съдебен акт, с който се разпорежда нейното издаване.
В конкретния случай в процесната заповед за незабавно изпълнение се
съдържат ясни указания за проведеното разпоредително заседание, за
допуснатото незабавно изпълнение на настоящата заповед на основание чл.
418, ал. 1 от ГПК и за основанията за разпореждането на съда длъжникът да
предаде определена вещ, за разпореждането за издаване на изпълнителен
лист, за възможността на длъжниците да подадат възражение в двуседмичен
срок, да подадат частна жалба срещу разпореждането за незабавно
изпълнение и срока за това, както и за възможността за обжалване на
издадената заповед в частта за разноските и срокът, в който следва да бъде
сторено това. По аргумент от разпоредбите на чл. 411, ал. 2 и чл. 413, ал. 2 от
ГПК следва, че съдът се произнася с разпореждане, само когато отхвърля
11
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, било изцяло, било
частично. И това е така, тъй като единствено в този случай съдът дължи
аргументиране на изводите си за неоснователност на искането /като обоснове
коя от посочените в чл. 411, ал. 2, т. 1-4 от ГПК пречки за издаване на
претендираната заповед е налице в конкретния случай/. Когато е необходимо
издаването на разпореждане като самостоятелен съдебен акт, това е изрично
посочено в закона. В останалите случаи, при уважаване на депозираното
заявление, проверката на съда от проведеното разпоредително заседание се
обективира в самата заповед за изпълнение.
С оглед изложеното се налага извод, че в случая не е налице някоя от
посочените хипотези, в които се приема, че съдебният акт е нищожен.
Заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК е постановена в изискуемата
писмена форма. Същата е подписана от надлежен съдебен орган, който
функционира в законен съдебен състав. Спорът, предмет на делото, по което е
постановена оспорената заповед, е гражданскоправен. С оглед на това
сезираният с него съд е компетентен да го разгледа и да се произнесе по
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК. Заповедта е постановена в рамките на правораздавателната
власт на съда. Също така волята на съда е изразена по начин, който позволява
да се изведе ясно и разбираемо. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите
на установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие,
което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави. Ето защо
предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване
нищожност на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.
№ 48669/2013г. по описа на СРС, е неоснователен и следва да се отхвърли.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По делото е постъпила въззивна жалба от ищеца и срещу определение
№ 20122709 от 25.05.2021г., с което е оставено без уважението искането на Р.
И.И. за допълване на съдебното решение по реда на чл. 250 от ГПК с излагане
на мотиви относно „дължимата служебна проверка за нищожност“.
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на
така постановения съдебен акт. Излага, че противно на посоченото в акта по
чл. 250 от ГПК, първоинстанционният съд не е изложил мотиви в основното
12
решение във връзка с дължимата служебна проверка за нищожност на
издадената заповед за изпълнение на задължение за предаване на вещи въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК.
Насрещната страна „ОББ И.“ ЕАД оспорва подадената въззивна жалба
като неоснователна. Счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по
цялото искане на ищеца, което е било предмет на делото, поради което не е
налице основание за допълване на съдебното решение.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и обсъди
релевираните в молбата основания, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно нормата на чл. 250, ал. 1 от ГПК страната може да поиска да
бъде допълнено постановеното решение въз основа на молба, подадена в
едномесечен срок от връчване на решението или от влизането му в сила. За да
се уважи молбата и да се постанови допълнително решение, съдът следва да
констатира дали са налице следните кумулативни процесуални предпоставки:
да е сезиран от легитимирано лице; молбата да е подадена в едномесечен срок
и да е постановено непълно решение.
В процесната хипотеза не са налице факти, които да обосноват
наличието на необходимост постановеното на 29.03.2021г. съдебно решение
да бъде допълнено. С него съдът се е произнесъл по повдигнатия пред него
процесуален спор, като е разгледал предявения иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК. В
съдебното решение са изложени мотиви както относно конкретно
релевирания от ищеца порок на процесната заповед за изпълнение, така и
относно липсата на други пороци, които да обуславят извод за нищожност на
атакуваната заповед. Изрично е посочено, че изискванията по чл. 417 и чл.
418 от ГПК са спазени, като в образуваното срещу ищеца заповедно
производство съдът е издал изрично и в писмена форма разпореждане за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, което разпореждане е
инкорпорирано в самата заповед за изпълнение на задължение за предаване
на вещи въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена на 02.12.2013 г. по
ч.гр.д.№ 48669/2013 г. по описа на СРС, 124 състав. Съдът е констатирал, че
разпореждането е издадено в писмена форма, в рамките на
правораздавателната компетентност на съда, подписано е от съдията-
докладчик, като волята на съда е изразена ясно и недвусмислено. Следва да се
13
има предвид, че нормата на чл. 269 от ГПК, на която се позовава
жалбоподателят, регламентира правомощие на въззивния съд при
упражняване на инстанционен контрол, поради която същата е неприложима
при осъществяване на правораздавателната дейност от първоинстанционния
съд. Освен това следва да се добави, че жалбоподателят не е посочил нито в
молбата си по чл. 250 от ГПК, нито във въззивната жалба срещу
първоинстанционния акт, в какво се изразява твърдяната непълнота на
решението, чрез конкретизиране на порок/пороци на атакуваната заповед за
изпълнение, по който твърди, че СРС не се е произнесъл.
С оглед изложеното обжалвания съдебен акт на първоинстанционния
съд следва да бъде потвърден.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 720 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и
съдействие, доказателства за плащането на възнаграждението и списък на
разноските по чл. 80 от ГПК.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20079633 от 29.03.2021г., постановено
по гр.д. № 58282/2020г., по описа на СРС, ГО, 43 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20122709 от 25.05.2021г.,
постановено по гр.д. № 58282/2020г., по описа на СРС, ГО, 43 състав, с което
е отхвърлена молбата по чл. 250 от ГПК на Р. И.И. за допълването на
постановеното по делото решение.
ОСЪЖДА Р. И.И., ЕГН **********, гр. София, кв. **** да заплати на
„ОББ И.“ ЕАД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, бул.
****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 720
14
/седемстотин и двадесет/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15