Решение по дело №60/2017 на Софийски окръжен съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 05.06.2017 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, втори въззивен състав, в публично заседание на първи март две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАТЯ ЩЕРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Г.

мл. съдия КАТЕРИНА НЕНОВА

при секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия Ненова в. гр. д. № 60 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение от 21.07.2016 г., постановено по гр. дело № 944/2015 г. по описа на Районен съд – Е.П., са отхвърлени искове с правно основание чл. 108 от ЗС, предявени от С.Г.С. срещу И.Н.С. за установяване по отношение на същата, че С. е изключителен собственик на следните недвижими имоти: 1.) дворно място с площ 680 кв. м., съставляващо парцел III – 430 в кв. 5 по плана на с. С., общ. Е.П., Софийска област, при съседи: улица, Н.Б., Б.П.В.и наследници на Ц. Г., заедно с построените в това дворно място лятна кухня, плевня и подобрения – бунар, орех и ограда; 2.) дворно място с площ от 875 кв. м., съставляващо парцел VI – 338 в кв. 42 по плана на с. С., общ. Е.П., Софийска област, при съседи на парцела: от две страни улица, Г.С.Т., заедно със застроената в същото дворно място масивна жилищна сграда на един етаж, със застроена площ от 89,6 кв. м. и приземен етаж от 60 кв. м. и 3.) дворно място с площ от 930 кв. м., съставляващо парцел VII – 338 в кв. 42 по плана на с. С., общ. Е.П., Софийска област, при съседи на парцела: от две страни улица и С.С., както и И.Н.С. да бъде осъдена да предаде на въззивника владението върху описаните имоти. С решението в тежест на жалбоподателя са присъдени и сторените по делото разноски.

Въззивникът С.Г.С. е останал недоволен от така постановеното решение, поради което го е обжалвал изцяло в законоустановения срок. В жалбата се твърди, че първоинстанционният акт е неправилен и необоснован. Доказателственият анализ не бил прецизен, като определени доказателства били превратно тълкувани. Приетата фактическа обстановка не отговаряла на действителното положение. Неправилно не били кредитирани показанията на свидетелите А. и Б.. Въззиваемата И.С. безспорно не била собственик на процесните имоти, поради което упражняваното от нея владение било без правно основание. Акцентира се, че въззивникът придобил собствеността по силата на универсално правоприемство и давностно владение, което изключвало възможността имотите да са в режим на семейна имуществена общност. Възражението на въззиваемата, че е придобила право на собственост върху ½ и.ч. от имотите, било неоснователно. Сочи се, че давност между съпрузи не тече по време на брака, а от прекратяването на брака до подаване на исковата молба не бил изтекъл предвиденият в закона давностен срок. Отделно от това въззиваемата не манифестирала по ясен и недвусмислен начин по отношение на всички съсобственици намерението си да свои имотите. И.С. неправомерно след развода си с въззивника владеела имотите и ограничавала достъпа му до тях. С жалбата се иска въззивният съд да отмени изцяло атакуваното решение, да уважи исковите претенции и да присъди в полза на въззивника сторените по делото разноски.

В законоустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от И.Н.С., чрез адв. Н.Н.. В отговора се сочи, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд правилно обсъдил доказателствата и въз основа на тях достигнал до обосновани изводи. Въззиваемата моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

В откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът не се явява и не се представлява, но чрез своя пълномощник в предварително депозирана писмена молба заявява, че поддържа доводите и исканията си. Процесуалният представител на въззиваемата прави изявление, че оспорва въззивната жалба по съображения, подробно изложени в отговора.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед пределите на въззивната проверка съгл. чл. 269 ГПК, като обсъди доводите на страните и прецени относимите доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на С.С. срещу И.С.. С. твърди, че е наследник на Г.С.Т., починал на 21.12.1989 г. и е собственик на процесните три недвижими имота на няколко основания – универсално правоприемство, давностно владение и делба. Сочи, че с отвеницата и въззиваема в настоящата инстанция имали сключен граждански брак, по време на който заедно обитавали два от имотите – дворното място с площ 875 кв. м. в с. С., ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда и дворното място с площ 930 кв.м.; находящо се в същото населено място и съставляващо парцел VII – 338 в кв. 42 по плана на селото. На 17.12.2014 г. бракът между страните бил прекратен чрез развод. Въпреки това И.С. продължила да ползва имотите и отказвала да ги освободи. В съдебното решение за развода неправилно било посочено, че недвижимият имот, находящ се в с. С., ул. „Б.Ш.“№ 8 е придобит по време на брака. Решението било нищожно в тази част, защото въззивникът не бил заплащал никаква парична сума за придобиването, а притежавал имота по наследство, придобивна давност и по силата на делба. С.С. уточнява, че съгласно постигната спогодба в делбеното производство, за него се пораждало задължение да уравни дяловете на останалите съделители. Тъй като С. не изпълнил това си задължение, одобрената спогодба не била влязла в законна сила.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от въззиваемата И.С.. Последната оспорва предявените претенции като неоснователни. Твърди, че в встъпила в граждански брак със С.С. на 17.10.1985 г. Считано от тази дата насетне, двамата заедно владеели процесните имоти. След извършената делба през 1991 г. страните по делото считали себе си за единствени собственици на недвижимите имоти, владеели ги заедно, необезпокоявани от никого и без трети лица да предявяват самостоятелни права върху недвижимото имущество. Неслучайно и в споразумението при прекратяването на брака, страните се съгласили, че бившето семейно жилище се трансформира в обикновена съсобственост. Колкото до извършената от въззивника и неговите двама братя съдебна делба, в самата спогодба било уредено, че съделителите нямат претенции помежду си и имуществените им отношения се считат уредени. В този смисъл несъстоятелно било твърдението, че С. не е изплатил дължимите суми по уравнение на дяловете и затова спогодбата не е влязла в сила. Отделно от изложеното, въззиваемата в отговора посочва, че съвместно с бившия си съпруг са направили множество подобрения в имотите. И.С. прави възражение за изтекла в нейна полза придобивна 10 - годишна давност по отношение на ½ и. ч. от процесните недвижими имоти.

Видно от Удостоверение за наследници изх. № ГСР-04-00142/06.03.2015г., праводателят Г.С.Т. е починал на 21.12.1989 г., като е оставил трима наследници – синовете си Б. Г.С., Цветан Г.С. и С.Г.С..

Съгласно Нотариален акт № 131, т. I, н. д. № 164/1957 г., Г.С.Т. е закупил от К.Ц.К.дворно място с площ 924 кв. м., находящо се в с. С., общ. Е.П., образуващо парцел IX – 296 в квартал 42 по плана на селото.

По силата на Нотариален акт № 35, т. II, н. д. № 54/1984 г., наследодателят на Г.Т. е признат за собственик по завещание и давностно владение на недвижим имот, находящ се в с. С., Софийски окръг, с площ от 680 кв. м., съставляващо парцел III-430 в кв. 5 по плана на селото, заедно с построената лятна кухня и плевня и подобрения – бунар, орех и ограда.

С Протокол от 1991 г. по гр. д. № 165/1991 г. на Елинпелински районен съд е одобрена постигнатата между Б. Г.С., Цветан Г.С. и С.Г.С. спогодба за делба, като процесните три имота са предоставени в изключителна собственост на въззивника С.С.. Последният е поел задължението да уравни дяловете на братята си в пари. В протокола изрично е записано, че страните са заявили, че всички имуществени отношения във връзка с процесните имоти са уредени и нямат претенции един към друг.

След така приключилото със спогодба делбено производство, въззивникът С.С. се снабдил с констативни нотариални актове за трите процесни имота, а именно представените като доказателства НА № 167, т. 1, н.д. № 334/1991 г., НА № 168, т. I, н.д. № 335/1991 г. и НА № 191, т. I, н. д. № 372/1991 г. на районен съдия Ивета Анадолска при Районен съд – Е.П..

По делото е приложено и Решение № 166/17.12.2014 г. по гр. д. № 443/2014 г. по описа на Районен съд – гр. Е.П., по силата на което е постигнат развод по взаимно съгласие между страните и е утвърдено постигнатото помежду им споразумение по реда на чл. 51 СК. Съгласно утвърденото споразумение, придобитият недвижим имот по време на брака, представляващ семейно жилище в с. С., ул. „Б.Ш.“ № 8 остава обикновена съсобственост между страните.

По делото са ангажирани и гласни доказателствени средства – показанията на разпитаните свидетели В. А., Н. Б., Е.Х. и М. Г.. И четиримата са категорични, че въззиваемата е живяла в имота, заедно със съпруга си откакто са се оженили и понастоящем продължава да живее там. Свидетелите Б. и Х. са заявили, че двамата бивши съпрузи заедно са ремонтирали къщата.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, след като обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, позовавайки се на закона, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Съдът в първоинстанционното производство е бил сезиран с искови претенции с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността.

Въззивната жалба против първоинстанционното решение е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което жалбата се явява допустима и настоящият съдебен състав я разгледа по същество.

С оглед пределите на проверката по чл. 269 от ГПК, настоящата съдебна инстанция счита, че обжалваното решение е изцяло валидно и допустимо в обжалваната му част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен изцяло от посочено във въззивната жалба.

За да докаже основателността на исковите си претенции, въззивникът е носел доказателствената тежест да установи едновременното наличие на следните материалноправни предпоставки: 1.) че е изключителен собственик на процесните имоти и 2.) че понастоящем фактическа власт върху имотите упражнява насрещната страна. В тежест на ответницата и въззиваема в настоящата инстанция е да докаже, че владее имотите на правно основание.

Основният въпрос, върху който се концентрира спорът, е дали процесните недвижими имоти са придобити в режим на семейна имуществена общност общо от двамата съпрузи или представляват изключителна лична собственост на въззивника С.С..

Няма съмнение, че наследството е открито по време на брака между страните, тъй като последните се били в брачна връзка, считано от 17.10.1985 г. до 17.12.2014 г., а наследодателят Г.Т. е починал през 1989 г. След смъртта му, на основание наследяване по закон, всеки от тримата му синове е придобил право на собственост върху съответна идеална част от наследствената маса. По отношение на тази идеална част въззивникът С.С. е изключителен собственик и тя е негово лично имущество, съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 1 СК. Посоченият законов текст гласи, че вещните права, придобити по време на брака по наследство и по дарение, принадлежат на съпруга, който ги е придобил.

В процесния случай обаче е проведено делбено производство, приключило със съдебна спогодба, постигната от тримата законни наследници на починалия Г.Т. и одобрена от съда. По силата на спогодбата процесните имоти са предоставени в дял на въззивника С.С., срещу задължение последният да уравни в пари полагащите се по закон дялове на своите братя. Спогодбата е влязла в сила през 1991 г., т. е. по време на брака между страните по настоящото дело. Уравняването на дяловете по естеството си предполага възмездност на уговорката между съделителите. Въззивникът придобива правото на собственост не само в обема, полагащ му се по закон (до размера на идеалната му част), а изцяло (т.е. придобива и идеалните части на останалите съделители). За да не се стигне до неоснователното обогатяване, чрез уравняването на дяловете на практика станалият изключителен собственик на имотите заплаща парични суми като насрещна престация, която да компенсира отстъпките на останалите наследници. Тъй като възмездната сделка, т.е. постигнатото съгласие между съделителите, обективирано в спогодителния протокол, е сключена през 1991 г., то съвместният принос на С.С. и И.С., към онзи момент съпрузи, се предполага на основание чл. 21, ал. 3 СК. Всъщност е налице една по - усложнена хипотеза, при която до размера на идеалната част, която му се следва по закон, имуществото е трансформирана лична собственост на въззивника. За разликата над този размер (т. е. за бившите идеални части на другите двама съделители), процесните имоти са придобити в режим на СИО от двамата съпрузи възмездно чрез уравняване на дяловете, което се презюмира, че извършено с общи парични средства от семейния бюджет. В подобна насока е съдебната практика. Според Решение № 801/23.11.2004 г., I г. о., ВКС, придобитото от единия съпруг по време на брака по силата на съдебна спогодба за поделяне на наследствено имущество право на собственост върху недвижим имот е негова лична собственост по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК, ако при делбата не са заплащани суми за уравнение на дяловете. Следователно по аргумент на противното, при заплащане на уравнението на дяловете, имуществото се придобива в режим на СИО и от двамата съпрузи. Съгласно Решение № 201/14.05.1999 г., ВКС, щом като по силата на съдебна спогодба съделителят, получил в дял делбения имот, е изплатил сумите за уравняването на дяловете на останалите съделители със семейни средства, изкупената част се включва в съпружеската му имуществена общност.

            На следващо място, страните имат противоречия относно факта заплатени ли са реално сумите по уравняването. Въззивният съд съобрази обстоятелството, че в съдебно – спогодителния протокол от 1991 г. изрично е отразено, че страните са заявили, че всички имуществени отношения във връзка с процесните имоти са уредени и нямат претенции един към друг. Протоколът представлява официален свидетелстващ документ и се полза с обвързваща съда материална доказателствена сила. В противоречие с него са единствено показанията на свидетеля Б., според който въззивникът С. не е платил обещаните пари на братята си. Тези показания остават изолирани, не се подкрепят от никакви други доказателства, а напротив – опровергават се от посочения официален свидетелстващ документ. Отделно от това, показанията на св. Б. не почиват на негови лични възприятия, а са производни на разказаното от други лица. Ето защо, настоящият съдебен състав не кредитира обсъжданите гласни доказателствени средства в тази част.

На следващо място, дори в случай на неплащане на уравненията по дяловете, съдебната спогодба не подлежи на обезсилване „ex lege”, тъй като тя е произвела конститутивния си ефект още със съвпадане на волеизявленията на съделителите, изразено чрез полагане на подписи и наслагващата се воля на съда, обективирана в определението за одобряване. Съгл. Решение №447/02.12.2011 г., постановено по гр. д. № 1182/2010 г. на I ГО на ВКС, няма пречка, ако сумите за уравняване на дяловете не са платени, съделителят кредитор по вземането да поиска разваляне на договора за делба (съдебната спогодба) по реда на чл. 87, ал.3 ЗЗД. В съдебната практика не съществува спор, че когато спогодбата противоречи на закона, или са налице условията на чл. 26 ЗЗД, тя може да бъде унищожена по съдебен ред или да бъде развалена поради неизпълнение на поетите с нея задължения. В настоящият случай обаче това не се е случило, поради което постигнатата спогодба е произвела своя правен ефект и прекратяването на бившата наследствена маса е факт. Тук е мястото да се отбележи, че правен интерес да се позовава на неизпълнението има единствено съделителят кредитор по вземането за уравняване на дела и само той е легитимиран да иска унищожаване или разваляне на съдебната спогодба. За разлика от него, съделителят длъжник е недопустимо да се позовава на собственото си недобросъвестно поведение и да черпи права от същото в друг съдебен процес, както е в настоящия случай.

Не на последно място възражението на въззиваемата за изтекла в нейна полза 10 – годишна придобивна давност по отношение на идеална част от имотите е основателно. Разпитаните свидетели са единодушни, че И.С. обитава имотите от сключването на брак с въззивника, включително и към настоящия момент. От момента на постигнатата през 19991 г. съдебна спогодба, имотите са предоставени изцяло в дял на въззивника С.С., поради което той и бившата му съпруга са продължили да ги владеят съвместно, с идеята, че упражняват фактическа власт по отношение на процесното недвижимо имущество. Към такъв извод навеждат фактите, че двамата са извършвали ремонтни дейности, както и че са се споразумели при развода бившето семейно жилище да се счита обикновена съсобственост. При тези обстоятелства, 10 – годишната придобивна давност по отношение на идеална част от имотите е изтекла в полза на въззиваемата още през 2001 г. Следователно И.С. е съсобственик на С.С. по отношение на процесните имоти, първо на основание възмездна сделка по време на брака (съдебната спогодба) и второ на основание придобивна давност.

С оглед всичко гореизложено, неоснователни се явят претенциите на въззивника за предаване на владението върху целите процесни имоти от въззиваема, тъй като последната успешно е доказала, че има дори повече от едно правно основание, на база на което осъществява фактическата власт. По тези съображения първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

Предвид изхода на спора и на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК,  право на разноски във въззивното производство има въззиваемата. Същата е представила списък с разноски по чл. 80 ГПК. Претендира сумата от 600 лв. – адвокатски хонорар за въззивната инстанция. Като доказателство за извършения разход е представила договор за правна защита и съдействие с изрично отбелязване за направено плащане в брой, имащо характера на разписка. Ето защо въззивният съд намира, че следва да осъди въззивника да заплати на въззиваемата сумата от 600 лв., представляваща сторени във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, втори въззивен състав, на основание чл. 269 и чл. 271, ал. 1 от ГПК

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 124 от 21.07.2016 г., постановено по гр. дело № 944/2015 г. по описа на Районен съд – Е.П..

           

ОСЪЖДА С.Г.С. с ЕГН: ********** да заплати на И.Н.С. с ЕГН: ********** сумата от 600 лв. (шестстотин лева), представляваща сторени разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.

 

            Преписи от настоящото решение да се изпратят на страните!

 

            Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му, при наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ: