№ 165
гр. София , 25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на единадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Въззивно гражданско дело
№ 20201000503349 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К. Д. В. срещу решението на СГС, І-8 състав от
06.07.2020г. по гр.д. № 12249/2016г., с което е отхвърлен иска му срещу Р. Р. М. по чл. 73,
ал.1 ЗС за изплащане на обезщетение от 28 000 лева за ползите, от които ищецът е бил
лишен в периода от 19.06.2013г. до 07.10.2016г.
Въззивникът иска отмяна на обжалваното решение с довод за необоснованост на правните
изводи на първоинстанционния съд.
Въззиваемият Р. Р. М. оспорва жалбата, като се позовава на мотивите в обжалваното
решение, според които за периода преди влизане в сила на решението за унищожаване на
договора за покупко – продажба по н.акт № 147/2012г. е имал правно основание за ползване
на придобития с договора имот. Сочи да е останало недоказано, че за процесния период
ищецът е бил лишен от правото да ползва имота.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира
решението за валидно, допустимо и неправилно.
По делото няма спор по фактите, а те са следните:
Ищецът е придобил собствеността върху ап.3, на първия етаж в сградата на ул. *** № 63,
р-н ***, гр.София през 2010г., когато същата е изградена на степен груб строеж чрез
трансформация на правото му на строеж върху имота , учредено с нотариален акт № 32, том
1
ІІІ, дело № 405/2008г. на нотариус А. Г..
На 04.09.2012г., с нотариален акт № 147, том І , рег.№ 7226,дело № 143/2012г. на нотариус
П. П., В. е продал на М. апартамента за цена от 39 000 лева, от които 19500 лева са платени
в деня на сделката, а останалите 19500 лева е следвало да бъдат платени до 14.09.2012г. На
лист 73 и 74 от делото на СГС са представени вносни бележки, съгласно които на
04.09.2012г. по сметката на ищеца в ПИБ АД са постъпили сумите 19500 лева на основание
„покупко продажба на недвижим имот“ и сумата 19500 лева на основание „захранване на
сметка“.
Със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 28.02.2013г. е разпоредено В. да предаде на
М. фактическата власт върху апартамента.
На 19.06.2013г. М. е въведен във владение на имота – така протокол за принудително
отнемане и предаване на недвижим имот на ЧСИ И. Ч. по изп.д.№ 20137830400170.
Съгласно отбелязаното в протокола, на длъжника и заварените там трети лица – съпругата
му К. В. и Т. Р., е даден срок до 24.06.2013г. да изнесат движимите си вещи, като са
предупредени, че за влизане в имота им е необходимо изрично съгласие и разрешение от
взискателя.
На 24.06.2013г. е изготвен протокол от ЧСИ Ч., озаглавен „ за принудително отстраняване
на движими вещи във връзка с извършен въвод във владение от 19.06.2013г.“, в който, в
присъствието единствено на М. и адвокатския му пълномощник, е констатирано, че в имота
няма движими вещи на длъжника В. и е описано състоянието на имота към 24.06.2019г., а
именно, че са свалени ел.контактите, ключовете за осветление, вратите, заедно с касите,
тоалетната чиния, мивките, подовите настилки, кухнята, лампите с осветителните тела.
Същото се потвърждава от разпита на св. Г., който твърди да е присъствал и на двата
въвода, като сочи, че при този на 19.06.2013г. апартамента бил обзаведен с „нормалното
обзавеждане“, стандартните неща, а на втория въвод в апартамента нямало нищо, дори
стените били надрани, а на водопроводните тръби били поставени тапи, крановете ги
нямало.
На 11.12.2013г. заповедта за изпълнение е обезсилена, а на 17.09.2015г. е издаден обратен
изпълнителен лист, но производството по обратния въвод е спряно като обезпечение на
бъдещ иск.
През 2013г. В. е предявил срещу М. иск по чл. 31 ЗЗД за унищожаване на договора за
покупко продажба от 04.09.2012г.
С влязло в сила на 17.05.2018г. решение по гр.д.№ 9935/2013г. по описа на СГС, І-12
състав, договорът от 04.09.2012г. по н.акт № 147/2012г. е унищожен , като сключен от
ищеца В. без да разбира свойството и значението на постъпките си.
Съгласно заключението на съдебно оценителната експертиза, средната наемна цена за
имота за процесния период възлиза на 16290 лева, ако той е в необходимото състояние за
ползването му по предназначение като жилище и 8145 лева, ако той е в състоянието,
описано в протокола от 24.06.2012г., като в този случай би бил негоден да бъде използван
като жилище, а само като складово помещение.
Слушана е експертиза за размера на законната лихва върху сумата 39 000 лева за периода
04.12.2012г.-15.12.2016г. и за периода 15.12.2013г.-15.12.2019г.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд приема от правна следното:
С влизане в сила на решението, с което договорът по нотариален акт № 147/2012г. е
унищожен, са заличени с обратна сила от момента на възникването им, както самата сделка,
така и правните й последици. Това означава, че придобивното основание на ответника е
2
отпаднало не след 17.05.2018г., когато решението, с което искът по чл. 31 ЗЗД е уважен, е
влязло в сила, а изобщо, все едно сделката от 04.09.2012г. е едно юридическо нищо. С
унищожаването на договора е заличено с обратна сила придобитото с него право на
собственост от ответника, както и правното основание да осъществява фактическа власт
върху вещта. Разпоредбата на чл. 70, ал.1 ЗС изисква владелецът да е получил фактическа
власт върху вещта на годно да го направи неин собственик правно основание, за да е
добросъвестен. След като правното основание е отпаднало ex tunc, такова липсва изначално
и полученото въз основа на него владение остава обикновено. Следователно ответникът,
като придобил фактическа власт по силата на унищожен на основание чл. 31 ЗЗД договор за
покупко продажба, е недобросъвестен владелец и е такъв още от деня, в който е установил
владението – в случая 19.06.2013г., когато е въведен принудително в имота.
Постановките на ППВС 6/74г са неприложими в казуса. С постановлението
приобретателят на недвижим имот по унищожен, развален или отменен по чл. 227 ЗЗД
договор е приравнен на добросъвестен владелец единствено по отношение на извършените в
имота подобрения. Той не се ползва от другите права на добросъвестния владелец - по–
кратката придобивна давност, правото на задържане и да не дължи добивите от вещта/
обезщетение за ползването й преди да бъде поискано връщане на вещта. Претенция за
заплащане на подобренията в имота не е предмет на настоящото производство. Ответникът
е направил възражение за прихващане с вземане в размер на 16896,26 лева ,формиран от
натрупаната в периода 04.09.2012г.-15.12.2016г. законна лихва върху платената продажна
цена.
В обобщение, ищецът е собственик на процесния имот, защото не го е отчуждил
валидно, а ответникът е недобросъвестен владелец от момента, в който е установил
фактическа власт върху имота, а това е станало на 19.06.2013г., когато е въведен във
владение от съдебния изпълнител. От тогава и за целия исков период ( до 07.10.2016г.,
когато е подадена исковата молба) така установената фактическа власт на ответника не е
прекъсната. Липсват доказателства в тази насока, а и самият ответник не оспорва факта, че
владее имота.
Неоснователно е възражението на ответника, че ищецът не бил лишен от възможност да
ползва имота. Факт е, че от 19.06.2013г. ответникът е въведен в апартамента т.е. дадени са
му ключовете от него, а владението на ищеца е отнето. Показанията на св. В., съгласно
които „ от 2012г. до момента“ в апартамента можели да влизат брат му ( ищеца), той и
други лица, които знаел по малки имена, не може да бъдат тълкувани в посочения от
ответника с отговора на въззивната жалба смисъл, а именно, че ищецът е имал свободен
достъп до имота и след 19.06.2013г. На първо място не е уточнено кой е този момент, за
който говори свидетеля, но преценен в контекста на пълните му показания, както и при
съпоставка с установеното от събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че
свидетелят няма предвид момента, в който свидетелства. На второ място, в хода на
първоинстанционното производство ответникът не е възразявал, че ищецът не е бил лишен
от достъп до имота. Подобно твърдение се прави едва с отговора на въззивната жалба и при
произволно, без връзка със защитната му теза по делото, интерпретиране на част от
свидетелските показания.
В обобщение на изложеното, искът по чл. 73, ал.1 ЗС е доказан в своето основание.
Относно размера му, въззивният съд приема следното:
С унищожения договор е продадено жилище и ответникът е въведен на 19.06.2013г. в
обзаведен за използването му по предназначение за жилище имот. Това се установява
категорично от протокола за въвод от 19.06.2013г. и от показанията на свидетеля на
ответника Г.. Факт е , че в периода от 19.06.2013г. до 23.04.2013г. състоянието на имота е
променено до степен, че към 23.04.2013г. не е могъл да бъде използван като жилище. По
делото обаче липсват доказателства, че промяната е резултат от поведението на ищеца.
3
Изявлението на ЧСИ Ч. в протокола от 24.06.2013г., че длъжникът и третите лица са
свалили трайно прикрепените към имота вещи, „независимо от отправеното от мен
предупреждение“, е необосновано умозаключение от страна на съдебния изпълнител, извън
удостоверителната функция на длъжността му. С протокола от 24.06.2013г. официално се
удостоверява единствено състоянието на имота към тази дата. Кой го е привел в това
състояние и в кой конкретен момент до 24.06.2013г. са обстоятелства, на които съдебният
изпълнител не е бил свидетел, поради което за тях протоколът не се ползва с материалната
доказателствена сила по чл. 179 ГПК. Или по делото е останало недоказано, че ищецът е
предал на ответника негоден за ползването по предназначение жилищен имот. Ето защо,
следващото се на ищеца обезщетение за лишаване от ползването на вещта му следва да бъде
определено на база средния месечен наем за жилище (а не за склад) и размерът му за
процесния период, съгласно неоспореното заключение на в.л. Т., е 16 290 лева.
Изводите на въззивната инстанция за основателност на иска, налагат разглеждане на
направеното от ответника възражение за прихващане със сумата 16896,26 лева,
представляваща законната лихва върху платената продажна цена по унищожения договор за
периода от плащането й – 04.09.2012г. до 15.12.2016г.
Съгласно изричното изявление на пълномощника на ответника адв. Т. в с.з. на
07.02.2019г. вземането за връщане на продажната цена не е предмет на съдебен спор между
страните. Не се твърди и липсват доказателства ищецът да е поканен да върне покупната
цена. За да възникне процесното вземане на ответника за обезщетение за забавено връщане
на покупната цена, е необходимо ищецът – длъжник по главното вземане да бъде поканен да
го изпълни. След като такава покана липсва преди 15.12.2016г., вземането на ответника за
законна лихва не е възникнало и съответно възражението за прихващане с това вземане е
неоснователно.
Воден от изложеното, като достига до различни крайни изводи с първата инстанция,
въззивният съд следва да отмени обжалваното решение в частта, с която искът по чл. 73,
ал.1 ЗС е отхвърлен до размер от 16 290 лева и присъди тази сума на ищеца, и потвърди
решението в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 16290 лева до
28 000 лева.
При този изход на спора , на страните се следват разноските пред двете инстанции,
съразмерно на уважената / отхвърлената част от иска или на ищеца 3188, 16 лева, а на
ответника- 1886, 15 лева, при основателност на възражението за прекомерност на
адвокатския хонорар на ответника за представителство пред втората инстанция и
намаляването му до минимума по НМРАВ от 1370 лева.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на СГС, І-8 състав от 06.07.2020г. по гр.д. № 12249/2016г. в
частта, с която е отхвърлен иска по чл. 73, ал.1 ЗС до размер от 16 290 лева, както и в частта,
с която на Р. Р. М. са присъдени, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, разноски над 1886, 15 лева и
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Р. Р. М. ЕГН **********, съдебен адрес адв. А. Т., гр.***, ул.*** № 39 да
плати на К. Д. В. ЕГН **********, съдебен адрес адв. А.Л., гр.***, ул. *** № 51, ет.2, ап.5,
на основание чл. 73, ал.1 ЗС, сумата 16290 лева като обезщетение за лишаване от ползването
на апартамент № 3, находящ се на първия етаж в сградата на ул. *** № 63, р-н ***,
гр.София - обект на нотариален акт № 147, том І , рег.№ 7226,дело № 143/2012г. на
4
нотариус П. П., за периода 19.06.2013г.- 07.10.2016г., а на основание чл. 78, ал.1 ГПК,
сумата 3188, 16 лева – съдебно-деловодни разноски пред двете инстанции, съразмерно на
уважената част от иска.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СГС, І-8 състав от 06.07.2020г. по гр.д. № 12249/2016г.
в останалата обжалвана част, с която искът по чл.73, ал.1 ЗС е отхвърлен за разликата над
16290 лева до пълния предявен размер от 28 000 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5