Решение по дело №5209/2020 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

N.

гр.София 26.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, II-А въззивен състав в откритото съдебно заседание на 11.03.2021 г. в състав:

                                                           Председател: М. Георгиева

                                  Членове Димитър Ковачев                                                                                 

                                                                                  Мл. с-я Мирослав Стоянов        

При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 5209 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД чрез адвокат М.К. срещу Решение № 214725/11.09.2019 на СРС, 142 състав, по гр.д. № 44 348/ 2016 г., в частта, с която са уважени предявените от З.Р.А. срещу жалбоподателя обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за признаване за установено в отношенията между страните, че разпоредбите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL39872 от 28.07.2008 г. са нищожни.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Неправилно и без да е доказана невъзможност на кредитополучателя да влияе на договора било прието, че няма индивидуално договаряне. Решението не било съобразено с обстоятелствата към момента на сключване на договора, а само с последващи такива. Не били обсъдени доводите и доказателствата, че всички клаузи били индивидуално договорени и били ясни и разбираеми. Съдът  игнорирал доводите относно подписаните с въззиваемата четири допълнителни споразумения и връзката на тези споразумения с индивидуалното договаряне на клаузата за размера и механизма на формиране на лихвата по Договора за кредит и на клаузите за валутата, в която кредитът е усвоен и следва да се връща. Съдът не обсъдил пълно дадените в съдебното заседание на 29.11.2018г. показания от свидетеля Г.С.и обяснения по реда на чл. 176 ГПК на въззиваемата З.А.; не били обсъдени представените писмени доказателства във връзка с въпроса дали има индивидуално договаряне. Иска отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на исковете.

Въззиваемата оспорва жалбата и иска потвърждаване на решението.

СГС при проверка по чл 269 ГПК намира решението за валидно и допустимо в обжалваните части. По отношение неговата правилност въззивния съд е обвързан от оплакванията в жалбата и императивните материални норми, както и от установената практика на Съда на европейския съюз във връзка с съдържанието и действителността на договорните клаузи в договори за кредити с потребители, постановена по казуси със сходен предмет и възприета предвид нейната задължителност и от ВКС.

От фактическа страна няма спор и се установява от писмените доказателства, че страните на 28.07.2008г. са подписали процесния договор за кредит за закупуване на жилище.  Няма спор между страните, че ищцата не действа в своята професионална сфера, а и с оглед целта на кредита следва да се приеме, че ищцата има качеството потребител.

Според договора въззиваемата дължи възнаградителна лихва в размер който се резултира като сбор от два компонента –базов лихвен процент и надбавка.

Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора банката има право да променя действащият базов лихвен процент (съставляващ основния компонент на договорената лихва) по всяко време, като той не подлежи на договаря между страните и става незабавно задължителен. В оспорената клауза не се съдържа посочване на фактори, при наличие на които банката може променя едностранно базовия лихвен процент, нито методология по която да се извършва промяната.

Съгласно трайната практика на съдилищата, вкл. тази на съда на ЕС промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата. (решение на ВКС по т.д. 62/2019г.; по т.д. 2481/2017г.).

В конкретния случай такива не се съдържат в договора. Представената от банката по делото методология не е включена в договора и няма доказателства да предоставена на потребителя. Отделно няма данни и от кога съществува като такава, доколкото както е видно от самата нея е разпечатана през 2012г. – далеч след сключване на договора.

Няма данни откога се прилага методология и в заключението пред въззивния съд, което също не посочва каква е методологията макар да посочва, че имало формула изразена с думи. Това противоречи и на представената от самата банка електронна кореспонденция с вещото лице изслушано пред първа инстанция в която кореспонденция се прави признание, че няма формула по която да се изчислява базовия лихвен процент. Дадени са най-общи насоки на действие на вътрешния орган на банката, които той следва при определяне на базов лихвен процент, но никъде реално няма установена методология, включваща точно посочени и с ясно и конкретно съдържание фактори и тяхната тежест съответно начин на математическо пресмятане на лихвения процент или поне допустимо отклонение на лихвата като следствие от отклонения в някаква степен (която да е посочена) на някакви фактори.

След като при сключване на договора не е била ясно разписана в самия договор процедурата и предпоставките за промяна на базовия процент и предвид установената в самия договор невъзможност за договарянето му и незабавната му задължителност потребителя е лишен от възможност да предвиди какви биха били последиците за него. Това прави тази клауза неравноправна и като такава нищожна.

Несъстоятелни са доводите, че нямало доказателства ищцата да не е била във възможност да влияе на клаузите. Тежестта да докаже индивидуалното договаряне е на ответника- банка и по делото никакви доказателства няма в тази насока. Свидетелските показания на свидетеля на ответника не доказват нищо. Още първото изречение на свидетеля посочва, че не може да говори за конкретния случай, а само принципно каква била практиката.

Няма и писмени доказателства, а обясненията на ищцата по чл. 176 касаят съвсем различна информация събирана от банката преди договора.

Всъщност и самата формулировка на клаузата изключва изначално възможността ищцата да влияе на съдържание на тази клауза.

Сключените допълнителни споразумения не променят този извод. Нищожността не може да се санира впоследствие, а искът няма за предмет клаузите на допълнителните споразумения, а само на договора и е безпредметно да се обсъждат споразуменията във връзка с действителността на клаузата на чл. 3, ал. 5 от основния договор, като само за пълнота СГС констатира, че клаузата за базов лихвен процент е дословно възпроизведена в чл. 6 от споразумението от 07.04.2011г и е нищожна на същите основания. Споразумението от 09.11.2011г. на л. 201 от делото на СРС няма нищо общо с делото-страни по него са лица трети за настоящият процес и по друг договор. В споразуменията от м.06.2012 и м.12.2012г. вече има посочени фактори за промяна на базовия процент, но всъщност само се декларира, че той отразявал някакви пазарни лихвени мерители, рисковата премия приложима  за банката - без да е посочен нейн размер и метод за определяне и от кого; нелихвени разходи за привличане на ресурс - без да е ясно какви са по вид и начин на определяне и прочие, което прави неразбираема за среден потребител неспециалист в банковото дело тази клауза. Промяната в посочените показатели била основание за актуализация на базовия процент, но отново няма яснота по какъв метод са изчисляват промените и с каква тежест, което пак води до непредвидимост от гледна точка на потребителя и невъзможност за преценка на финансовите последици за него.

Предвид гореизложеното решението по иска за нищожност на чл. 3, ал. 5 от договор е правилно и следва да се потвърди.

По същите мотиви е нищожна и клаузата на чл. 12, ал.1 от договора. Тя на практика преповтаря клаузата на чл. 3, ал. 5- право на едностранна и субективна промяна на лихвения процент приложим към кредита.

По исковете за нищожност на чл. 6, ал. 2; чл.23, ал. 1 и ал. 2:

Посочените разпоредби са взаимно свързани, тъй като уреждат валутата на кредита, погасяването в тази валута чрез превалутиране на средства от евро или лева към швейцарски франк и курса затова превалутиране и валутния риск.

В редица свои решения (по т..д. № 1901/ 2019г.; Решение № 168 от 29.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2184/2019 г., II т. о., ТК; и др. Върховния касационен съд вече се произнасял по действителността именно на тези клаузи на същата банка и ги е приел за нищожни. Настоящият състав на СГС не вижда основание да се отклонява от тази практика и да цитира отново и дословно решенията на ВКС и тези на Съда на ЕС, на които се базира и практиката на ВКС. Тази практика е цитирана и от СРС.

Прието е, че тези клаузи (чието съдържание е възпроизведено в сочените решения на ВКС) не отговарят на изискванията за яснота и разбираемост поставени в чл. 147 от ЗЗП и изяснени в посочената от ВКС практика на Съда на ЕС.

В конкретния случай няма доказателства банката да е предоставила предварително достатъчна информация на потребителя за да може да прецени потенциално значителни негативни отражения в неговото финансово състояние при настъпване на обезценка на валутата, в която е сключен кредита. Показанията на свидетелката по делото нищо не доказват в такава насока, тя изнася данни само за своите действия, като тя не е участвала при сключване на конкретния договор, както сама заявява и освен това не посочва да е давала някакви данни или експертни прогнози имащи отношение към курса на швейцарския франк.

Неотносимо се явява и заключението на СИЕ във въззивното дело, съдържащо разяснения на отделни компоненти на методиката на банката за определяне на БЛП при положение, е няма доказателства тази методика да е приета от потребителя чрез включването и в договора и изясняване на нейната същност и при липсата всъщност на методика- посочването на компоненти, чиято промяна дава основание да се промени и лихвата не е методика за изчисляване  и определяне в стойностно изражение на лихвения процент.

Правилно е решението и по иска за нищожност на чл. 7, ал. 2 от Договора, който предвижда „скъсен“ падеж, а именно, че ако падежа се пада в неприсъствен ден то вноската трябва да се плати в последния работен ден преди падежа. СГС споделя мотивите на СРС и препраща към тях, а отделно по този вид клаузи също има установена практика на ВКС-Р Е Ш Е Н И Е № 231/ 02.03.2018г. по т.д. № 875 по описа за 2017 г., в което изрично е прието, че тази клауза е нищожна като противоречаща на закона чл. 72, ал. 3 от ЗЗД.

По разноските:

При този изход на делото право на разноски за въззивното производство има по принцип само въззиваемата-ищца. Същата е представлявана по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата при условия на безплатно представителство. В този случай възнаграждение следва да се присъди в полза на адвокат М. в размер по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба 1/2004г. на висшия адвокатски съвет в размер на 600,00 лева.

Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 214725/11.09.2019 на СРС, 142 състав, по гр.д. № 44 348/ 2016 г., в частта, с която са уважени предявените от З.Р.А. с ЕГН ***********  срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК*******обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за признаване за установено в отношенията между страните, че разпоредбите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 7, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL39872 от 28.07.2008 г. са нищожни.

ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, ДА ЗАПЛАТИ НА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвокат С.А.М. от САК с личен номер ********** и служебен адрес в гр. София, бул. ‚*******(Галакси Трейд център) адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лева за въззивното производство.

Решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2