№ 2839
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100505745 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца П. М. Б. срещу решение № 3180 от 28.02.2023 г., постановено по гр.д. №
37117/2022 г. по описа на СРС, 50 състав, с което са отхвърлени предявените срещу
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно
основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че П. М. Б. не дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД принудително изпълнение на сумата от 8330,90 лв., главница,
сумата от 3279,80 лв., възнаградителна лихва, сумата от 1625,97 лв., наказателна лихва,
както и сумата от 779,46 лв., съдебни разноски по изпълнителен лист от 03.04.2013 г.,
издаден по ч.гр.д. № 13651/2013 г. по описа на СРС.
Въззивникът поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно, като в жалбата не са
изложени конкретни доводи, касаещи неправилността на обжалвания акт, а е цитирано
съдебно решение по подобен казус между различни страни. Моли обжалваното решение да
бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Въззиваемият „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД счита, че въззивната жалба е
неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
1
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Съдът не следва да се произнася по доводите,
наведени в допълнение към въззивната жалба с вх. № 13920/07.02.2024 г., доколкото същото
е подадено след изтичане на срока за въззивно обжалване и наведените в него възражения за
преклудирани. Подадената в срок въззивна жалба с вх. № 88262/30.03.2023 г. на практика е
бланкетна, като не съдържа конкретни доводи срещу правилността на обжалваното решение,
които да бъдат разгледани по същество от въззивната инстанция. Същевременно, предвид
императивния характер на нормите за погасителната давност, за правилното приложение на
които съдът следи служебно, следва да се добави и следното:
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр.д.
№ 13651/2013 г. по описа на СРС, 65 състав, П. М. Б. дължи на „Б.П. България“ АД
оспорените вземания, като последните са били прехвърлени на ответника „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с валиден договор за цесия, за който длъжникът е бил уведомен.
За принудително събиране на вземанията е образувано изп. дело № 20138380406215 по
описа на ЧСИ М.Б., като за периода от образуване на изпълнителното дело на 04.09.2013 г.
до 25.06.2015 г. давността е спряла да тече – изпълнителното производство е образувано по
време на действието на ППВС № 3/1980 г., съгласно което погасителна давност не тече
докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането,
като едва с постановеното на 26.06.2015 г. Тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС е възприето, че постановлението е изгубило сила и липсва основание за
спиране на давността по време на изпълнителното дело. Съгласно задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело №
3/2020 г. по описа на ВКС, ОСГТК, погасителната давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането
2
на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК,
ВКС, т.е. новото тълкувателно решение се прилага занапред по отношение на вече
образуваното изпълнително дело, поради което едва от датата на постановяването на
тълкувателното решение на 26.06.2015 г. е продължила да тече погасителната давност за
установените с влязлата в сила заповед за изпълнение вземания.
По делото е прието копие на образуваното срещу ищеца изп. дело № 20138380406215 по
описа на ЧСИ М.Б., като от книжата по него е видно, че в периода 16.09.2013 г. – 03.09.2019
г. са извършвани множество действия от съдебния изпълнител и взискателя, насочени към
принудително удовлетворяване на присъдените вземания. Същите са подробно описани в
първоинстанционното решение и са извършвани през период от време не повече от година и
10 месеца, като представляват валидни действия от естество да прекъснат давността, тъй
като изграждат конкретен изпълнителен способ или изразяват активното поведение на
взискателя и съдебния изпълнител, насочено към конкретни вещи на длъжника с цел
удовлетворяване на подлежащите на принудително изпълнение вземания (наложени запори
върху вземания на длъжника по банкови сметки от 16.09.2013 г. и 12.05.2017 г., наложени
запори върху вземания на длъжника за трудово възнаграждение и други вземания от трети
лица от 03.10.2013 г., от 30.09.2015 г. и от 03.09.2019 г., наложена възбрана върху собствен
на длъжника недвижим имот от 25.10.2013 г., както и множество молби на първоначалния
взискател и на впоследствие конституирания на негово място цесионер, съдържащи искания
за предприемане на конкретни изпълнителни действия – от 02.08.2015 г., 17.02.2017 г.,
31.03.2017 г., 30.06.2017 г., 20.08.2018 г., 03.01.2019 г., 03.09.2019 г.).
Така без оглед на спорното обстоятелство от кога е влязла в сила заповедта за изпълнение –
дали през 2013 г. с връчването й на длъжника по чл. 47 ГПК или през 2018 г. с връчването й
на негов упълномощен представител, погасителната давност при всички случаи е била
многократно прекъсвана и не е изтекла в рамките на първоначално образуваното изп. дело
№ № 20138380406215 по описа на ЧСИ М.Б.. След прекратяване на последното с влязло в
сила постановление от 21.12.2020 г. е образувано ново изп. дело № 20228380403565 по
описа на ЧСИ М.Б., по което петгодишният давностен срок отново е бил прекъснат преди да
изтече с налагането на запор върху вземанията на длъжника за трудово възнаграждение от
трето лице „Т.Ф.С.“ АД на 17.06.2022 г. (преди това същият е бил прекъснат с налагането на
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от „Е.Т.“ ООД на 17.01.2018 г. и с
молба на взискателя от 03.09.2019 г. за предприемане на конкретни изпълнителни действия).
Следователно, считано от последното прекъсване на давността на 17.06.2022 г. до подаване
на исковата молба по настоящото дело на 08.07.2022 г., както и до приключване на устните
състезания пред въззивната инстанция на 17.04.2024 г. петгодишният давностен срок за
оспорените вземания не е изтекъл, т.е. оспорените от ищеца вземания не са погасени по
давност, поради което предявените от него отрицателни установителни искове са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Съдът не следва да обсъжда по същество
доводите на въззивника за недължимост на вземанията поради нищожност на договора за
кредит предвид наличие на неравноправни клаузи – макар и същите да касаят приложението
3
на императивен материален закон, тези възражения се отнасят до факти, които са били
известни на длъжника към момента на връчване на заповедта за изпълнение и е следвало да
бъдат релевирани от него в срока по чл. 414 ГПК, поради което с влизане в сила на
заповедта за изпълнение вече се явяват преклудирани и не могат да бъдат наведени като
основание за недължимост на оспорените суми в производство по иск по чл. 439 ГПК, като
подобна искова претенция може да се основава само на факти, настъпили след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно
решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3180/28.02.2023 г., постановено по гр.д. № 37117/2022 г. по
описа на СРС, 50 състав.
ОСЪЖДА П. М. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, *******, да заплати
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „*******, офис сграда ******* офис 4, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4