Решение по дело №8249/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7271
Дата: 21 ноември 2018 г. (в сила от 21 ноември 2018 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20181100508249
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 21 юни 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 21.11.2018 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:                                                        

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Кристиян Трендафилов

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8249 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 19.03.2018 год., постановено по гр.дело №13796/2017 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, С.Й.Т. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД по искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1,пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 899.22 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия и стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.01.2014 год. до 30.04.2016 год. топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“**********, абонатен №222259, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.03.2017 до окончателното й изплащане и сумата от 137.94 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 09.08.2013 год. до 14.02.2017 год., като ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 200 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата С.Й.Т.. Жалбоподателката поддържа, че по делото липсвали доказателства за наличието на твърдяното облигационно правоотношение между страните. Оспорила била качествените параметри на услугата, наличието на документи за узаконяване и пускане в експлоатация на абонатната станция, изборът на фирмата, извършваща дялово разпределение, отчитането на индивидуалните топломери или създаването пречки за извършването на отчет. Ищецът бил извършил прихващане на стари задължения, извън процесния период и не бил отчислявал технологични разходи. Не следвало да бъдат кредитирани заключенията на вещите лица по съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. Общите условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи, а именно тази за рекламация. Нормата на чл. 70, ал. 5 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването била неприложима. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така, че С.Й.Т. ответницата е собственик на процесния апартамент №33 – обстоятелство, което се установява въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – актове, образец 4 за изключване/включване на отопление и/или топла вода в процесния апартамент и списък на етажните собственици – приложение към протокол от 10.05.2002 год. за проведено Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, подписани от ответницата и които документи са частни свидетелстващи и обективират неизгодни за нея обстоятелства /чл. 180 ГПК/ и в този смисъл имат силата на извънсъдебно признание, а именно, че същата притежава самостоятелен обект в сградата – процесното жилище и в същото има монтирани 3 бр. радиатори с 1 бр. ИРРО, че е титуляр на клиентска партида №222259, както и че абонатната станция в процесната сграда е била въведена в експлоатация. Въззивният съд приема, че тези извънсъдебни признания отговарят на истината при преценката им по реда на чл. 175 ГПК.

Следователно ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона /виж Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр.дело № 3184/2013 г., ІІІ г.о., ГК/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Реално потребената от ответницата топлоенергия в определено количество и извършването на услугата дялово разпределение за исковия период, както и тяхната стойност в общ размер на 899.22 лв. са установени въз основа на представените по делото документи за главен отчет, които са подписани от С.Т. – обективиращи извънсъдебните й признания за изправност на уредите и конкретно отчетените от тях данни, както и от индивидуалните справки за отопление и топла вода, изготвени от „Т.С.“ ЕООД. Следва да се посочи, че при определяне размера на главните задължения първоинстанционният съд не е прилагал клауза от Общите условия за рекламацията от страна на потребителя при несъгласие с определените от топлопреносното предприятие задължения /чл. 70, ал. 6 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/. А получаването /подписването/ на данъчните фактури от жалбоподателката е ирелевантно към дължимостта на цената на доставената топлинна енергия.

Във връзка с довода на жалбоподателката, че в жилището не била доставяна определена по качество топлинна енергия, следва да бъде посочено, че според действащата през исковия период нормативната уредба отоплителните тела и средствата за дялово разпределение – индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в страната стандарти, или индивидуални топломери, са собственост на потребителите – чл. 140, ал. 4  ЗЕ. А щом е така, то следва да се приеме, че потребителите са длъжни да поддържат тези средства в подходящо за експлоатация състояния. Т.е., ищецът няма задължението да извършва ремонт или подмяна на отоплителни тела и средства за дялово разпределение.

Възраженията на ответницата, че ищецът е извършвал прихващания със стари нейни задължения и не е отчислявал технологични разходи не следва да бъде обсъждан, тъй като са наведени за първи път във въззивната жалба и се явяват преклудирани /арг. чл. 133 ГПК/.

В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово разпределение, законосъобразно първинстанционният съд е приел, че главните претенции са изцяло основателни,  ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Доколкото не се спори във въззивното производство, че ответницата е в забава по отношение на задълженията си за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово разпределение, то  настоящият съдебен състав приема, че решението на СРС подлежи на  потвърждаване като постановено в правилно приложение на материалния закон и в частта му по претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу уважаването на които не са изложени самостоятелни оплаквания – чл. 272 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                                 

Р    Е    Ш    И    :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.03.2018 год., постановено по гр.дело №13796/2017 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                                                                                   

2/