Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София,
21.01.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети ноември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 14996 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 9.07.2018 г., постановено по гр.д.№ 15369/ 2017 г. на Софийски районен съд,
І ГО, 24 състав, е отхвърлен предявеният от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК *****/ срещу В.Д.Ф. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.150, ал.1 ЗЕ за признаване дължимостта на сумата 30 лева, претендирана като стойност на
доставена през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. в топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 5, находящ се в гр.София, жк ”*****, с аб.№ 185939, топлинна
енергия, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 58882/ 2016 г. на СРС, ГО, 24 състав, като погасен чрез плащане в хода
на процеса. На основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на адв.
К.С.сумата 428 лева- адвокатски хонорар.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване
дължимостта на горепосочената сума, с присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата
страна В.Д.Ф. /ответница по делото/ оспорва
подадената от ищеца въззивна жалба и моли да бъде постановено решение за
отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за въззивното
производство.
Третото лице-
помагач „Нелбо“ ЕАД- гр. София не изразява становище по повод подадената от ищеца
въззивна жалба.
Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Реш. по гр.д.№ 14996/
2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от „Т.С.” ЕАД срещу В.Ф. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 30 лв. като погасен чрез плащане- чл.272 ГПК.
Предвид релевираните във въззивната жалба на ищеца
„Т.С.“ ЕАД доводи /поддържани и в първоинстанционното производство/, при
постановяване на въззивното решение следва да бъде извършена преценка относно
погасителния ефект на извършеното от ответницата- потребител на топлинна
енергия, преди завеждане на делото и след издаване на заповедта за изпълнение
по чл.410 ГПК плащане.
С
издадената на 31.10.2016 г. по гр.д.№ 58882/ 2016 г. на СРС, 24 състав, заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е разпоредено длъжниците В.С.Ф.и
В.Д.Ф. /ответница по настоящото дело/ да заплатят на кредитора „Т.С.“ ЕАД- ***
разделно /по 1/2 всеки/ сумата 5 259.61 лева- главница, представляваща
стойност на доставена през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. топлинна
енергия и такса за дялово разпределение /13.80 лв./, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението- 20.10.2016 г.,
до окончателното й изплащане; сумата 394.82 лева- лихва за забава за периода от
15.09.2015 г. до 04.10.2016 г. /вкл. лихва за забава върху таксата за дялово
разпределение- в размер на 1.96 лв./, а
също по 1/2 от сумата 541 лв.- разноски по делото. В срока по чл.414 ГПК
длъжникът В.Д.Ф. е депозирала възражение срещу заповедта, с което е оспорила само
дължимостта на сумата 30 лева, представляваща част от начислената главница за
процесния период, поради което и след дадени от СРС указания в
законоустановения едномесечен срок ищецът е депозирал искова молба за
установяване съществуването на оспореното вземане от 30 лв. В подаденото от В.Ф.
възражение се съдържа признание на останалата част от дълга- предмет на
издадената на 31.10.2016 г. заповед за изпълнение, а именно за сумата 2 797.22
лв., включваща главница от 2 599.81 лв. и лихви за забава от 197.41 лв.
По
твърдение на ответницата задължението
за посочената по- горе сума от 30 лв.- предмет на издадената от СРС заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, e погасено
чрез извършено в полза на ищеца с вносна бележка № 03100В-00В4064/ 1.02.2017 г.
плащане /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, приложена като
доказателство в първоинстанционното производство.
За
установяване на горното релевантно обстоятелство в първо-инстанционното производство
е изслушана съдебно- счетоводна експертиза, чието заключение е прието като
неоспорено от страните и възприето от настоящия въззивен съд като обективно
дадено. Съгласно заключението на вещото лице Ем. Стоянова извършеното от ответницата
В.Ф. плащане на сумата 30 лв. с вносна бележка от 1.02.2017 г. е било
осчетоводено от ищцовото дружество по съдебно вземане ID № 59784, открито на абоната за периода
м.05.2012 г.- м.01.2014 г.
Реш. по гр.д.№
14996/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
При така
установените по делото факти и обстоятелства се налага приемането на извод, че процесното
вземане на ищеца към ответницата е погасено от последната чрез плащане,
извършено след образуване на заповедното производство /20.10.2016 г./ и преди
образуване на исковото производство по чл.422 ГПК- 13.03.2017 г. Според
доказателствата ответницата В.Ф. е получила препис от издадената по ч.гр.д.№
58882/ 2016 г. на СРС, ГО, 24 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на
25.01.2017 г. и непосредствено след това- на 1.02.2017 г. е заплатила сумата 30
лв., за която именно е подала възражение по чл.414 ГПК, датиращо от същата
дата- 1.02.2017 г.
Съгласно нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД
този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако
изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях
погасява; ако не е заявил това, погасява се най- обременителното за него
задължение; при няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-
старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
Според ал.2 на същата норма, когато изпълнението не е достатъчно да покрие
лихвите, разноските и главницата, погасяват се най- напред разноските, след
това лихвите и най- после главницата. На практика регламентираните в ЗЗД
принципи относно поредността при погасяване на еднородни задължения са заложени
и в действащите при ищеца Общи условия- чл.33, ал.7, изр.1 и 2 ОУ, като е
налице известно отклонение, при което е даден приоритет на разноските,
законната лихва и след това- на главницата.
В случая в
приложената по делото вносна бележка от 1.02.2017 г. е посочено, че платецът на
сумата 30 лв. погасява „главница за топлинна енергия за 1.05.2014 г.- до
30.04.2016 г. по аб.№ 185939“, поради което и при приложение разпоредбата на
чл.76, ал.1, изр.1 ЗЗД се налага приемането на извод, че с извършеното на 1.02.2017
г. плащане на сумата 30 лв. е била погасена част от главничния дълг на ответницата
Ф., за който е издадена цитираната по- горе заповед за изпълнение по гр.д.№ 58882/
2016 г. на СРС, ГО, 24 състав. Така извършеното от ответницата плащане има
сочения от първоинстанционния съд погасителен ефект, като счетоводното му
отнасяне от ищеца по посочения в експертното заключение начин- за погасяване на
стари задължения /за съществуването на каквито доказателства в процеса изобщо
не са представени/, формирани за период преди процесния, е ирелевантно за
приемане окончателните изводи по съществото на настоящия съдебен спор.
При тези
съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото
на спора обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сторените за въззивното производство
разноски. На основание чл.38, ал.2 ГПК дружеството- въззивник следва да бъде
осъдено да заплати на адв. Н. И., осъществил безплатно процесуално
представителство на въззиваемата В.Ф., сумата 300 лв.- адв. възнаграждение за
въззивното производство.
Водим от горното,
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Реш. по гр.д.№
14996/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Водим от горното,
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 9.07.2018 г., постановено
по гр.д.№ 15369/ 2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК *****/ да заплати на адв. Н. И.от САК, осъществил
безплатно процесуално представителство на въззиваемата страна В.Д.Ф. /ЕГН **********/, сумата
300 лв. /триста лева/- адвокатско възнаграждение за въззивното производство,
на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв.
Решението е
постановено при участието на „Н.“ ЕАД- гр. София- като трето лице- помагач на
ищеца „Т.С.” ЕАД- *** в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.