Р Е Ш Е
Н И Е
гр. Пловдив,14.01.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд,въззивно
гражданско отделение,V гр.състав, в открито
съдебно заседание на шести декември,през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛАНА
ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РАДОСТИНА
СТЕФАНОВА
СВЕТЛАНА СТАНЕВА
при
участието на секретаря Петя Цонкова,като разгледа докладваното от председателя
в.гр.д.№ 340/21г.по описа на ПдОС,за да се
произнесе,взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по две въззивни жалби против
решение № 260047/20.10.20г.,постановено по гр.д.№ 1625/2019г. по описа на РС-Асеновград,1-ви
гр.с.,с което е признато за установено по отношение на „Кеш кредит мобайл“
ЕАД,ЕИК-****,със седалище и адрес на управление гр. **** по иск,предявен от Н.Т.С.,ЕГН-**********,***
за потребителски кредит тип „кредитна линия“ от 03.05.2018г., сключен между
тях, е недействителен,както и е признато
за установено по отношение на „Кредит гаранция“ЕООД,ЕИК- ****,със седалище и
адрес на управление гр. **** по иск,предявен от Н.Т.С.,ЕГН- **********,че договор
за възлагане на поръчителство от ****., сключен между тях, е
недействителен.
Първата въззивна жалба е депозирана
от „Кеш
кредит мобайл“ ЕАД и с нея се атакува изцяло постановеното по делото решение с доводи за неправилност и необоснованост.Основните
аргументи са насочени към неправилния според жалбоподателя извод на районния
съд,че договорът за кредит е нищожен на осн.10,ал.1 от ЗПК,тъй като шрифтът на текста,с който е написан,е
по-малък от 12.Иска се отмяна на решението и постановяване на друго,с което
предявените искове да се отхвърлят като недоказани.Претендират се разноски.
С втората въззивна жалба,подадена от
„Кредит гаранция“ЕОО,също се обжалва изцяло постановеното решение,като се
излагат отново съображения за неправилност и необоснованост на същото.Твърди
се,че съдът не е обосновал от какво прави констатация и извод,че размерът на шрифта на договора за потребителски кредит
е по-малък от изискуемия по чл.10,ал.1 от ЗПК.Неправилно АРС приел,че договорът
за възлагане на поръчителство е сключен между кредитора и поръчителя,както и че
произтичащото от договора за кредит задължение за възлагане на поръчителство е
без предмет поради акцесорния му характер.Моли съда да отмени решението и
отхвърли предявените искове.
Въззиваемата по жалбите Н.Т.С.,ЕГН-**********
не е изразила становище по същите.
Пловдивският окръжен съд,след
преценка на събраните по делото доказателства,намира за установено следното:
Безспорен между страните е факта на
сключването на договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № ****, по
силата на който от кредитодателя „Кеш кредит мобайл“ ЕАД
е
предоставен на кредитополучателя Н.Т.С. кредитен лимит от 4000лв.,като
минималната сума,която може да бъде усвоена е 200лв.С погасителен план от
същата дата страните се съгласили усвоената сума от 3800 лева да бъде върната
на 24 месечни вноски от по 224,38лв.,дължими за периода от 03.06.2018г. до
03.05.2020г.Уговорен бил годишен процент на разходите 50% и възнаградителна
лихва от 36%.Освен това ищцата се задължила в петдневен срок да представи
обезпечение – поръчителство на две лица, банкова гаранция или поръчителство от
одобрено от заемодателя дружество.На същата дата,на която бил подписан
договорът за кредит-**** г., бил подписан и договор за възлагане на
поръчителство между ищцата и „Кредит гаранция“ ЕООД,по силата на който вторият
ответник се задължил да отговаря солидарно с нея за задълженията й към първия
ответник срещу възнаграждение в размер на 3494,88лв.,дължимо на 24 вноски от по
145,62лв.съгласно погасителен план, неразделна част от основния договор,а
вноската за възнаграждение за поръчителството била добавка към погасителната
вноска на първия погасителен план.
Ищцата е твърдяла в
исковата молба,че договорът за кредит е недействителен на няколко
основания,визирани в ЗПК – шрифтът,на който е изготвен, е под 12 (чл.10,ал.1 от ЗПК); в него не се съдържат условията за прилагане на договорения лихвен
процент (чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК), не е посочен размерът на възнаградителната
лихва и как тя се разпределя в погасителните вноски; уговорената в договора
възнаградителна лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва, поради
което клаузата за заплащане на такава е нищожна,а това води до наличие на
предходното основание за недействителност на договора;в нарушение на
чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР и
липсва яснота как е формиран същия,респ.общо дължимата сума по него.Освен това
в общия разход по кредита,който всъщност представлява ГПР плюс заемната
сума,разходите относно заплащане на поръчителство не са включени, а това
съставлява нарушение на закона,тъй като този разход е бил известен на кредитора
и самият той е определил поръчителя.Ако бяха включени, оскъпяването на кредита би
било над 100%,а с това се нарушава разпоредбата на чл.19, ал.4 и 5 от ЗПК,
съгласно която оскъпяването не може да е повече от 5 пъти законната лихва.Поради
това клаузата за ГПР е нищожна, а от това следва, че не е спазено изискването
на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.Вследствие на това договорът за кредит е
недействителен,а съответно недействителен е и договорът за поръчителство,тъй
като такова може да съществува само по отношение на действително задължение.
По делото не са събирани други доказателства освен
представените писмени такива,въпреки поисканата от ищцата СТЕ относно шрифта,с
който е написан договорът за кредит.Такава експертиза е допусната и приета във
въззивното производство,като предвид оспорването й е назначена тройна
експертиза,която е изготвила заключение,прието неоспорено от страните.
При така събраната фактическа обстановка
настоящата инстанция намира първоинстанционното решение за правилно и
законосъобразно поради следното:
От сключения между страните по делото договор
за кредитна линия се установява,че ищецът е потребител на финансова услуга и
като такъв по отношение на него важат клаузите на ЗЗП и ЗПК.По силата на
чл.1,ал.2 от Договора кредита се обезпечава с поръчителство на две физически
лица,отговарящи на условията по договора,банкова гаранция или с обезпечение от
дружество-поръчител,одобрено от кредитодателя.В случая обезпечаването на
кредита е от дружество-поръчител-„Кредит гаранция“ЕООД срещу възнаграждение в размер на 3494,88лв.,дължимо на 24 вноски от по
145,62лв.
По отношение на първият довод на ищцата
за недействителност на договора за
кредит на осн.чл.10,т.1 от ЗПК районният с едно изречение констатира,че
размерът на шрифта е по-малък от 12,поради което и на осн.чл.22 от ЗПК
договорът е недействителен.АРС не излага никакви мотиви как е стигнал до този
извод и при липсата на доказателства в
тази насока (по поисканата от ищцата СТЕ съдът въобще не се е произнесъл).Това
процесуално нарушение е поправено във въззивното производство,в което са
изслушани две СТЕ-единична и тройна.Изводът на тройната експертиза,който се
възприема и от въззивния съд като обоснован и
обективен,е обратен на този,до който е стигнал първостепенния съд,а
именно: размерът на шрифта на текста,с който е написан процесния договор за кредит не е по-малък от
12,поради което отговаря на изискването на чл.10,ал.1 от ЗПК.Ето защо договорът за потребителски кредит не е недействителен на
това основание,както неправилно е приел първостепенния съд.
Той обаче е недействителен на другите
две посочени от ищцата основания.
Съгласно
чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,в договора за потребителски кредит следва да бъдат
посочени годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В сключения между
страните договор за потребителски кредит не е посочена общата сума,дължима от
кредитополучателя,а ГПР е отразен некоректно, тъй като в него не е включено
възнаграждението за поръчителя.
В разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК се сочи, че ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.В договора е следвало да залегнат като ГПР абсолютно
всички суми,платими от кредитополучателя,включително и възнаградителната вноска
по поръчителството на кредита.Видно от самия договор такава уговорка липсва за
включване в ГПР,която да представлява „допълнителна услуга“.Щом като още при
сключване на договора за потребителски кредит е било ясно, че същият ще бъде
обезпечен с поръчителство,то е следвало възнаграждението за поръчителя да бъде
включено в общия разход по кредита и съответно- да бъде отчетено при
изчисляване на ГПР,което не е направено.Следователно е нарушен чл.19,ал.1 от ЗПК,чиято норма е императивна,а това означава,че е налице изначална нищожност
на договора.
Кредитодателят е бил длъжен да
прецени платежоспособността на кредитоискателя и тогава да му отпусне искания
кредит,а не да товари същия с допълнителни вноски,като възнаграждение за
поръчител,които допълнително утежняват състоянието на кредитоискателя и водят
до по-голяма задлъжнялост,а освен това с вноската за поръчителство се заобикаля
закона понеже не е посочена сумата като дължима в общата сума на кредита.И на
това основание също договорът се явява нищожен.
Правилни са изводите,до които е стигнал АРС
досежно твърдяното нарушение на
чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК.Съдът е приел,че е противно на добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния размер на законната лихва при
необезпечени кредити. Следва да се отбележи,че не са налице императивни разпоредби в
Закона по отношение размера на възнаградителната лихва.В случая обаче следва да
се има предвид,че се касае за потребителски договор по своята
характеристика,който като такъв се ползва със засилена защита по ЗЗП и ЗПК и
именно затова трайно е прието от съдебната практика,че максималният размер на
лихвата (възнаградителна или такава за забава)следва да е ограничен,а
уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния размер на
законната лихва,(а за обезпечени кредити–двукратния размер на законната
лихва),противоречи на добрите нрави.В този смисъл Решение № 1270/ 09.01.2009г.
по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по
гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО.и др.)
В настоящия случай се касае за обезпечен
кредит,поради което възнаградителната лихва не следва да надхвърля двукратния
размер на законната,а тя я надхвърля повече от три пъти.(Основният лихвен процент
на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно размерът на законната лихва
е +10 пункта или 10%,а уговореният – 36%).Настоящата инстанция намира цитираната
съдебна практика за актуална и я споделя.С оглед на това се налагат правните
изводи за нищожност и на уговорката относно размера на възнаградителната лихва.
Между ищцата и „Кредит гаранция“ ЕООД е
сключен договор за възлагане на поръчителство,по силата на който този ответник
е поел задължение да отговаря солидарно с нея за всички задължения и за срока
на горния договор,срещу възнаграждение.Правилно районният съд е приел,че този
договор не се подчинява на разпоредбите на чл.138 и сл. от ЗЗД, тъй като не е
договор за поръчителство.(Изложеното в мотивите на решението,че този договор е
между кредитора и поръчителя настоящата инстанция намира за техническа
грешка,доколкото по-горе е посочено,че договорът е сключен между С. и
поръчителя „Кредит гаранция“ЕООД).Правилен е изводът,че липсата на
задължение,което да произтича от договора за кредит тип „кредитна линия“ № ****,прави
същия без предмет поради акцесорния му характер,а това от своя страна води до
неговата нищожност с оглед разпоредбата на чл.26 от ЗЗД.
В обобщение на изложеното настоящата
инстанция намира, че е налице цялостно неизпълнение на изискванията по т.11,ал.1,т.9
и 10 от ЗПК,поради което и съобразно с разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът
за потребителски кредит се явява недействителен.Недействителен е и договорът за
възлагане на поръчителство от 03.05.18г.на осн.чл.26 от ЗЗД.Като е достигнал до
същия извод, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение, което ще следва да бъде потвърдено.
Разноски по делото с оглед изхода на спора се
дължат от жалбоподателите на въззиваемата страна,но същата не е претендирала
такива,поради което не следва да й се присъждат.
Мотивиран от горното,съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260047/20.10.20г.,постановено по гр.д.№
1625/2019г. по описа на РС-Асеновград,1-ви гр.с.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: