Решение по дело №241/2020 на Административен съд - Русе

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                     № 20

гр.Русе, 07.05.2021 г.

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на осми април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                 СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

при участието на секретаря Наталия Георгиева и прокурора Пламен Петков, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 241 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 – чл.207 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.

С влязло в сила определение от 11.01.2021 г. жалбата на Н.С. ***, действащ и в качеството на ЕТ „НиСи-Н.С.“, с ЕИК *********, против заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе, с която, считано от 30.04.2020 г., е допълнена заповед № РД-01-757/21.03.2020 г., изменена и допълнена със заповед № РД – 01-908/10.04.2020 г. и заповед № РД-01-970/27.04.2020 г., като в т.1 след текста „-забрана за употреба на алкохол в границите на градската градина и/или парка“, е допълнен текста: “-забрана за движение на всякакви превозни средства, както и атракционни влакчета, велорикши, екоскутери и др., с изключение на детски колички, както и велосипеди, тротинетки и др., управлявани от деца“, е оставена без разглеждане като производството по делото е прекратено в посочената част.

След влизане в сила на това прекратително определение и предвид извършеното в съдебно заседание на 10.06.2020 г. оттегляне на иска за обезщетение за имуществените вреди от този административен акт и иска за лихвата върху тази главница, предмет на производството по делото остава предявеният от Н.С. *** иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ – за присъждане на обезщетение в размер на 1 стотинка за претърпените от ищеца неимуществени вреди от същия общ административен акт на кмета на Община Русе, изразяващи се в изпитаните отрицателни емоционални изживявания (бил стресиран, загубил съня си, изпитвал страх от натиск от държавни служители и усещане на проявено спрямо него несправедливо отношение) съгласно направеното уточнение с молба с вх. № 1626/28.05.2020 г. по присъединеното адм.д. № 255/2020 г. по описа на АдмС-Русе, както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД - за лихвата върху посочената главница за периода от 30.04.2020 г. до 04.05.2020 г.

Ищецът поддържа, че заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе е незаконосъобразна, тъй като същата е издадена при липса на предоставена на този орган компетентност да въвежда забрани за движение на превозни средства в парковете и градските градини, каквато забрана не била установена от компетентния за това орган, в лицето на министъра на здравеопазването, в заповедите, с които били въведени противоепидемични мерки на територията на цялата страна. Моли съда да постанови решение, с което да осъди Община Русе да му заплати претендираното обезщетение, ведно с лихвата върху него.

Ответникът Община Русе, чрез процесуалния си представител, е представил писмена защита, в която изразява подробно становище за неоснователност на предявените искове. Поддържа, че заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе е издадена в рамките на предоставената в чл.63, ал.4 от ЗЗ, в приложимата редакция на текста, компетентност на общинските органи - за осигуряване условия за изпълнение на заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, с която се допускат посещенията на паркове и градски градини при стриктното спазване на описаните в нея противоепидемични мерки, една от които е избягване докосването на повърхности, в т.ч. и сядане на пейки в парковете и градините. Сочи, че в конкретния случай спазването на това ограничение се явява несъвместимо с ползването в парковете и градините на атракционни влакчета, велорикши, екоскутери и др., което предполага не само докосване, но и сядане в превозното средство. Поддържа, че при издаването на административния акт кметът на Община Русе е спазил принципа за съразмерност по чл.6 от АПК като въведените ограничения са в рамките на разпоредените в заповедта на министъра на здравеопазването и чрез тях се създават само условия за изпълнение на въведените противоепидемични мерки. Подчертава, че ищецът, макар да е физическо лице, претендира обезщетение за неимуществени вреди, които са следствие от невъзможността да упражнява в Парка на младежта в гр.Русе своята стопанска дейност като едноличен търговец, поради което те не се явяват пряка и непосредствена последица от общия административен акт, чиято незаконосъобразност се твърди. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на предявения иск. Счита същият недоказан както по основание, така и по размер.

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

В хода на настоящото съдебно производство, три дни след депозиране по електронната поща на жалбата срещу заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе, същият орган е издал заповед № РД-01-1018/05.05.2020 г., с която оспореният административен акт е изрично отменен. Както се приема и в константната практика на ВАС (вж. напр. определение № 8865/06.07.2020 г., постановено по адм.д. № 3873/2020 г. по описа на ВАС, Шесто отделение, оставено в сила с определение № 15292/10.12.2020 г., постановено по адм.д. № 11567/2020 г. по описа на ВАС, Петчленен състав – II колегия), оттеглянето и отмяната са волеизявления на издателя на акта, които са насочени към едностранно прекратяване на вече разпоредените с него права и задължения. Поради това отмяната на акта от административния орган, който го е издал, в хода на съдебното производство по неговото оспорване, по същество е идентично с оттеглянето на административния акт по смисъла на чл.156 от АПК и обуславя наличието на недопустимост на производството предвид основанието по чл.159,т.3 от АПК.

Следователно, съгласно чл.156, ал.4 и чл.204, ал.3 от АПК, законосъобразността на оттеглените административни актове, в това число както на общия административен акт, от който се претендира да са настъпили вредите - заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе, но така и на общите административни актове, послужили като основание за издаването му – заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изменена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г., и двете на министъра на здравеопазването, следва да бъде преценявана в рамките на настоящото исково производство.

Исковете се насочени срещу процесуално легитимиран ответник – Община Русе (чл.205, ал.1 от АПК), имащ качеството на юридическо лице съгласно чл.136, ал.3 от Конституцията на Република България и чл.14 от ЗМСМА, поради което са допустими. Разгледани по същество, те се явяват неоснователни.

От доказателствата по делото се установява, че ищецът Н.С.С. е регистриран като едноличен търговец „Ниси-Н.С.“. В това му качество същият е титуляр на разрешение № 191/28.02.2018 г., издадено от Община Русе, за ползване на място на открито върху терен – общинска собственост за движение с управлявания от ищеца атракционен влак в Парка на младежта в гр.Русе, с определен в разрешението маршрут. Ищецът е представил и договор № 5822/01.11.2017 г. за наем на терен – публична общинска собственост, за разполагане на преместваеми съоръжения съгласно чл.56, ал.1 от ЗУТ, по силата на който му е предоставено временното и възмездно ползване на част от терен – публична собственост, с площ от 5 кв.м., находящ се в Парка на младежта – гр.Русе, като стоянка за рикши и други атракционни колички.

С т.I, 1 от заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., допълнена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, на територията на страната са въведени противоепидемични мерки като посещенията на градските паркове и градини се допускат при стриктното спазване на определените в заповедта противоепидемични мерки: а) носенето на предпазни маски; б) спазването на дистанция от 2,5 метра спрямо други семейства; в) влизане в и излизане от парка единствено през отворените и обозначени за целта пунктове: г) използване на обозначените маршрути за разходка; д)забрана за употребата на алкохол; е)избягване докосването на повърхности, в т.ч. сядане на пейки и тревни площи; ж) съблюдаване на всички останали противоепидемични мерки и указания на лицата, изпълняващи служебните си правомощия. С последната заповед е създадена и нова т.1а, според която посещенията на градските паркове и градини се разрешава само на следните лица: а)деца до 12 г., задължително с техни родители или членове на техните семейства, но не повече от двама възрастни, във времето от 09:30 часа до 18:30 часа всеки ден; б) собственици на кучета, но не повече от един, във времето до 09:30 часа и след 18:30 часа всеки ден. С т.II от тази заповед на министъра на здравеопазването е разпоредено кметовете на общини, съгласно техните правомощия, да създадат необходимата организация за прилагане на горните мерки, съобразно спецификата на съответните градски паркове и градини на територията на общината, при спазване на съответните противоепидемични мерки.

Съдът намира, че заповедите на министъра на здравеопазването, послужили като правно основание за издаване на заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе, а именно заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изменена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г., в частта им по т.I.1 относно въведената с тях забрана, респ. ограничения при посещението на парковете и градските градини, са незаконосъобразни – издадени са в несъответствие с целта на закона, при липса на научни факти, които да обосновават въвеждането на разпоредените с тях противоепидемични мерки и в грубо нарушение на принципа на съразмерност по чл.6 от АПК. Тази незаконосъобразност е засегнала посочените административни актове на министъра на здравеопазването изначално, поради което те в нито един момент не са представлявали годно правно основание, въз основа на което общинските органи, на основание чл.63, ал.4 от ЗЗ, в редакцията на този текст към ДВ, бр. 28 от 2020 г., да са могли законосъобразно да предприемат действия по създаването на условия за изпълнение на въведените с тях конкретни противоепидемични мерки (забраната, респ.ограниченията пред посещенията в паркове и градски градини).

Съдебният контрол върху заповедите за въвеждане на противоепидемични мерки следва да гарантира извършването на стриктна оценка за пропорционалността на всяка конкретна такава мярка[1]. Посредством този контрол се гарантира, че правомощията на изпълнителната власт няма да се упражняват неограничено и безконтролно. Както се приема в цитираното решение на КС, по този начин ограничаването на правата на гражданите е обезпечено с най-висшата защита – съдебната, а съдебният контрол върху актовете на овластените административни органи несъмнено представлява ефективно средство срещу възможни нарушения от тяхна страна.

В конкретния случай обаче такъв контрол върху законосъобразността на заповед № РД-01-143/20.03.2020 г. на министъра на здравеопазването, с последващите нейни изменения, не е бил извършван в развилото се производство пред ВАС. С определение № 8865/06.07.2020 г., постановено по адм.д. № 3873/2020 г. по описа на ВАС, VI о., оставено в сила с определение № 15292/10.12.2020 г., постановено по адм.д. № 11567/2020 г. по описа на ВАС, Петчленен състав – II колегия, са оставени без разглеждане депозираните жалби от граждани срещу заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., доп. със заповед № РД-01-167/30.03.2020 г., доп. със заповед № РД-01-188/09.04.2020 г., доп. със заповед № РД-01-196/10.04.2020 г., изм. със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г., изм. със заповед № РД-01-248/01.05.2020 г., всички на министъра на здравеопазването. Причина за оставяне на жалбите срещу този общ административен акт без разглеждане станала последващата му изрична отмяна с т.IV от заповед № РД-01-263 от 14.05.2020 г. на министъра на здравеопазването.

Неотменността на съдебната защита срещу заповедите на министъра на здравеопазването, на която се акцентира в цитираното решение на КС, и невъзможността тя да бъде реализирана в посоченото по-горе производство пред ВАС, налага проверката за законосъобразност на заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изменена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, доколкото те съставляват основание за издаване на акта, от който се претендира да са настъпили вредите - заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе, да бъде извършена в рамките на настоящото исково производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Както беше посочено по-горе, това следва изрично и от чл.156, ал.4 и чл.204, ал.3 от АПК.

Следва да се отбележи, че защитата на живота и здравето на хората съставлява първостепенен приоритет за всяко цивилизовано общество. Както сочи и Конституционният съд в цитираното решение, държавата има позитивното задължение да предприема мерки, за да гарантира човешкия живот – чл.28 от Конституцията на Република България, както и да опази здравето на гражданите, когато съществува опасност за това – чл.52, ал.3 от Конституцията. Вярно е също така, че правото на свободно придвижване не е абсолютно и и отстъпва пред необходимостта да се осигури постигането на визираните по-горе цели от най-висш порядък.

Заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изменена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, е административен акт, издаден в условията на оперативна самостоятелност. Поради това и на основание чл.204, ал.3 от АПК и чл.169 от АПК съдът следва да извърши проверка спазени ли са изискванията за неговата законосъобразност, включително съответствието му с целта на закона – чл.146, т.5 вр.чл.184 от АПК, която цел в случая следва да е именно опазване здравето на гражданите – чл.1 от ЗЗ. Трябва да бъде проверено и дали при издаването на този акт е спазен  принципът на съразмерност по чл.6 от АПК, проявление на конституционно закрепения принцип на правовата държава по чл.4, ал.1 от Конституцията на Република България.

Освен от закона - чл.156, ал.4 и чл.204, ал.3 от АПК и от практиката на Конституционния съд на Република България, задължението на съда, в настоящото производство, да извърши пълен контрол за законосъобразност на оттегления административен акт - заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изменена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, следва и от постоянната практика на Европейския съд по правата на човека по чл.6, § 1 от ЕКПЧ. Съдът в Страсбург приема, че правото на справедлив процес ще бъде гарантирано на страните, само ако националните съдилища разполагат с „пълна юрисдикция“ да изследва всички фактически и правни въпроси, относими към разглеждания спор[2]. И обратно, отказът на съда да се произнесе самостоятелно по определени фактически въпроси, които са ключови за решаването на спора, може да представлява нарушение на член 6, § 1 от Конвенцията [3].

При решаването на въпроса дали заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изменена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, съответства на прокламираната от закона цел, съдът не може да се задоволи само с декларативното посочване в нея, че се издава „във връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19 на територията на страната“, а следва да извърши проверка дали конкретната противоепидемична мярка, въведена по т.I,1 от този акт действително почива на научни факти и е от естество да ограничи разпространението на това заболяване. Както приема и КС в цитираното по-горе решение, поради специфичния обект на търсената чрез противоепидемичните мерки закрила, те „следва да се основават на научни факти и всяко ново тяхно последващо развитие“. Дори и принципно конкретната въведена противоепидемична мярка да е от естество да постигне предвидената в закона цел, е необходимо административният акт, с който се въвеждат тези мерки, да съответства на принципа на пропорционалност по чл.6 от АПК. Пропорционалността (забраната за прекомерност) е изискване на принципа на правовата държава и се изразява в забраната за засягане на правата на гражданите в степен, по-голяма от необходимата за постигане на целта, за която се издава акта.  

В конкретния случай посочените изисквания, обуславящи законосъобразността на заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., изменена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на министъра на здравеопазването, не са удовлетворени.

На първо място, липсва научна обосновка зад разпоредената с т.I.1 от този административен акт първоначална обща забрана за посещения в паркове и градски градини, респ. за въведеното по-късно – със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г., изключение от забраната за определени категории лица (деца до 12 години, задължително с техни родители или членове на техните семейства, но не повече от двама възрастни и собствениците на кучета, но не повече от един). В нарушение на чл.73, in fine от АПК съображенията, които обосновават налагането на забраната за влизане в парковете и градините, респ. за ограничаване на достъпа до тях само до определен кръг лица, не са обявени пред широката общественост. По въпроса дали поне хипотетично ограничаването на посещенията на парковете и градските градини би могло да допринесе за намаляване разпространението на посоченото вирусно заболяване липсва както научен, така и обществен консенсус. На интернет страницата на Министерството на здравеопазването[4] е налице единствено информация, която възпроизвежда разпоредителната част на заповедта, без да е посочено, дори най-общо, какви конкретни научни данни обосновават извода, че чрез въведените ограничения се намалява разпространението на обсъжданото заразно заболяване. Такива данни липсват и на интернет страницата на Единния информационен портал[5] и не се изнасят при публичните изказвания на членовете на Националния оперативен щаб.

Налице са многобройни научни изследвания, някои от които от периоди преди началото на широкото разпространение на посоченото заболяване, тъкмо за обратното – ползването на обществените паркове е от естество да намали разпространението на COVID-19[6]. Изключването или ограничаването на достъпа до тях, чиято основна функция, съгласно чл.61, ал.1 вр.ал.2 от ЗУТ, е именно подобряване на микроклимата и хигиенните условия и организирането на отдиха на населението, всъщност води до резултат, противоположен на търсения – достига се до струпване на множество хора на други обществени места, до които достъпът не е забранен, но които не предлагат обективна възможност за поддържане на физическа дистанция – тротоари на оживени улици в градовете, площади и др. И обратно, достъпът до парковете позволява разпръсването на хората на по-голяма площ като по този начин намалява струпването им на останалите обществени места, посещението на които не е забранено.

На следващо място, в условията на въведено извънредно положение, забрана за достъп до редица културни и развлекателни заведения и събития, съчетана със забрана за излизане от градовете – областни центрове, какъвто е и гр.Русе, посещенията на обществените паркове предлагат ефикасно средство за намаляване на стреса и психическото напрежение сред населението[7], както и на проявите на противообществено поведение, включително чрез нарушаване на други въведени противоепидемични мерки, ползата от които е неоспорима (поддържане на физическа дистанция, носене на лицеви маски на закрити места и др.). Следва да се отбележи, че държавата има позитивното задължение да опазва не само физическото, но и психическото и емоционално здраве на гражданите, включително на децата, за чието укрепване достъпът до обществените паркове и детските площадки, който също е забранен, би допринесъл много. Накрая, посещението на обществени паркове и свързаните с това разходки и спортуването на открито позволяват укрепването на естествения имунитет, който е от особена важност в условията на епидемично разпространяващо се заболяване[8].

От друга страна, научните изследвания подкрепят извода, че скоростта на разпространение на COVID-19 на открити места е значително по-ниска, отколкото на закрити такива [9]. Предаването на това вирусно заболяване посредством докосване на повърхности, макар и обективно възможно, не е основният път за разпространението му, като има основно значение за трансмисията на вируса на закрити места и то чрез докосване на гладки (непорьозни) повърхности (метал, пластмаса, стъкло и др.)[10]. Предаването на вируса чрез докосване на порьозни повърхности и то на открити обществени места предполага значително по-нисък риск от заразяване. В крайна сметка при обичайните си всекидневни дейности човек многократно докосва с ръце различни повърхности, и то на закрити обществени места (на работното място, в хранителните магазини, у дома и т.н.) и това би могло да доведе до значително по-висок риск от заразяване, отколкото при сядане на пейка или на тревата в парковете и градските градини, където устойчивостта на вируса е много по-малка, а контактът с тялото е основно чрез дрехите.

Заключенията от цитираните научни изследвания, публикувани в специализирани издания, са общодостъпни в интернет, същите боравят с данни в глобален мащаб, поради което не е необходимо, икономически оправдано, с оглед евентуалния размер на разноските, които страните следва да понесат, а вероятно би се оказало и обективно невъзможно, с оглед необходимите за това специални знания, провеждане на лабораторни изследвания и прилагането на компютърни модели за разпространението на COVID-19, те да бъдат проверявани чрез назначаването на съдебномедицинска (съдебно-микробиологична) експертиза по делото.

На следващо място, ако компетентният за това орган – министърът на здравеопазването, е считал, че в парковете и градските градини гражданите няма да спазват физическа дистанция, като условие за предотвратяването на по-нататъшното предаване на заболяването, то е било възможно той да изиска съдействието и на други държавни органи, натоварени с контрола върху изпълнението на издадения административен акт, по - конкретно органите на МВР и на съответните общини, без да се достига до налагане на обща забрана за посещение на посочените обществени места, респ. до прилагането на очевидно дискриминационния подход достъпът до тях да бъде разрешен само за собствениците на кучета и деца под 12 годишна възраст с техните родители или членове на семействата им.

Заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. е издадена от кмета на Община Русе, който е местен орган на изпълнителната власт съгласно чл.38, ал.1, изр.първо от ЗМСМА и като такъв е компетентен, според чл.63, ал.4 от ЗЗ, в приложимата редакция на тази разпоредба, да предприема действия за създаване на необходимите условия за изпълнение на въведените чрез заповедите на министъра на здравеопазването противоепидемични мерки.

Тук следва да се отбележи, че кметовете на общини не са компетентни да определят съдържанието на конкретните противоепидемични мерки като тяхната компетентност се разпростира до създаване на условия за тяхното изпълнение. От гледна точка на задължението си по чл.63, ал.4 от ЗЗ за създаване на условия за изпълнението на противоепидемичните мерки общинските органи действат при условията на обвързана компетентност, т.е. при въведена конкретна противоепидемична мярка от министъра на здравеопазването те са длъжни да предприемат мерки за нейното изпълнение. Оперативната самостоятелност на общинските органи се отнася само до определяне на действията по изпълнение на въведените противоепидемични мерки, но не и до възможността да изберат дали такива мерки по изпълнение да бъдат предприети или не.

В т.10 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, се приема, че когато незаконосъобразния административен акт е издаден при условията на обвързана компетентност при неговата отмяна административният орган не носи отговорност за вреди. Идеята зад това разрешение е, че в тези случаи административният орган е лишен от правото да избира дали да издаде оказалият се незаконосъобразен административен акт. Той е длъжен да го издаде като отговорност в тези случаи следва да носят органите, въз основа на чието нареждане е издаден той. Това могат да бъдат както органите на прокуратурата, в разглежданата в тълкувателното решение хипотеза, но и органи на централната изпълнителна власт, както е в настоящия случай.

Така заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе се явява незаконосъобразна не на свое собствено основание, тъй като тя е издадена от компетентен орган и с нея само се конкретизират въведените от министъра на здравеопазването ограничения за посещения на парковете и градските градини като се сочи, че те се отнасят и до превозните средства, а поради това, че незаконосъобразни са самите заповеди на министъра на здравеопазването, съставляващи основание за нейното издаване. При издаването й кметът на общината е действал при условията на обвързана компетентност – той е бил длъжен да предприеме необходимите действия, за да обезпечи ефективното изпълнение на актовете на посочения орган на централната изпълнителна власт.

На следващо място, при решаване на въпроса за границите на деликтната отговорност по ЗОДОВ, законодателят е предвидил в чл.4, ал.1 от същия закон, че обезщетение се дължи само за вредите, които са „пряка и непосредствена последица от увреждането“. В разглеждания случай ищецът претендира обезщетение за отрицателните си душевни преживявания, които се дължат на невъзможността, поради въведените ограничения, да упражнява стопанската си дейност като едноличен търговец и да експлоатира атракционния си влак и други свои атракционни превозни средства – велорикши, екоскутери, в Парка на младежта в гр.Русе. Очевидно е, че тези неимуществени вреди не са преки, а косвени, доколкото те следват не пряко от увреждането, т.е. от незаконосъобразния административен акт, а са опосредени от неговото неблагоприятно въздействие върху имуществената сфера на ищеца. Преки биха били неимуществените вреди, които настъпват директно в неимуществената сфера на пострадалия, например отрицателните емоционални изживявания на ищеца от невъзможността да посещава парка като гражданин, да се разхожда в него и т.н. Не са преки обаче тези неимуществени вреди, които се извеждат от невъзможността да се посещава парка с цел извършване на търговска дейност в него, тъй като невъзможността за извършването й поражда единствено имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи. Макар и съдът да приема, че такива неимуществени вреди като претендираните обективно могат да възникнат, тъй като посочената стопанска дейност се извършва от ищеца лично и поради това забраната за нейното извършване неминуемо рефлектира и върху психическото му и емоционално състояние, то те няма да подлежат на репариране отделно от имуществените вреди, чието отражение (рефлексия) всъщност представляват те. Тази логика се следва и в практиката на ВС и ВКС (вж. решение № 1102 от 9.IV.1981 г. по гр. д. № 623/81 г., I г. о. и решение № 50 от 13.II.1979 г. по н. д. № 19/79 г., II н. о.). В цитираните решения например се приема, че не се дължи обезщетение за неимуществени вреди за преживените емоционални страдания във връзка с наблюдаван палеж на лично имущество.

По изложените съображения съдът намира предявеният главен иск неоснователен и като такъв той следва да бъде отхвърлен. С оглед неоснователността на главния иск, неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на лихва върху главницата на обезщетението.

С оглед изхода на делото и на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лева.

Така мотивиран, съдът

                                                  Р  Е  Ш  И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.С.С., с ЕГН **********,***, представлявана от кмета П. П. М., иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 стотинка, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от оттеглен незаконосъобразен общ административен акт - заповед № РД-01-1006/30.04.2020 г. на кмета на Община Русе, както и иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД – за лихвата върху посочената главница за периода от 30.04.2020 г. до 04.05.2020 г.

ОСЪЖДА Н.С.С., с ЕГН **********,***, представлявана от кмета П. П. М., сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

  СЪДИЯ: