Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 29. 09. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 3469 по описа на Софийския градски съд за 2020 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от В.Б.В., ЕГН **********, адрес за
призоваване и връчване на книжа град София, бул. „*******. (въззивница) срещу
Решение № 24116 от 27. 01. 2020 г., постановено от Софийския районен съд, 119-и
състав, по гр. д. № 3807 по описа на Софийския районен съд за 2019 г. С
посоченото съдебно решение районният съд е отхвърлил предявения от въззивницата
осъдителен иск за неизплатена част от възнаграждение в общ размер на 3 304
лева и 62 стотинки (ведно със законната лихва върху главницата от предявяването
на иска) срещу Висшия съдебен съвет (ВСС) и Софийския районен съд (СРС) като
неоснователен. Според въззивницата обжалваното решение е неправилно и
постановено при непълно и едностранчиво обсъждане на приетите по делото
доказателства. Твърди, че районният съд не е обсъдил всестранно и пълно
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, както и че е направил
погрешен извод въз основа на чл. 218. от Закона за съдебната власт ЗСВ).
Намира, че с установяването на увеличаване на равнището на средната работна
заплата в публичния сектор ВСС всъщност е длъжен да увеличи не само
възнаграждението на младши съдиите, но и на останалите съдии въз основа на
приетите от самия него Вътрешни правила за определяне на работна заплата.
Посочва, че не е нужна никаква друга санкция, нормативен акт или обуславящо
решение на друг орган, за да изпълни ВСС законовото си задължение да
актуализира възнагражденията. Изразява становище, че съдът следва не просто да
прочете един закон и да го приложи буквално, а да приложи цялата съвкупност от
относими правни норми и да съобрази напълно събраните по делото доказателства.
Иска обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде постановено ново, с
което да бъде уважен предявения иск. Претендира съдебни разноски, включително
сторените при първоначалното разглеждане на делото.
В срока по чл.
263., ал. 1. от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ВСС. Намира, че
обжалваното решение е правилно като краен резултат, макар и районният съд да не
е възприел тезата му, че искът е недопустим. Твърди, че първата инстанция
правилно е приложила материалния закон и е постановила решението си в
съответствие със събраните по делото писмени доказателства, преценени в тяхната
съвкупност. Възприема въззивната жалба като неоснователна и недоказана и иска
решението да бъде оставено в сила. В случай че въззивният съд намери жалбата за
основателна, иска той да извърши проверка за допустимостта на иска и да
обезсили обжалваното решение и да прекрати производството спрямо ВСС като
недопустимо, във връзка с което препраща към отговора на исковата молба,
подаден при повторното разглеждане на спора от районния съд. Твърди, че той
(ВСС) не е надлежен ответник по предявения иск, понеже не е работодател на
въззивницата. Намира, че всъщност единственият надлежен ответник е СРС, който е
работодателят на въззивницата. Твърди, че районният съд правилно е анализирал
чл. 218. от ЗСВ, като е приел, че размерът на възнаграждението е нормативно
уреден единствено за най-ниската магистратска длъжност (младши съдия), а за
всички останали магистратски длъжности определянето на възнаграждението е
правомощие на ВСС, което не е обвързано от промените в някакви статистически
данни. Поддържа, че е неоснователно да се търси неуговорено трудово
възнаграждение, имайки предвид двустранния и консенсуален характер на трудовите
правоотношения. На мнение е, че районният съд е приложил точно закона. Иска да
му бъдат присъдени разноски в размер на юрисконсултското възнаграждение на
основание чл. 78., ал. 8. от ГПК.
СРС не подава
отговор на въззивната жалба. В откритото съдебно заседание заявява, че оспорва
въззивната жалба и че обжалваното решение е правилно и законосъобразно
включително в частта, в която е разгледан иска и спрямо ВСС. Позовава се на чл.
300. от ЗСВ.
След като обсъди становищата на страните и като взе
предвид събраните от първата инстанция доказателства, въззивният съд направи
следните правни и фактически изводи.
Преди да
разгледа спора по същество, съдът следва да провери дали обжалваното решение е
допустимо. Проверката се извършва служебно въз основа на чл. 269. от ГПК
(въззивницата е обжалвала решението изцяло).
Делото е
първоначално образувано по иск с правна квалификация по чл. 229. от ЗСВ във
връзка с чл. 128., т. 2. от Кодекса на труда КТ), предявен срещу ВСС и
държавата, представлявана от министъра на финансите. Впоследствие делото е
частично прекратено спрямо държавата и пратено по подсъдност на
административния съд за произнасяне по реда на Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди. Пред гражданския съд делото е продължило да се
развива по иска срещу ВСС, като след указания с уточнение на исковата молба
ищцата е предявила евентуално иск срещу СРС. С Решение от 20. 02. 2018 г. (по
гр. д. № 55351 по описа на СРС за 2015 г.) районният съд е уважил главния иск
срещу ВСС частично. След обжалване посоченият съдебен акт е отменен от
Софийския градски съд с влязлото в сила Решение № 86 от 07. 01. 2019 г. (по в.
гр. д. № 6078 по описа на Софийския градски съд за 2018 г.), защото според този
състав на съда ВСС не е надлежна страна (работодател). Така в мотивите четем:
„Служебното правоотношение на магистратите действително възниква от сложен
фактически състав, но това не означава, че органът по назначението ВСС има
качеството работодател, в качеството му на орган по назначението на съответния
съдия, а такъв е конкретният съд, в който съдията полага труда си“. Във връзка
с тези правни изводи въззивната инстанция е върнала делото за ново разглеждане
на предявения иск срещу СРС, който възприема за надлежна (пасивно легитимирана)
страна.
При новото
разглеждане на делото СРС е постановил Решение № 24116 (предмет на текущата
въззивна проверка), с което, макар и отрицателно, се е произнесъл по иска както
срещу СРС, така и срещу ВСС. Формално погледнато, по този начин първата
инстанция е нарушила задължителните указания по прилагането на закона, дадени
ѝ от Софийския градски съд с влязлото в сила Решение № 86 от 07. 01. 2019
г. Въпреки това настоящият състав на въззивния съд намира обжалваното решение
за допустимо по следните съображения.
Районният съд
правилно е приел, че съдията не е страна по трудово правоотношение. Работникът
или служителят е физическо лице, което престира трудовата си сила въз основа на
трудов договор, избор или конкурс по реда на КТ. Съдията също така не е страна
и по служебно правоотношение, защото държавният служител е физическо лице,
което заема щатна длъжност в държавната администрация и подпомага даден орган
на държавната власт в осъществяването на неговите (на държавния орган)
властнически правомощия. Служебното правоотношение възниква след конкурс въз
основа на административен акт, които обаче са по реда на Закона за държавния
служител.
За разлика от
работника или служителя, и за разлика от държавния служител, самият съдия е
висш орган на държавната власт и носител на властнически правомощия. Той е
длъжен да осъществява правомощията си в полза на гражданите, а не в полза на
ВСС или на съответния съд. Редът за придобиването на статуса на съдия се
извлича от ЗСВ, а не от КТ или Закона за държавния служител. Препращането към
КТ е субсидиарно и не бива да води до извода, че съдията е страна по трудово
правоотношение (както също и препращането на Закона за държавния служител към
КТ не води до извода, че държавният служител е страна по трудово
правоотношение). След като съдията не е страна по трудово правоотношение,
следователно е непрецизно да се говори и за негов „работодател“. Затова нито
ВСС, нито съответният съд може да се определи като такъв.
ВСС има
правомощието да определя възнагражденията на районните съдии, каквато
въззивницата твърди, че е била в процесния период – чл. 218., ал. 3. във връзка
с чл. 30., ал. 2., т. 10. от ЗСВ. Веднъж определени, възнагражденията на
районните съдии трябва да бъдат съответно отразени в бюджета на съдебната власт
като разходи. След това ВСС е длъжен да изпълни бюджетните разходи чрез
съответния районен съд въз основа на чл. 365. от ЗСВ. Понеже е фактически възможно
ВСС да пропусне да организира изпълнението на тази част от бюджета на съдебната
власт, това обуславя пасивната му легитимация по иск за изплащане на
възнаграждението на районен съдия. Затова настоящият съдебен състав приема, че
ВСС е надлежна ответна страна по предявения иск с правна квалификация по чл.
229. от ЗСВ във връзка с чл. 128., т. 2. от КТ. Макар и при новото разглеждане
на делото първата инстанция да не е спазила задължителните указания на
Софийския градски съд, настоящият съдебен състав не е обвързан от тях и намира
постановеното решение за допустимо по изложените съображения.
Освен че е
допустимо, обжалваното решение също така е и правилно. Районният съд е приложил
относимата към спора материалноправна норма, извличана от чл. 218. от ЗСВ. Съгласно
нея, единствено възнагражденията за най-високите (председателите на Върховния
касационен съд и на Върховния административен съд, главния прокурор и директора
на Националната следствена служба) и за най-ниските (младши съдии, младши
прокурори и младши следователи) длъжности в съдебната власт са уредени така, че
размерите им се променят автоматично по силата на закона. За всички останали
случаи, към които спадат и възнагражденията на районните съдии, промяната
настъпва не по право, а въз основа на издаването на административен акт от ВСС.
Правната норма е ясна и не подлежи на тълкуване. Доколко правилен е възприетият
законодателен подход е отделен въпрос, който следва да се преценява в рамките
на законодателния процес, а не на
съдебния. Следва да се отбележи, че при наличието на съответните предпоставки,
ВСС е длъжен да издаде съответния административен акт. Той е длъжен да
осъществява правомощията си по определяне на възнагражденията на съдиите,
прокурорите и следователите, които не заемат най-високите и най-ниските
длъжности в системата на съдебната власт. Бездействието на ВСС да определи нов
размер на възнаграждения при наличието на необходимите предпоставки за това, е
незаконно и причинява имуществени вреди на засегнатите лица във формата на
пропуснати ползи.
В разглеждания
случай въззивницата претендира да ѝ бъде платена неизпълнената част от
възнаграждението за районен съдия. Страните обаче не спорят и е установено, че
за процесния период ВСС не е издал съответния административен акт. Поради това
фактическият състав по определянето на нов размер на възнагражденията за
районни съдии не е бил завършил. В процесния период възнаграждението на
въззивницата е останало непроменено и затова претендираната сума не е дължима
на претендираното от нея правно основание (чл. 229. от ЗСВ във връзка с чл.
128., т. 2. от КТ). Предмет на отделно производство може да бъде
обстоятелството дали ВСС е бездействал неправомерно, поради което ѝ е
причинил имуществени вреди (пропуснати ползи) за същия период.
Обжалваното
решение трябва да бъде потвърдено.
Разноски. Предвид изхода на въззивното производство,
въззивницата следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски на
въззиваемите страни въз основа на чл. 78., ал. 3. от ГПК. СРС не претендира
разноски. ВСС претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
300 лева. Това е максималният размер, предвиден по чл. 23., т. 1. от Наредбата
за заплащането на правната помощ. В настоящия случай обаче липсва фактическа
сложност, а правната сложност е минимална, поради което разноските за
юрисконсултското възнаграждение не могат да бъдат определени в максимален
размер. Същевременно съдът не е ограничен от предвидения в Наредбата за
заплащането на правната помощ минимален размер предвид чл. 78., ал. 8. от ГПК.
С оглед вече изложения довод, адекватно би било да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 24116 от 27. 01. 2020 г., постановено от
Софийския районен съд, 119-и състав, по гр. д. № 3807 по описа на Софийския
районен съд за 2019 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. във връзка с ал. 8. от
Гражданския процесуален кодекс В.Б.В., ЕГН **********, адрес за призоваване и
връчване на книжа град София, бул. „*******. да плати на Висшия съдебен съвет, седалище
град София, адрес град София, ул. „*****, сумата от 50 (петдесет) лева – сторени разноски пред въззивната инстанция.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.