№ 3603
гр. Варна, 09.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Ралица Райкова
при участието на секретаря СИЛВИЯ М. И.
като разгледа докладваното от Ралица Райкова Гражданско дело №
20233110104887 по описа за 2023 година
Производството по настоящото дело се развива след обезсилване на Решение №
261509 от 05.05.2021 г., поправено с Решение № 262486 от 25.08.2021 г. и Решение №
260334 от 27.06.2022 г., постановено по гр.д. № 16973/2019 г. по описа на Районен съд
– Варна, като постановено по непредявен иск, съгласно Решение № 74/25.01.2023 г.,
постановено по в.гр.д. № 1756/2022 г. по описа на Окръжен съд – Варна, като делото е
върнато за ново разлеждане от друг състав със задължителни указания от въззивната
инстанция.
Производството по делото е образувано по предявени Б. П. З. срещу ЕТ „В.В.“
искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и 3 ЗЗДискр, както следва: 1) за
установяване на нарушението на правата по член 121, ал. 3 от КТ (отм.), уреждащи
равенство в третирането при заплащането на командировъчни пари при
командироването му със Заповед № 26 от 29.08.2014 г. със задача за извършване на
международен превоз на стоки до Германия, с маршрут: България - Германия - Англия
- Германия - България за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., с
което е осъществил дискриминация спрямо него, 2) за заплащане на сумата от
27 501,18 лв. (с оглед допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез
увеличение на неговия размер), предсталвяваща обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди от по-неблагоприятното му третиране като български гражданин
спрямо гражданите на другите държави, където е извършвал дейност, изразяващо се в
размера на следващи му се командировъчни пари и заплати, които е следвало да бъдат,
но не са били начислени и изплатени в нарушение на закона - чл. 121, ал. 3 от КТ (отм.)
и 3) за заплащане на сумата от 15 000 лв., предсталвяваща обезщетение на претърпени
от него неимуществени вреди от по-неблагоприятното му третиране като български
гражданин спрямо гражданите на другите държави, където е извършвал дейност,
изразяващи се в претърпени от ищеца болки и страдания, породени от осъществената
спрямо него дискриминация.
Твърди се в исковата молба, че ищецът работел като шофьор на товарен
автомобил при ответника по трудов договор № 25 от 27.08.2014 г., считано от
28.08.2014 г. Излага, че уговореното възнаграждение било в размер на 420 лева
1
месечно, платими до 20-то число на месеца, следващ работния месец, допълнително
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6 % при
пълно работно време от осем часа. Договорът бил със срок за изпитване в полза на
работодателя от шест месеца и със заповед № 33 от 23.10.2014 г. бил прекратен на
основание член 71, алинея 1 КТ, считано от 24.10.2014 г. Сочи, че със заповед № 26 от
29.08.2014 г. бил командирован със задача за извършване на международен превоз на
стоки до Германия, с маршрут: България - Германия - Англия - Германия - България за
срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., като пътуването да се
осъществи с товарен автомобил МАН peг.№ Н 3218 ВМ. За периода на командироване
от работодателя били определени командировъчни пари в размер по приложение № 3
от НСКСЧ. Твърди, че не е получавал задачи с крайна точка България, а вместо това
само задачи за извършване на международни превози на стоки от Германия до
Великобритания и обратно към Германия многократно. Заявява, че реално е бил
командирован до Германия, като дейността най-вече е извършвана до и от регион
Бавария, но имало и курсове до и от Северн Рейн - Вестафилия и други провинции, а
във Великобритания твърде често курсовете били до и от Лондон. Твърди, че в
изпълнение на посочената командировъчна заповед е съм престирал труда си в
продължение на 54 дни, извършвайки превози от Германия до Великобритания и
обратно до Германия и не се е завръщал в България, тоест не е извършвана нито една
двустранна транспортна операция, която да има тясна връзка с територията на
България. Сочи, че това води до промяна на мястото на изпълнение на работата му, а
оттам и до изменение на трудовото правоотношение, но не са му били начислени и
заплатени трудово възнаграждение и командировъчни пари, предвидени за същата или
сходна работа, установени в държава- членка от ЕС, в която е бил командирован,
Твърди, че за дните, през които е бил командирован при условията на член 121, алинея
3 от КТ, му се е дължало по силата на самия закон заплащане, командировъчни и
въобще условия на труд и почивка не по-неблагоприятни от установеното за
длъжността му в страните от ЕС, в които и бил командирован и е престирал труд.
Твърди, че поради несъобразяване от страна на ответника с императивните правни
разпоредби на член 121, алинея 3 от КТ /отменен/ и със забраната за дискриминация и
с правото му на недискриминираност в частност, към 20.10.2014 г. му е заплатил само
сумата от 329,24 лева. Излага, че след съпоставка с минималните ставки на
възнагражденията в Германия и Великобритания, начислената от работодателя му за
процесния период обща дължима сума за трудово възнаграждение и командировъчни
пари е следвало да бъде не по-малко от 6 140,61 британски паунда /15 221,34 лева/, за
да е налице равнопоставеност и не по-неблагоприятно третиране при сравнение със
заплащането, установено за който и да е от колегите му, коите са граждани на
Великобритания и които упражняват същата професия. Приема, че след съпоставка със
ставките за заплащане на този труд в Белгия, начислената от работодателя му за
процесния период общо дължима сума за трудово възнаграждение и командировъчни
пари е следвало да бъде не по-малко от 7 639,92 евро /14 942,38 лева/, за да е налице
равнопоставеност и не по-неблагоприятно третиране при сравнение със заплащането,
установено за който и да е от колегите му, които са граждани на Белгия и които
упражняват същата професия. Твърди, че за разлика от чуждестранните си колеги, след
завършването на който и да е курс, не се е прибирал у дама си, защото е бил
непрекъснато в състояние на командирован и нещо повече - не са му били осигурени
условия за нормална междуседмична почивка. Поради изложеното приема, че като
резултат от бездействието на ответника по отношение на задълженията му, свързани с
член 121, алинея 3 от КТ /отменен/, се явява третиран по-неблагоприятно по
отношение на условията на труд в сравнение с начина, по който са третирани колегите
му, които са граждани на Германия и Великобритания, при това който и да е от тях,
независимо от гражданството му - достатъчно е само да е извършвал същата работа,
тоест международни превози на територията на ЕС. Счита, че в имуществената му
сфера са настъпили вредни последици в размер надхвърлящ 15 000 лева. Също така
2
навежда доводи, че е почувствал усещане за малоценност спрямо колегите си, които са
граждани на посочените държави, почувствал и болка и страдание затова че е поставен
в по-неблагоприятни условия от тях само и единствено, защото е българин и защото е
гражданин на България, въпреки че не се справя по-зле от тях. Твърди, че почувствал
съжалението, което те имали към него, когато бил в контакт с тях и са споделяли какви
са условията на труд, почивка и медицинска грижа, ако се наложи по време на
пътуване. Въз основа на така изложеното и уточнено с молби от 08.11.2019 г. и от
02.12.2019 г. ищецът, намирайки, че са му нарушени правата по член 121, алинея 3 от
КТ /отменен/, уреждащи равенство в третирането при заплащането на командировъчни
пари, е предявил искове за установяване на нарушението и за заплащане на
обезщетение на претърпени от него имуществени и неимуществени вреди от по-
неблагоприятното му третиране като български гражданин спрямо гражданите на
другите държави, където е извършвал дейност, като моли за тяхното уважаване.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника ЕТ „В.В.“, в
който исковете се оспорват като неоснователни. Релевират се доводи за изтекла
установената в чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ погасителна давност по отношение на искове, с
които се претендират вреди от неизпълнение на задължения по трудовия договор, тъй
като съобразно чл. 357 от КТ споровете във връзка с изпълнението на
правоотношенията по тях са трудови. Оспорват се твърденията за сторена по повод на
командироването на ищеца дискриминация по смисъла на Закона за защита от
дискриминация по признаци гражданство, лично и обществено положение, като се
твърди, че такава не е била обективирана. Приема се, че за да е налице дискриминация,
основана на сочените признаци, то фирмата като работодател, следва да е имала
назначен поне един работник или служител чужд гражданин с местоживеене извън
България на аналогична позиция, на който да са били предоставени по-благоприятни
условия за полагане на труд спрямо тези на ищеца, респ. да е осъществено различно
третиране, като се изтъква, че такива работници или служители чужди граждани
фирмата не е назначавала. Приема се, че спорът е трудов, а не такъв на осъществена
дискриминация. Твърди се, че работата на ищеца извън страната се е извършвала при
спазване на всички изискванията на Регламент /ЕО/ №561/2006 на Европейския
парламент и на Съвета от 15.03.2006г. в сила от 11.04.2007г., с който са приети
правилата относно времето на управление, прекъсване на управлението, дневните и
седмичните почивки на водачите, извършващи международен превоз на товари,
спазвайки изискванията на Конвенция CMR /Конвенцията за международните
автомобилни превози на стоки/. Твърдя, че всички особени изисквания в тази насока са
били спазени, вкл. и на тези относно обезпечаване на всички регламентирани
възможности за ползването на задължителните 45 часови междуседмични почивки.
Изтъква се, че твърденията изложени в исковата молба относно непълноти в Заповедта
за командироване на ищеца, не обосновават и не могат да обосноват акт на
дискриминация, респ. на неравноправно третиране по признак гражданство, лично или
обществено положение, а соченото решение на ВКС №298/09.01.2019г. по гр.д.
№2180/2018г. не съдържа по същество си каквото и да било тълкуване на закона,
относно неравноправно третиране на шофьор на тежкотоварен автомобил български
гражданин при соченото командироване за повече от 30 дни, но за по-малко от 30 дни
във всяка една държава, като е направен краен извод, че е налице приложимост на
Директива 96/71 в Съображение 17 от преамбюла на Регламент №1072/2009. Твърди
се, че за шофьорите, изпълняващи международни курсове, гарантиран от закона е само
минималният размер на командировъчните пари от 27 евро при единична езда и 21
евро на ден при двойна езда, предвиден в Приложение № 3 към чл.31, ал.1 от НСКСЧ
(в този смисъл са решение № 406 от 7.04.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1916/2005 г., Ill г.
о., ГК, решение № 753 от 29.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1283/2010 г., IV г. о., ГК и
много други). Няма пречка работодателят да определи размер на командировъчните
пари по - висок от минималния -чл.228, ал.2 от КТ и чл.31, ал.6 от НСКСЧ. В този
случай обаче се налага съответният акт на работодателя, с който е разпоредено
3
изплащането на този по-висок размер - например сключения индивидуален трудов
договор, заповед на работодателя, вътрешни правила на предприятието или др., да бъде
тълкуван от гледна точка на това дали за работника се поражда субективното право да
получава командировъчни пари в увеличен размер или пък определянето на този
размер е оставено в дискрецията на работодателя по начин, че последният може по
всяко време да промени решението си и да намали изплащания размер на
командировъчните. Изтъква се, че Директива 96/71/ЕО е транспонирана в
националното ни законодателство с приемането на чл.121а от КТ (нов - ДВ, бр. 105 от
2016 г., в сила от 30.12.2016 г.). , т.е. след процесния период на командироване на
ищеца. Според чл.288, & 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз
/ДФЕС/ директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден
резултат от държавите-членки, до която е адресиран, като оставя на националните
власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Тази
характеристика на директивата по дефиниция изключва нейния директен ефект, тъй
като тя се нуждае от национален правоприлагащ акт, за да произведе пълен правен
ефект. Приема се, че ищецът не може да се позовава на разпоредби от Директива
96/71/ЕО в спора си със своя работодател. Транспонираното въз основа на директивата
национално законодателство, в релевантната за спора част - чл.121а от КТ, няма
обратно действие и е в сила от 30.12.2016 г., поради което не урежда отношенията
между страните през процесния период - от 31.08.2014 г. до 23.10.2014 г.
Изтъква се, че разпоредбата на чл.121, ал.3 от КТ /отм./ е предвиждала, че когато
срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава -
членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария е по-дълъг
от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите
минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите,
изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. В същото време в т.16
/отм., в сила от 30.12.2016г./ от & 1 на ДР на КТ се е съдържала и легалната дефиниция
на понятието „командироване по смисъла на чл. 121, ал. 3“, според която то съставлява
изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните поради
изпращане за същата или на друга работа в друга държава - членка на Европейския
съюз, в друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство, или в Конфедерация Швейцария при условия на работа, съизмерими със
стандарта на приемащата държава, но не по-неблагоприятни от минималните
установени в нея. Приема се, че разпоредбата на чл.121, ал.З от КТ/ отм./, доколкото е в
смисъл, близък до текстовете на Директива 96/71, следва да бъде тълкувана съгласно
принципа на т.нар. съответстващо тълкуване, според който националните съдилища на
държавите-членки са длъжни да тълкуват вътрешното си право в светлината на целите
и формулировките на съответната директива (в този смисъл е решението на СЕС от
10.04.1983 г. по дело С-14/83). Следва да се припомни, че решенията на Съда на
Европейския съюз имат задължителна сила относно тълкуването на правото на ЕС -
чл.267 от ДФЕС и чл.633 от ГПК. По отношение на услугите в сферата на транспорта
разпоредбата на чл.1, & 2 от Директива 96/71 изрично изключва от своето приложно
поле единствено предприятията от търговския флот по отношение на моряшкият им
състав. Изтъква се, че доколкото липсва подобна норма и по отношение на наземния
международен транспорт и в частност автомобилния такъв, последният принципно би
могъл да попадне в приложното поле на Директива 96/ 71. Приложението на
директивата спрямо командироването на шофьорите от автомобилните превози обаче
не е безусловно и зависи преди всичко от вида на извършваните транспортни услуги.
Според дефиницията по чл.2, т.6 от Регламент № 1072/ 2009 понятието „каботажни
превози" означава вътрешен превоз за чужда сметка или срещу възнаграждение,
извършван временно в приемаща държава-членка в съответствие с посочения
регламент. Изтъква се, че в исковата молба ищецът никъде не сочи да е извършвал
само каботажни превози, а напротив, от негови твърдения и представеното съдебно
4
решение на ВКС се установява, че ищецът е осъществил превоз от Германия до
Великобритания и обратно като в последната страна е разтоварвал превозваните стоки
и е напускал територията й без да е извършвал вътрешни превози след разтоварването
(каботажни превози) в позволения едноседмичен срок по чл.8, & 2 от посочения
регламент. Изтъква се, че както германското, така и британското трудово
законодателство не съставлява приложим материален закон, за да може с него да се
обоснове дължимостта на трудово възнаграждение за периода на командироването в
минималните размери, установени в тях, като разпоредбата на чл.10, ал.4 от КТ не
намира приложение, доколкото в ЕС приложимото право по отношенията на
договорите, включително трудовите такива, се урежда пряко от Регламент Рим I.
Разпоредбата на чл.8, & 1 от същия предвижда, че индивидуалният трудов договор се
урежда от правото, избрано от страните в съответствие с член 3. Въпреки това този
избор не може да води до лишаване на работника от защитата, предоставяна му от
разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение съгласно правото,
което при липса на избор би било приложимо съгласно параграфи 2,3 и 4 от
разпоредбата на чл.8. Изтъква се, че в сключения между страните трудов договор, те са
избрали като приложим материален закон Кодекса на труда и нормативните актове на
българското законодателство, като българският закон би бил приложим и в случай, че
такъв избор не е налице. Приема се, че в случая не е налице никоя от хипотезите на
чл.8, & 2, 3 или 4 от Регламент Рим I, чрез които да може да се обоснове приложение
на материален закон, различен от българския, и конкретно на германското или
британското трудово законодателство (вж. решение на СЕС от 15.03.2011 г. по дело С-
29/10, касаещо определяне на държавата, на чиято територия работникът, също
международен шофьор на товарен автомобил, обичайно полага своя труд - чл.8, & 2 от
Регламент Рим I). Изтъква се, че ищецът след като е работил същата работа при друг
работодател, доброволно и знаейки всички детайли и нормативи във връзка с
извършваната работа, депозира молба си за започване на работа във фирмата, като през
цялото действие на трудовия си договор не е депозирал каквито и да е оплаквания,
предложения, искания в насока промяна на договора, като и след работата му в
ответната фирма, той започва доброволно аналогична работа, която осъществява при
същите условия на работно време, заплащане и почивки. Изтъква се, че представеното
с исковата молба Решение на СЕ от 20.12.2017г. по дело С-102 относно ползването на
нормална седмична почивка в превозното средство е постановено години след работата
на ищеца при ответника, като следва да се обърне внимание на констатациите в
мотивите на същото относно първия разглеждан въпрос в абзац 47, в който изрично е
посочено, че Регламент №561/2006 не съдържа нито една разпоредба, която да урежда
изрично начина, по който водачът на превозното средство трябва да ползва
нормалните седмични почивки, което е наложило и искането за тълкуване, което е
сторено по прилагането на регламента по този въпрос, считано от датата на
постановяване на решението.
Съдът, като съобрази дадените от въззивната инстанция задължителни указания,
обективирани в Решение № 74/25.01.2023 г., постановено по в.гр.д. № 1756/2022 г. по
описа на Окръжен съд – Варна, в което е прието, че в производството по гр.д. №
16973/2019 г. е приет за окончателен проект за доклад на делото с правилна правна
квалификация на предявените искове, респ. страните са ангажирали доказателства по
същите, а с решението съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл. 128, ал. 2 КТ,
намира, че следва да се ползва от събраните доказателства в производството по гр.д. №
16973/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, приобщено към настоящото дело. В
този смисъл като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът намира за
установено следното:
Приобщени към доказателствения материал са следните писмени доказателства:
Трудов договор № 25/27.08.2014 г.,Уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ до НАП;
Длъжностна характеристика на длъжността Шофьор международни превози, заемащ
5
длъжността Б. П. З.;Заповед № 26/29.08.2014 г. от В.С.В. за командироване на Б. П. З.:
„До Германия/ С маршрут: България - Германия - Англия -Германия - България, За
срок от 120 дни, сч. от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г.; Заповед № 33/23.10.2014 г. от
В.С.В. за прекратяване на трудовото правоотношение с Б. П. З.; Писмо изх. №
34/29.10.2014 г. от управителя на ЕТ „В.В." до Б. З.; Писмо от 10.11.2014 г. от Б. З. до
управителя на ЕТ „В.В."; Писмо изх. № 34/20.11.2014 г. от управителя на ЕТ „В.В." до
Б. П. с 4 бр. Приложения /копия/: Изх. превод /служебен аванс/ от 18.09.2014 г. за
сумата от 200.00 лв. на получател Б. П. З. с наредител ЕТ „В.В."; Изх. превод
/служебен аванс/ от 01.10.2014 г. за сумата от 200.00 лв. и заплата за месец август 2014
г. за сумата 31.36 лв. на получател Б. П. З. от наредител ЕТ „В.В."; Изх. превод
/служебен аванс/ от 10.10.2014 г. за сумата от 200.00 лв. на получател Б. П. З. от
наредител ЕТ „В.В."; Изх. превод от 20.10.2014 г. /заплата за месец септември 2014 г./
за сумата от 329.24 лв. на получател Б. П. З. от наредител ЕТ „В.В."; Изх. превод от
20.11.2014 г. /заплата за месец октомври 2014 г./ за сумата 279.35 лв. на получател Б. П.
З. от наредител ЕТ „В.В."; Разходен касов ордер за сумата от 112.00 лв., платени от ЕТ
„В.В." на Б. З. за командировка; Разходен касов ордер за сумата от 500.00 евро, платени
от ЕТ „В.В." на Б. З. за командировка; Банков превод за 100.00 евро по сметка от
16.10.2014 г. с вносител ЕТ „В.В." в полза на Б. З.; Справка за начислени и изплатени
средства на Б. П. З., Анекс № 7 с превод на български език; Invoise № SI1401005 от
02.09.2014 г. и платени 52.46 евро от Б. З.; CMR за транспорт № 400729/16.10.2014 г.;
Информация за минималните ставки, работно време и отпуски в страните от ЕС и ЕИП
за 2014 и 2015 г. - ИА „Главна инспекция по труда"; Покана до В. В. - 20.07.2016 г.,
Протокол от о.с.з. на 05.06.2017г. на PC-Нови пазар, Решение № 298/09.01.2019год. по
гр.д. №2180/2018г. ВКС, IV г.о., Дело С-394/92 на Съда на Европа за определяне на
работното време в транспорта Дело С-102/16 на Съда на Европа за забрана за ползване
на нормална почивка в превозното средство, Копие от ССчЕ по гр.д. № 1 / 2017 г. по
писа на PC- Нови пазар, Копия от нотариално заверено пълномощно и Удостоверение
за семейно положение - доказателства за представителна власт, трудова книжка серия
№ 074808 на Б. З. – 4 стр., Справка от НАП за периода от 27.08.2014 г. до 20.12.2017 г.,
справка за актуално състояние на трудовите договори на ищеца към дата 28.10.2016 г.
– 5 стр., справка за социално осигуряване – актуално състояние – 2 стр., срочен трудов
договор на немски език и превод на същия от датата 24.06.2016 г.банково извлечение
на немски език, извлечение от история на сметка на ЕКСПРЕСБАНК от дата
01.12.2014 г. – 6 стр., извадка на Виваком за телефонни разговори, извадка на документ
от 18.09.2014 г., 6 стр. извлечение от интернет за обява на ЕТ – В.В., Обяснения от
ЕТ“В.В.“ гр.Нови пазар № 64-00-10-364#2/17.09.2020 г., оригинал на ЧМР от
16.10.2014 г.
Безспорно между страните е, а и се установява от горепосочените писмени
доказателства, че ищецът Б. П. З. е бил в трудови правоотношения с ответника ЕТ
„В.В.“, като е изпълнявал длъжността „водач на товарен автомобил“, изпълняващ
курсове, както в Република България, така и в чужбина, назначен трудов договор № 25
от 27.08.2014 г., считано от 28.08.2014 г., с уговорено трудово възнаграждение от 420
лв., като трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 33 от 23.10.2014 г.
По делото е представена Заповед № 26/29.08.2014 г., с която ответникът
командирова ищеца до Германия с маршрут България-Германия-Англия-Германия-
България за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., със задача
„международен превоз на товари“. Приложена по делото е и международна
товарителница CMR/ЧМР/, издадена от ответника на 16.10.2014г. (без надлежен
превод на български език).
По искане на ищеца е допуснато изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза.
В заключението си вещото лице посочва, че експертизата е изготвена на базата на
изходната информация, предоставена от ищеца, материалите, приложени по гр. д. №
16973/2019 г. на Районен съд - Варна, разпоредбите на Кодекс на труда, Наредба за
6
структурата и организацията на работната заплата, Наредба за организацията на
работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния
транспорт, както и информация за минималните ставки, работното време и отпуски в
страните от ЕС и ЕИП за 2014 г. и 2015 г. Въз основа на наличната информация, която
според вещото лице не е достатъчна, за да отговори категорично и обосновано на
поставената в ССчЕ задача, а именно заключението да бъде изготвено на база на
представените ЧМР за извършените курсове, тъй като е налично само едно ЧМР,
вещото лице приема, че общият брой дни в командировка от 31.08.2014 г. до 23.10.2014
г. са 54 дни. На база информацията от „Информация за минималните ставки, работното
време и отпуски в страните от ЕС и ЕИП за 2014 г и 2015 г.“ вещото лице изчислява, че
броят работни часове за този период е: За Германия - 40 часа седмично - 54 дни / 7 дни
х 40 часа = 308.57 работни часа. За Великобритания - 48 седмично - 54 дни / 7 дни х 48
часа = 370.29 работни часа. Вещото лице изчислява, че часовите ставки са както
следва: За Германия - по колективен трудов договор - 12.32 Евро/час, а за
Великобритания - по 9 паунда/час. На база тези данни вещото лице изчислява, че
дължимите суми за трудовото възнаграждение на ищеца биха били: За Германия -
308.57 часа х 12.32 Евро - 3 801,58 евро х 1.95583 = 7 435,24 лв., а за Великобритания
370.29 часа х 9 паунда = 3 332,61 паунда х 2.28051= 7 600,05 лв.
Ищецът в настоящото производство е предявеил искове с правно основание чл.
128 КТ и чл. 86 ЗЗД срещу своя работодател ЕТ „В.В.“ за заплащане на трудово
възнаграждение за периода от 31.08.2014 г. до 23.10.2014 г. съобразно правилото на чл.
121, ал. 3 КТ (отм.), като с Решение № 298/09.01.2019 г., постановено по гр.д. №
2180/2018 г. на ВКС, IV г.о., В. С. В., извършващ търговия под фирмата ЕТ „В.В.“, е
осъден да заплати на Борислав П. З. сумата 6254,16 лв. на основание чл. 128 КТ със
законната лихва от предявяването на иска 10.10.2016 г., както и мораторна лихва и
разноски за всички съдебни инстанции. Прието е, че относно трудовото
правоотношение на ищеца приложение намира Директива 96/71 в съображение 17. от
преамбюла на Регламент № 1072/2009, както и режимът на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.)
При така установени правнорелевантни факти съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявените искове са с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр – за
установяване на дискриминационно третиране на ищеца и чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр
– за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбите на чл. 4, ал. 2 и 3 от ЗЗДискр пряка дискриминация е
всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на пол, раса, народност,
етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в
международен договор, по който Република България е страна, отколкото се третира,
било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства, а непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на
същите тези признаци, или на лица, които, без да са носители на такъв признак,
съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в
особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрална разпоредба,
критерий или практика.
Ищецът извежда твърденията си за проявено спрямо него дискриминационно
отношение по защитения от чл. 4 ЗЗДискр признак „гражданство“, доколкото твърди
по-неблагоприятно третиране спрямо изпълняващите подобни на неговите трудови
функции – граждани на други държави от ЕС. Наличието на дискриминация се
преценява чрез сравнение с начина на третиране на друго лице, намиращо се при
сравними сходни обстоятелства. Несъмнено наличието на „сравними сходни
обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца,
7
т.е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. Пряка
дискриминация, чрез неравно третиране съставлява по-неблагоприятно такова в
сравнение с това на друго лице при сходни обстоятелства, т.е. в настоящия случай
сравнението трябва да е с другите лица, работещи в предприетието на ответника с
гражданство от държави от ЕС, изпълняващи дейност по управелние на товарни
автомобили извън пределите на Република България и по-точно до Германия,
Великобритания и Белгия.
В настоящия случай не се установява ответникът да е третирал ищеца по-
неблагоприятно на основата на гражданство или някой от горепосочените признаци, в
сравнение с другите лица, работещи при него в периода, в който е работил и ищецът.
Не се твърди, респ. не се и доказа, че при ответника изпълняват трудова функция
граждани на други държави, които да са били предоставени по-добри условия от тези
на ищеца при изпълняване на сходни с неговите дейности. Няма данни, че при
заплащането на трудовите възнаграждения, така и при начисляването на
командировъчни разходи, ответното дружество да е подхождало спрямо работещите
при него шофьори, осъществяващи международни превози и командировани за период
по-дълъг от 30 дни извън страната, по различен начин. Няма данни също така при
осигуряване на другите условия на труд - почивки, отпуски и др. ответникът да е
третирал ищеца по- неблагоприятно от останалите си работници. Условията на работа,
както и правата и задълженията на страните по трудовото правоотношение са уредени
от клаузите на трудовия договор, длъжностната характеристика и законовите норми,
приложими за България. При сключването на трудовия договор ищецът е бил запознат
с размера на трудовото си възнаграждение, както и с всички останали условия на
работа, и няма данни те да са били по-неблагоприятни за него, в сравнение с
останалите работници на ответника.
Обстоятелството, че ответникът при начисляване на дължащото се на ищеца
трудово възнаграждение или друго вземане на основание трудовия му договор
незаконосъобразно не е приложил разпоредбата на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.), която
предвижда, че когато срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в
друга държава - членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по
Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация
Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на
командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за
работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата
държава, не означава автоматично, че е налице дискриминация по смисъла на чл. 4 от
Закона за защита от дискриминация. Неизпълнението на законовата разпоредба на чл.
121, ал. 3 КТ (отм.) от страна на работодателя е основание ищецът да предяви
претенции към работодателя за заплащането на дължащото му се трудово
възнаграждение на основание чл. 128 КТ, което той е сторил и с Решение №
298/09.01.2019 г., постановено по гр.д. № 2180/2018 г. на ВКС, IV г.о. искът му е
уважен, като работодателят е бил осъден да заплати на ищеца трудово възнаграждение
за престирания труд по трудовото правоотношение по процесния трудов договор в
размер на 6254,16 лв. Ищецът не може да претендира, че ответникът е подходил към
него дискриминационно в сравнение с работещи при други работодатели в чужбина,
защото в сравнение с тях той не се намира при сравними сходни обстоятелства по
смисъла на Закона за защита от дискриминация. Общоизвестен факт е, че работещите в
почти всички държави от Европейски съюз получават значително по-високи
възнаграждения от работещите в Република България или при български работодатели,
но това не може да бъде определено като дискриминация от страна на работодателите.
Предвид гореизложеното съдът счита, че предявените от ищеца обективно
съединени искове са неоснователни, доколкото не се доказа по делото, че
работодателят е осъществил спрямо ищеца твърдяното от него дискриминационно
деяние, поради което и за ищеца не е възникнало и правото да получи обезщетение за
8
претендираните имуществени и неимуществени вреди от противоправно
дискриминационно поведение на работодателя му. В този смисъл предявените искове с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и 3 ЗЗДискр следва да бъдат отхвърлени изцяло.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника
следва да бъдат присъдени сторените от него съдебни разноски, съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК, в размер на сумата от 3500 лв., представляваща
заплатено адвокатско възнаграждение, която сума е под минимума, предвиден в чл. 7,
ал. 2, т. 3, вр. чл. 2, ал. 4 и 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Районен съд – Варна
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Б. П. З., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул.
„***, срещу ЕТ „В.В.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, искове с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и 3 ЗЗДискр за установяване на нарушението на
правата по член 121, ал. 3 от КТ (отм.), уреждащи равенство в третирането при
заплащането на командировъчни пари при командироването му със Заповед № 26 от
29.08.2014 г. със задача за извършване на международен превоз на стоки до Германия,
с маршрут: България - Германия - Англия - Германия - България за срок от 120 дни,
считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., с което е осъществил дискриминация спрямо
него, за заплащане на сумата от 27 501,18 лв., предсталвяваща обезщетение за
претърпени от ищеца имуществени вреди от по-неблагоприятното му третиране като
български гражданин спрямо гражданите на другите държави, където е извършвал
дейност, изразяващо се в размера на следващи му се командировъчни пари и заплати,
които е следвало да бъдат, но не са били начислени и изплатени в нарушение на закона
- чл. 121, ал. 3 от КТ (отм.) и за заплащане на сумата от 15 000 лв., предсталвяваща
обезщетение на претърпени от него неимуществени вреди от по-неблагоприятното му
третиране като български гражданин спрямо гражданите на другите държави, където е
извършвал дейност, изразяващи се в претърпени от ищеца болки и страдания, породени
от осъществената спрямо него дискриминация.
ОСЪЖДА Б. П. З., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „***, да заплати на
ЕТ „В.В.“, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, сумата от 3500 лв.
(три хиляди и петстотин лева), представляваща сторени съдебни разноски на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Варна в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9