РЕШЕНИЕ
№
гр.София, 2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, III
въззивен състав в публично съдебно заседание на осми
май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТИНКА К.А
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
с участието на секретаря Нели Драндарова и в присъствието
на прокурора Борис Балев, разгледа
докладваното от съдия Тодорова ВНОХД № 5582/2018г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI НПК.
Образувано
е по постъпили въззивни жалби от защитниците на подсъдимите Д.Е.Т. и Д.Х.Б.
срещу присъда, постановена на 11.01.2018
г. по н.о.х.д. №15713/2013г. по описа на СРС, НО, 18-ти състав, с която:
– подсъдимият Б. е признат за
виновен по обвинението му по чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК и е осъден на наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е
отложено за срок от 5 години, считано от влизане на присъдата в сила.
– подсъдимият Т. е признат за виновен по
обвинението й по чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК вр. чл.
63 НК и е осъден на 9 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено
за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в сила, на основание чл.
69, ал. 1 вр. с ал. 66, ал. 1 от НК.
– подсъдимият
Д.И.М. е признат за виновен по обвинението му по чл. 198, ал. 1 вр. с чл. 20,
ал. 2, вр. с ал. 1 от НК вр. чл. 63 НК и е осъден на 9 месеца лишаване от
свобода, чието изпълнение е отложено за срок от 3 години от влизане на
присъдата в сила на основание чл. 69, ал.1, вр. с чл. 66, ал. 1 от НК.
Със
същата присъда на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД подсъдимите са осъдени да заплатят
солидарно на гражданския ищец Н.И.Н. сумата от 60 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законна лихва, считано
от 18.09.2011 г. до окончателното изплащане на сумата.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно
сумата от 50 лева, държавна такса върху уважения размер на гражданския иск,
както и 5 лева държавна такса за издаване на изпълнителен лист.
В
жалбата и допълнението към нея, депозирани от защитника на подс. Д.Е.Т., се
твърди, че присъдата, в частта, с която подсъдимият Т. е осъден, е неправилна и
се иска нейната отмяна с постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде
признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение. Излагат се доводи, че
необосновано районният съд не е дал вяра на показанията на св. В.Л. от
съдебното следствие, а е кредитирал показанията му дадени в хода на досъдебното
производство, въпреки че разпитът е бил извършен в нарушение на процесуалния
закон. Оспорва се и датата на инкриминираното деяние, като се обръща внимание,
че тя е 13.09.2011 г. според показанията на св. Л., който изхожда от спомените
за рождения ден на майката на един от подсъдимите, както и от това, че
училищната ваканция все още не е била приключила. На второ място се поддържа,
че е налице неяснота относно точното място на нападението, като самият
пострадал е дал противоречиви данни в тази насока. Изтъква се несъответствието
и относно броя на нападателите. Излагат се доводи, че несъответствията и
неизяснените обстоятелства около инцидента са толкова сериозни, че се поставя
въпросът дали пострадалият и св. Л. разказват за един и същ случай. Прави се
искане да бъдат събрани допълнителни доказателства от общинската администрация
на СО – район „Младост“ – карта, от която да е видно разположението на
метростанцията на „Младост 1“, бул. „Йерусалим“ и блок №3, както и намиращите
се в близост спирки на обществения транспорт, както и да бъде допуснат до
разпит като свидетел бащата на В.И.Л. за изясняване на обстоятелствата около
събирането на показанията на сина му от разследващия орган.
В
жалбата и допълнението към нея, депозирани от подс. Д.Х.Б. чрез упълномощения
му защитник, също се иска отмяна на атакуваната присъда и постановяване на
нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по повдигнатото
му обвинение. Твърди се, че присъдата е необоснована, постановена в нарушение
на материалния закон, при допускане на съществени процесуални нарушения и е
явно несправедлива. Излагат се доводи, че не е доказано по несъмнен начин
подсъдимият да е участвал в извършването на престъплението, като се подчертава,
че пострадалият не е разпознал подсъдимия, който не е бил на твърдяното
местопрестъпление. Изтъква се, че по несъмнен начин не е доказано и времето на
престъплението. Не се правят искания за събиране на нови доказателства.
В закрито заседание по реда на чл. 327 НПК въззивният
съдебен състав е приел, че за разкриването на обективната истина по делото не се налага разпит на
подсъдимите и вещи лица. Същевременно е преценил, че на подс. Т. следва да бъде
дадена ефективна възможност да обоснове възраженията си, изложени в жалбата,
поради което е уважил доказателствените искания на неговия защитник за събиране
на гласни и писмени доказателства.
В откритото съдебно заседание пред въззивната
инстанция подсъдимият Д.Т., подсъдимият Д.Б. и защитниците им поддържат
въззивните жалби и молят да бъдат уважени. Подсъдимият Д.И.М., нередовно
призован, не се явява. Спрямо него въззивният съд е дал ход на делото по реда
на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ от НПК, тъй като e установено, че е напуснал
страната, а местонахождението му в чужбина е неизвестно, като същевременно
отсъствието му не възпрепятства правилното решаване на делото. Същевременно
защитникът на подс. Д.М. се възползва от
законовата възможност на чл. 320, ал. 6 от НПК и се присъединява към въззивните
жалби на другите двама подсъдими. Подсъдимият Т., защитникът му и защитникът на
подс. М. искат прекратяване на наказателното производство поради изтекла
давност за наказателно преследване.
В проведеното въззивно съдебно следствие е разпитан
св. И.Л. и са приобщени по реда на чл. 283 НПК писмени доказателства – писмо от
Столична община, район „Младост“ с приложена схема на входовете и изходите на
метростанция „Младост 1“ и карта на спирките в близост.
В хода по същество прокурорът при СГП намира искането
за прекратяване на наказателното производство на посочените основания за
неоснователно. Сочи, че с оглед наказуемостта за инкриминираното деяние с
правна квалификация по чл. 198 от НК съгласно чл. 80, ал. 1, т. 3 НК абсолютният
давностен срок за това престъпление е 15 години. На следващо място счита, че
въззивните жалби са неоснователни и необосновани. Изтъква, че доказателствената
съвкупност е непротиворечива и по категоричен начин установява извършеното
деяние и авторството на тримата подсъдими. Поддържа, че присъдата на СРС е
правилна, тъй като кореспондира на събраните по делото доказателства, които
изцяло подкрепят обвинителната теза. Намира, че липсват допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяна на съдебния акт, а
наложените наказания оценява като справедливи. Поради това моли
първоинстанционната присъдата да бъде потвърдена.
Защитникът
на подс. Т. моли жалбата да бъде уважена по изложените в нея и допълнението съображения.
Наред с това моли наказателното производство да бъде прекратено по отношение на
неговия подзащитен, като се позовава на института на давността и поддържа, че
са налице предпоставките на чл. 80, ал. 2 вр. с чл. 63 от НК.
Защитникът на подс. Б. поддържа
становището си, изложено в депозираното допълнително изложение към жалбата,
пледира за оправдателна присъда.
Защитникът на подс. Д.М. излага становище, че по отношение на
подзащитния й също са налице предпоставките за прекратяването на наказателното
производство предвид редукцията на наказанието за престъплението, която
определя и съответния давностен срок за непълнолетните извършители.
Подсъдимият Б. моли да бъде оправдан, алтернативно
настоява за по-леко наказание.
Подсъдимият Т. поддържа изложеното от защитника
му и изразява желание обжалваната присъда да бъде отменена.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства, доводите и възраженията на страните и като извърши цялостна
служебна проверка на атакувания съдебен акт
съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намери за установено следното.
Първият въпрос, който въззивният съд следва да
разгледа, е този, свързан с възможността наказателното преследване да продължи
срещу двамата подсъдими, които са обвинени за извършване на престъплението като
непълнолетни – подсъдимите М. и Т..
Видно от процесуалната позиция на защитниците на
двамата подсъдими и на подс. Т., наказателното производство следва да бъде
прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК поради изтекла давност.
Въззивният съд намира искането за
основателно по следните съображение.
На основание от чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80 НК
държавните органи на наказателния процес следва да осъществяват правомощията си
по преследване и решаване на въпроса за наличието на основание за съответната
форма на държавна принуда – наказание в случай на признаване на подсъдимия за
виновен или принудителна медицинска мярка, ако субектът на престъплението е
невменяем, в определени срокове. Давността влияе именно на реализиране на
правните последици от престъплението/общественоопасното деяние, осъществило от
обективна страна състав на престъпление, тъй като представлява процесуална
преграда срещу наказателната дейност на съответните органи на властта при
изтичане на определен в НК срок. Продължителността на този срок е оценена от
вложената в института законодателна целесъобразност като забава, която
обезсмисля държавната принуда, защото принудата се е отдалечила прекомерно от
своето основание и от пригодността да постигне целения ефект. Целта на
наказанието е постигане на генералната и индивидуалната превенция, доколкото
със съдебното решение се обявява на всички, че има наказателноправна реакция на
компетентните органи на факта на извършеното общественоопасно деяние и са
предприети мерки за неутрализиране на обществената му опасност.
В процесния случай подсъдимите са обвинение за
извършено престъпление на 18.09.2011 г. по чл. 198, ал. 1, вр.чл. 20, ал. 2 от НК. Поначало за това престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода за
срок от 3 до 10 години, поради което абсолютният давностен срок за провеждане на
наказателно преследване се определя на основание чл. 81, ал. 3 вр. 80, ал. 1,
т. 3 НК и е с продължителност 15 години. Това е и срокът, в който е допустимо
провеждането на наказателното преследване спрямо подс. Д.Х.Б., който е навършил
пълнолетие към датата на инкриминираното деяние.
Другите
двама подсъдими Д.Е.Т. и Д.И.М. обаче към датата на инкриминираното деяние са били
непълнолетни, поради което и законосъобразно в правната квалификация на
обвинението им в обвинителния акт е включена предвидената редукция
на наказанието за случаите, в които престъплението е било извършено от
непълнолетни извършители – по чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК. Това означава, че
максималното наказание, което може да бъде наложено на непълнолетни подсъдими
за престъпление по чл. 198, ал. 1 НК е три години лишаване от свобода. В чл. 80, ал. 2 НК изрично е предвидено, че давностните
срокове по предходната алинея за престъпления, извършени от непълнолетни, се
определят, след като се съобрази заменяването на наказанията по чл. 63 НК.
При това положение абсолютният давностен срок, в който е допустимо да бъде
извършвано наказателното преследване, независимо от неговото спиране или
прекъсване, срещу непълнолетни подсъдими за инкриминираното престъпление се определя
при условията на чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 4 от НК и
възлиза на 7 години и 6 месеца. Това означава, че за деяние по чл. 198, ал. 1 НК, извършено на 18.09.2011 г., абсолютният давностен срок изтича на 18.03.2019
г.
Изложените съображения са достатъчни, за да се приеме, че са налице
основанията на чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК за отмяна на присъдата в частта
относно произнасянето по наказателната отговорност на подсъдимите Т. и М. и за прекратяване на наказателното
производство спрямо тях. Доколкото обаче в
първоинстанционното производство е приет граждански иск срещу тримата подсъдими
солидарно, чието фактическо основание е деянието, предмет на обвинението,
въззивният съд извърши цялостна проверка за обоснованост на фактическите
обстоятелства, установени от първостепенния съд.
За да постанови присъдата,
първоинстанционният съд е събрал непосредствено относимите към предмета на
делото доказателства и доказателствени средства чрез показанията на свидетелите
Н.Н. (частично), дадени в хода на съдебното следствие (л. 67 – л. 68, съд. д.),
както и депозираните в хода на досъдебното производство и приобщени в цялост по
реда на чл. 281, ал. 4 вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 11, д. пл.); С.В., И.В.,
дадени в хода на съдебното следствие (л. 69 – л. 70, съд. д.), както и
депозираните в хода на досъдебното производство и приобщени в цялост по реда на
чл. 281, ал. 4, вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 56 и л. 48, д.пр.); В.Л.
(частично), депозирани в съдебно следствие (л. 70 – л. 72, съд. д), както и
депозираните в хода на досъдебното производство и приобщени в цялост по реда на
чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК (л. 52, д. пр); Л.К., дадени в хода
на съдебното производство (л. 114, съд. д.), както и депозираните в хода на
досъдебното производство и приобщени в цялост по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал.
1, т. 2 НПК (л. 43, д. пр); С.Р., дадени в хода на съдебното следствие (л. 114
– л. 115, съд. д.), както и депозираните в хода на досъдебното производство и
приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 вр. с ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК (л. 56, д.
пр.); заключенията на първоначалната и повторната съдебнооценителна експертизи,
комплексните съдебнопсипатрично-психологични експертизи – за В.Л. (л. 90, д.
пр.), за С.В. (л. 99, д. пр.), за Д.Е.Т. (л. 108, д. пр.), за Д.И.М. (л. 154,
д. пр.), писмените доказателства – справка от „Мобилтел“ АД, протокол за доброволно
предаване, заложен билет № 9967, характеристика от ИДПС за В. Л., справка от
ИДПС за Д.М., разписка от 13.01.2012 г. за връщане на мобилния телефон на св. Н..
За да
предостави пълноценна възможност на защитата да ангажира доказателства, във
въззивното съдебно следствие са събрани показанията на св. И.Л., баща на основния свидетел на обвинението св. В.Л., както и
писмени доказателства – писмо от Столична община, район „Младост“ с приложена
схема на входовете и изходите на метростанция „Младост 1“ и карта на спирките в
близост, които не налагат съществени корекции на възприетата фактология.
Въззивният съд установи, че обосновано районният
съд е приел, че през септември 2011 г. подсъдимите Д.М., на възраст 17 години и 8 месеца, Д.Т., на възраст 16 години и 11 месеца, Д.Б., на възраст 18 години и 8 месеца, и
св. В.Л., на възраст 16 години и 8 месеца, били
приятели и живеели в един квартал на гр. София.
На 18.09.2011 г. тримата
подсъдими и св. В.Л. *** и решили да отидат пеша до ж.к.
„Студентски град“.
След като
прекарали известно време в ж.к. „Студентски град“, около 3:00 часа, подсъдимите
М., Т., Б. и св. Л. *** през ж.к. „Младост 1“. Минали по ул. „Йерусалим“ в
посока бул. „Цариградско шосе“. По същото време св. Н.Н. се
прибирал с такси към дома си в ж.к. „Младост 1“ също от ж.к. „Студентски град“,
където бил на рожден ден на свой приятел. Св. Н., роден 1978 г., слязъл от таксиметровия автомобил до метростанция
„Младост 1“ и тръгнал пеша по ул. Йерусалим“ в
посока бул. „Цариградско шосе“. Бил със слушалки
на ушите и слушал музика от телефона си. След като св. Н. бил
забелязан от подсъдимите и св. В.Л., подс. Б. и св. Л.
избързали и го подминали, а подсъдимите М. и Т. останали зад гърба му.
Около 3:30 часа, когато стигнали пред вх. „А“ на бл. 3 в ж.к. „Младост 1“,
тримата подсъдими и св. В.Л. нападнали св. Нефитов, за да му вземат раницата. Нанесли
му удари с крака и ръце, в резултат на което го съборили на земята. Св. Н. се опитвал
да се предпази с ръце от ударите, поради което не държал здраво раницата. Подсъдимите
Т. и Б. успели да я вземат и изсипали съдържанието й на земята. В това време
подс. Д.М. продължил да удря св. Н.. Подсъдимите взели мобилния му телефон
марка „Нокиа“, модел „С3-01“ с ИМЕИ 357019045025359, на стойност 294,67 лева, както
и сумата от 60 лева.
След това тримата подсъдими и св. В.Л. бързо се отдалечили от мястото,
на което бил нанесен побоят. Впоследствие подс. Д.М., в присъствието на подс. Т.
и св. Л., продал телефона за сумата от 80 лева на св. С.Р., който го купил за своя
приятел С.В., непълнолетен. Подс. М. предупредил св. В., че телефонът е краден и
ако стане нещо, да не споменава в полицията откъде го има. По-късно телефонът
бил заложен в „У. з. к.“ ЕООД от майката на св. В.– И.В..
В
хода на започналото разследване мобилният телефон бил доброволно предаден от
служител на заложната къща и върнат на св. Н. на 13.01.2012 г.
И
тримата подсъдими не са осъждани. Непълнолетните Т. и М. не са били на отчет в „Детска педагогическа
стая“ и спрямо тях не са били налагани възпитателни мерки по ЗБППМН. И двамата
били психично здрави, могли да разбират свойството и значението на извършеното
и да ръководят постъпките си. Поведението на Д.М. било свързано с недооценяване
на последиците и свойствената за възрастта му тогава незрялост при осмисляне на
обществените норми. Подс. Д.Т. бил достигнал интелектуално равнище и социална
зрялост, които му позволявали да направи адекватна оценка относно запретеността
и наказуемостта на нападението, в
което участвал.
Възприетата от въззивния съд фактическа обстановка
по делото кореспондира с тази установена и от първостепенния съд по отношение
на съществените обстоятелства от предмета на обвинението. Въззивният съд изключи единствено констатациите
за предварително формирано намерение за извършване на грабеж, тъй като почиват единствено
на показания, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, които ако не намират
опора в други несъмнени доказателства, не представляват пълноценни
доказателства, достатъчни за утежняването на положението на подсъдимите.
Основните доказателства, които имат съществен
принос за правилното изясняване на делото са показанията на свидетелите
очевидци – св. Н. и св. В.Л., както и писменото доказателство за
залагане на телефона, отнет от св. Н..
По отношение на факта на
извършеното нападение над св. Н. и отнетите му вещи по делото не са налице
противоречиви доказателства. Тези обстоятелства се изясняват в пълнота от
показанията на св. Н., които не се опровергават от никакви други доказателства.
Правилно районният съд е констатирал, че свидетелят добросъвестно описва в
хронологическа последователност събитието, като показанията му не съдържат
вътрешни противоречия, напротив – логически устойчиви са и хомогенни. Видно е,
че свидетелят не демонстрира склонност към преувеличаване, като не съобщава
повече обстоятелства от действително възприетите. В показанията си той описва
времето и маршрута, по който се е движел, който кореспондира на приобщената схема на входовете
и изходите на метростанция „Младост 1“ и на картата на разположените спирки в
близост до метростанцията. Св. Н. съобщава достатъчно
конкретно и действията на нападателите, както и отнетите му вещи – мобилен
телефон “Нокиа” и пари – 60 лв. В ситуацията, в която се е намирал – с оглед
внезапността на нападанието,
обстоятелството, че е бил сам и не е могъл да очаква помощ от случайно
преминаващи граждани по това време на денонощието, както и поради естествения страх от нощната
тъмнина, свидетелят не е успял да запомни точният брой на нападателите си, нито
да опише подробно физическите им белези. Самото естество на нападението, което
съобщава – в гръб с повалянето му на земята и нанасяне на поредица удари
в областта на главата и тялото му, докато бил
в легнало положение, са обективни фактори, реално затрудняващи наблюдението. Същевременно
св. Н. заявява, че е успял да забележи, че мъжете са били слаби, на възраст
около 20 години, високи около 180 см, което
кореспондира на външността и възрастта на подсъдимите. Обосновано
районният съд е приел, че нито показанията, нито други доказателства създават
съмнение, че употребеният алкохол
същата вечер е бил в такова количество, че да повлияе качествено или
количествено на способността на свидетеля да възприема правилно
действителността.
Във въззивните жалби и в хода на съдебните прения
пред възивния съд се оспорва авторството на тримата подсъдими. Въззивният съд намира, че
възраженията в тази насока са неоснователни, а извършеният анализ на
доказателствения материал от първостепенния съд почива на правилно разбиране за
точния смисъл на доказателствата. Районният съд обосновано е кредитирал
показанията на св. Л., депозирани в досъдебното производство, приобщени по реда
на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, тъй като именно те кореспондират
на показанията на св. Н. за съществените детайли на ситуацията. При обсъждането
на показанията на св. Л., депозирани пред разследващ орган, и проверка на
доказателствената им стойност следва да бъдат съобразени три съществени
особености, които не са били отчетени от районния съд, което обаче в конкретния
случай не се е отразило на правилността на крайния извод за достоверността им. На първо място, следва да бъде съобразено
това, че тези показания не се поддържат от св. Л. в съдебно следствие при
пряката конфронтация с подсъдимите. На следващо място несъмнено следва да бъде
отчетено, че св. Л., съобразно първите му показания и обстоятелствената част на
обвинителния акт, е участвал в самото извършване на престъплението, но не е
привлечен като обвиняем. В този смисъл при обсъждане на показанията му следва
да бъде отчетено, че отговорността за лъжесвидетелстване при него е ограничена
от основното правно положение, че никой не може да бъде поставян в положение
сам да трябва да се уличава в престъпление. Затова и наказателната отговорност
за лъжесвидетелстване отпада на основание чл. 292, ал. 1 НК, когато лицето, ако
каже истината, би обвинило себе си в престъпление. На следващо място съдът
съобрази, че поначало при обсъждане на показания, събрани от разследващ орган,
съдът несъмнено винаги следва да вземе предвид няколко принципни съображения от
съдържанието на правото на справедлив процес на всеки гражданин, обвинен в
престъпление. Съгласно чл. 6, т. 3, б. “д” ЕКПЧ в минималния комплекс от права,
които държавата е длъжна да му гарантира, се включва и правото му да участва в
разпита на свидетелите, чиито показания са в основата на обвинението му. В този
смисъл противопоставими като пълноценни доказателства на подсъдимия в настоящия
процес са тези свидетелски показания, при събирането на които му е била
осигурена възможност пряко да се конфронтира със свидетелите и да им задава
въпроси, да прави бележки и възражения, тъй като това създава сигурност, че
показанията са депозирани доброволно, отразени са вярно в протокола и е
осигурена ефективна възможност на обвиняемия да разколебава доказателствата им
стойност или да я опровергава. Затова и чл. 281, ал. 8 НПК не позволява
осъдителната присъда да се основава само на показания, дадени пред разследващ
орган, прочетени по реда на ал. 4, т. е. без съгласието на подсъдимия.
Вложената законодателна целесъобразност е недвусмислено ясна и обслужва
приоритетната необходимост да не се позволи централните доказателства да са
събрани в рамките на тайно и несъстезателно производство чрез използване на
принуда или чрез превратно отразяване на смисъла на показанията в протокола и
да се гарантира ефективно правото на защита на обвиняемия. Изхождайки от тази
принципна рамка на минималните гаранции за справедлив процес, следва да се приеме, че надеждни са тези
доказателства, установени чрез прочитане на показанията на свидетелите пред
разследващ орган, които намират обективна подкрепа в други обективни факти или
в показания, събрани в хода на съдебното следствие с гарантирана състезателност.
Поради това и като съобрази,
че показанията на св. В. Л. от досъдебното производство не са изолирани, а
кореспондират на показанията на св. Н., въззивният съд намира, че те правилно
са кредитирани, тъй като не се обхващат от хипотезата на чл. 281, ал. 8 НПК. Ето
защо обосновано, въз основа на комплексната оценка на показанията на двамата
свидетели, съдът е установил обстоятелствата, за които те логически
съответстват помежду си – за нападението на четиримата мъже над св. Н.,
нанесените му удари с крака и ръце, отнетите вещи. Несъответствията в
показанията на двамата свидетели относно времето и мястото не са от естество да
разколебаят достоверността им, тъй като видно от цялостния разказ и двамата
описват едно и също събитие, случило се през нощта на 18.09.2011 г. именно в
тази част на ж.к. “Младост 1”, която е включена в обвинението. Изводите на
районния съд за движението на св. Н. кореспондират и на приобщените във
въззивното производство писмени доказателства – писмо от Столична община, район „Младост“ с
приложена схема на входовете и изходите на метростанция „Младост 1“ и карта на
спирките в близост.
Въззивният съд провери възраженията
на защитниците за това, че показанията на св. В. Л. са били събрани след оказан
натиск от органите на досъдебното производство. Такива доводи са били направени
и в първоинстанционното производство и не са били оставени без внимание от
районния съд, който ги е обсъдил и отхвърлил като неоснователни. Правилно
районният съд е отбелязал, че протоколът за разпит на непълнолетния свидетел В.
Л. не е съставен при допускане на съществени процесуални нарушения. В него е
отразено, че разпитът е проведен в присъствието на инспектор от “Детска
педагогическа стая”, без да му бъдат посочени имената. Действително липсата на
име в протокола прави непроверяемо присъствието му в. Съгласно чл. 140, ал. 2 от НПК присъствието на педагог или психолог при
разпит на непълнолетен свидетел обаче не е задължително, а е по преценка на
разследващия орган, ако прецени, че е небоходимо. Не е необходимо задължително
да участва и родител по време на процесуалноследственото действие. Необходимостта
е обвързана с целите на този способ за събиране на доказателства съобразно
конкретните особености на личността на свидителя. В настоящия случай
приобщените показания на св. В. Л. не обосновават съмнение в психическото
състояние на разпитвания, доколкото представляват смислен и хронолотически
последователен разказ за събитията, без необясними вътрешни противоречия и
непълноти, който е логически съответен на други доказателствени материали. Същевременно
разследващият орган е изяснил надлежно свидетелската способност на
непълнолетния свидетел чрез съдебнопсихиатрична експертиза, от чието заключение е
видно, че св. В. Л., в случай че желае, може да дава достоверни показания,
разбира свойството и значението на поведението си и може да го контролира. Показанията
на баща му св. И.Л., събрани след повече от осем години, също не са от естество
да разколебаят доказателствената стойност на показанията на св. В. Л., събрани
непосредствено след събитието. Св. Ив. Л. пресъздава наученото от сина си, т.е.
това, което синът му в конкретната злепоставяща го ситуация е решил да му каже.
Заинтересоваността на св. В. Л. да избегне следващи неблагополучия и семейни
конфликти, която неизбежно следва да бъда отчетена по отношение на съдържанието
на споделеното от него с баща му, производността на показанията на св. Ив. Л. и
отдалечеността им във времето са обстоятелства, които, разгледани комплексно, не
позволяват да се приеме, че наученото от св. Ив. Л. е несъмнено достоверно. Още
повече че освен на показанията на св. Н., показанията на св. В. Л. от
досъдебното производство логически кореспондират на показанията на св. С.В., св. И.В., св. С.Р.,
св. Л.К., на протокола за доброволно
предаване от 4.01.2012 г. и копието от заложен билет с разписка за получаване
на инкриминирания по делото телефон.
От показанията на изброените свидетели се изясняват обстоятелствата за последващото
движение на отнетия от св. Н.мобилен апарат до момента на предаването му с
протокол за доброволно предаване от св. К.. Показанията на св. В.и св. Р.допринасят
за изясняване на обстоятелствата, при които бил заложен телефонът и свързват
подсъдимите с престъплението, при което е бил отнет. От тези показания, които
не се опровергават от други доказателства, като същевременно намират опора в
установеното веществено доказателство и заложния билет, обсъдени съвкупно,
става ясно, че подс. М., придружен от подс. Т. и св. Л., продал
телефона на св. С.Р., който го купил за своя приятел С.В.. Подс. М. предупредил
св. В., че телефонът е краден и ако стане нещо, да не споменава в полицията
откъде го има. Впоследствие телефонът бил
заложен от майката на св. С.В. – св. И.В.. Тези доказателства са косвени по
отношение на участието на подсъдимите М. и Т. в извършването на грабежа, но,
разгледани във взаимната им обвързаност и обусловеност с показанията на св. В. Л.
от досъдебното
производство, който потвърждава, че действително е присъствал на продажбата на
телефона, както и тези на св. Н., имат съществено значение при изграждане на фактологичната верига
на събитието и участието на подсъдимите.
Същевременно обаче районният
съд в нарушение на чл. 281, ал. 8 НПК е приел, че само въз основа на
показанията на св. Л., дадени пред разследващ орган, може да бъде установен
предварителен умисъл за извършване на грабежа. По същество обаче този
недостатък при формиране на вътрешното убеждения на районния съд е отстранен от
въззивния съд с коригиране на установената фактическа обстановка, което е
достатъчно, защото в обвинението не е придадено правно значение на твърденията
за предварително сговаряне за извършване на престъпление между подсъдимите.
Въззивният съд не
констатира допуснати процесуални нарушения и при оценката на доказателствената
стойност на съдебнооценителните експертизи и възприемането на повторната
съдебнооценителна експертиза като надежден способ за събиране на доказателства
за стойността на процесния телефон.
С оглед изложените
съображения за начина на установяване на относимите към предмета на разглеждане
обстоятелства от първостепенния съд въззивната инстанция прие, че щом събраните
по делото доказателствени материали са обсъдени съгласно изискванията на чл. 305
ал. 3 НПК и не е допуснато превратното им тълкуване, вътрешното убеждение на
първата инстанция по фактите е правилно формирано и не може да бъде променяно
или замествано.
На тази фактическа
основа първостепенният съд обосновано е приел, че подсъдимите Д.Б., Д.Т. и Д.М.
са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, като на 18.09.2011г., около 03:30 часа, в
гр. София, ж.к. „Младост 1“, в района пред вх. „А“ на блок 3, подсъдимите Д.Х.Б.,
Д.Е.Т. и Д.И.М., в съучастие като съизвършители помежду си, отнели чужди
движими вещи – 1 брой мобилен телефон марка „Нокиа“, модел „С-3 01“ с ИМЕИ
357019045025359, на стойност 294,67 лева и сумата от 60 лева или всичко на обща
стойност 354,67 лева, от владението на Н.И.Н., с намерение противозаконно да ги
присвоят, като употребили за това сила – нанесли удари по лицето и тялото на Н..
Законосъобразно
районният съд е квалифицирал установените факти, като е приел, че подсъдимите
са действали координирано, като използваната сила е била функционално насочена
и обвързана с преследваната от подсъдимите цел – прекъсването на фактическата
власт на Н.Н. върху вещите му и установяването на фактическа власт върху тях на
подсъдимите. В резултат на деянието подсъдимите причинили на св. Н. имуществена
вреда, изразяваща се в равностойността на отнетото имущество. Външно обективираните
действия на подсъдимите и тяхната недвусмислено ясна насоченост изясняват
категорично, че те са дайствали с пряк умисъл – съзнавали са, че вземането на
чужда вещ без съгласието на собственика и упражняването на сила, за да се сломи
съпротивата му, е общественоопасно деяние, съзнавали са и обществената опасност
на съвместното си участие в деянието, предвиждали са общественоопасните
последици от него и са искали именно настъпването на тези последици, за да си
осигурят възможността да се разпореждат с вещите като със свои.
Първоинстанционният съд е изложил правни съображения, които почиват на
правилно разбиране за материалния закон по отношение на всеки обективен и
субективен съставомерен признак. Въззивният съд възприема тези доводи без да
констатира необходимост да бъдат коригирани или допълвани.
Настоящото
въззивно производство е образувано по жалба на подсъдимите, което означава, че
не може да бъде утежнявано материалноправното им положение – и в наказателноправен
план и по отношение на деликтната им отговорност. След като наказателното
преследване е погасено по давност спрямо двамата непълнолетни Д.Т. и Д.М. и те не изразяват желание
наказателното производство да продължи по отношение на тях до влизане в сила на
присъда, предметът на разглеждане в частта относно индивидуализиране на
наказателната отговорност се свежда до определянето на наказание на третия
подсъдим Д.Б.. След като няма протест, нито жалба на частния обвинител
наложеното му наказание не би могло да бъде увеличавано и в частта относно
индивидуализацията на наказателната отговорност е допустимо да бъде извършвана
преценка само относно това дали наказанието е явно несправедливо завишено.
Районният съд е определил наказанието при условията на чл. 54 НК, като е
приел, че не са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, тъй като
доказателствата по делото не установяват многобройни или изключителни
смекчаващи отговорността на подс. Б. обстоятелства. Въззивният
съд намира за законосъобразна тази преценка, като същевременно установи, че
макар да са правилно индивидуализирани по вид, смекчаващите и отегчаващите
отговорността обстоятелства не са оценени съобразно действителната им относителна
тежест за оразмеряване на справедливо наказание, което е
довело до необоснован извод за адекватната продължителност на изпитателния
срок на отложеното изпълнение на наказанието лишаване от свобода.
При индивидуализацията на
наказателната отговорност на всеки подсъдим следва да се извърши обстойна
преценка на всички обстоятелства, които имат значение за индивидуализиране на
наказанието, така че то да постигне целите си без да е безсмислено жестоко.
Основният принцип при определяне на справедливото наказание е то да бъде
наложено с минималната тежест, която е годна да реализира целите му по чл. 36,
ал. 1 НК – да се поправи осъденият, за да спазва законите и добрите нрава; да
му се въздейства предупредително и да му се отнеме възможността да върши други
престъпления; да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите
членове на обществото. Иначе казано, ако наказанието бъде определено с тежест,
по-голяма от достатъчната, за да постигне законоустановените цели, то е
прекомерно и несправедливо. В този ред
на мисли следва да бъде съобразено, че от първостепенен обществен интерес е
наказанието да цели поправяне и превъзпитание на подсъдимия, формиране на
самоконтрол, овладяност и вътрешни задръжки, които да го възпират от извършване
и на други престъпления в бъдеще. Генералната превенция не може и не бива да се
противопоставя на индивидуалната, защото положително въздействие върху
обществото се постига само когато наказанието е стриктно съответно на
конкретната обществена опасност и морална укоримост на конкретния деец и на
конкретното деяние, като бъдат отчетени всички останали доказателства за
личността на конкретния човек – образователен, семеен, социален и икономически
статус.
Съобразявайки тази
изходна позиция при оразмеряването на справедливото наказание, въззивният съд
отчете, че подс. Б. към датата на извършване на престъплението е бил съвсем
млад пълнолетен – на 18 години и 8 месеца, не е
бил осъждан. Не е осъждан и впоследствие.
Следователно, в годините на настъпване на социалната му зрялост
подсъдмият не е извършвал престъпления. Факт, който несъмнено следва да бъде
отчетен при изясняване на точната степен на обществена опасност на дееца, която
е необходимо да бъде неутрализирана с наказанието. Поради това в конкретния
случай въззивният съд намира, че първостепенното по значимост обстоятелство е,
че досега спрямо подсъдимия не е прилагана никаква форма на наказателна
репресия. Това означава, че само по себе си наказателното осъждане представлява
сериозна степен на държавна принуда, която несъмнено ще въздейства
предупредително и възпиращо за в бъдеще и следва да бъде точно отчетена, за да
бъде определеният срок на лишаване от свобода справедлив, т.е. достатъчен.
Като смекчаващо отговорността обстоятелство въззивният
съд в допълнение отчете и това, че е
възстановена част от предмета на престъплението – мобилният телефон, чиято
стойност е по-високата, с което реално причинената имуществена вреда е снижена
до размер, значително по-нисък от минималната работна заплата. Тъй като
грабежът е посегателство срещу собствеността, обществената му опасност в съществена
степен зависи от размера на имуществената вреда. В
посочения аспект в настоящия случай тя не е значителна.
На следващо място въззивният съд намира, че осемгодишната продължителност на наказателното производство
е от първостепенна значимост за определяне на справедливото наказание, тъй като
колкото повече се отдалечава времето на държавната репресия от деянието,
толкова повече се поставя под съмнение ефективността на евентуалната му
строгост.
Като отегчаващо отговорността обстоятелство със сериозна тежест правилно
е отчетена упражнената сила, която е надхвърлила достатъчната, за да бъдат
отнети вещите от пострадалия, както и фактът, че подсъдимите са действали
координирано.
На тази основа районният съд законосъобразно е приел, че наказанието
следва да бъде определено при условията на чл. 54 НК при решителен превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства – в размер на минималния, предвиден в
закона – от 3 години лишаване от свобода. Същевременно правилно районният съд е
отхвърлил като неприложима разпоредбата на чл. 55 НК, тъй като събраните по
делото доказателства не установяват нито изключителни, нито многобройни
смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обосновават, че и най-лекото
предвидено наказание за престъплението е непропорционално тежко за конкретното
деяние. Във въззивното производство не се установяват допълнителни факти със
смекчаващо отговорността на подсъдимия значение, поради което не са и налице
основания въззивният съд да измени присъдата с намаляване на наказанието при
условията на чл. 55 НК, тъй като противното ще неглижира неоснователно
обществената опасност на престъплението и ще представлява девалвиращо ефекта на
осъждането снизхождение. Така определеното по вид и стойност наказание не
подценява нито личността на подсъдимия, нито тежестта на извършеното от него
престъпление, като същевременно подобаващо съобразява, че след деянието подсъдимият е
показал ресурс за правилна социална интеграция досега.
Въззивният съд намира, че районният съд
правилно е решил и въпроса за прилагане на условното осъждане по отношение на
подсъдимия, тъй като са налице предпоставките на чл. 66, ал. 1 НК. Същевременно
обаче при определяне на изпитателния срок в
максималния му размер от 5 години първата инстанция е подценила значението на
продължителността на настоящото производство. Въззивният съд намира, че определеният най-дълъг срок
на изпитателен срок в контекста на забавянето на настоящото производство за
деяние, извършено от подсъдимия в ранните години на неговото пълнолетие, е
непропорционален, като справедливо оразмереният изпитателен срок на отложено
изпълнение на наказанието лишаване от свобода следва да бъде намален на 3
години. В този смисъл въззивният съд прие, че следва да бъде изменена
първоинстанционната присъда.
С оглед доказаността на
противоправното деяние, осъществяващо състав на престъпление срещу
собствеността, правилно районният съд е решил съпътстващите въпроси, свързани с уважаването на
гражданския иск по чл. 45 ЗЗД, предявен солидарно срещу подсъдимите Б., Т. и М. за
обезщетяване на причинените на гражданския ищец Н. имуществени вреди от реализирания фактически
състав на непозволено увреждане. Прекратяването на
наказателното производство поради изтекла давност за двама от подсъдимите не се
отразява на основанието за ангажиране на гражданската им отговорност за
извършеното от тях и третия подсъдим деяние, предмет на обвинението, което е
довело до непозволеното увреждане на имуществото гражданския ищец. Ето защо присъдата в гражданскоправната й част следва
да бъде потвърдена.
На следващо място
въззивният съд установи, че първоинстанционният съд законосъобразно е решил
въпроса за присъждането на разноските върху подсъдимите,
тъй като и тримата са признати за виновни в извършване на престъплението,
независимо че за подсъдимите М. и Т. това е основание единствено за ангажиране
на деликтната им гражданска отговорност. В тази насока районният
съд е изложил обосновани и законосъобразни мотиви, които изцяло се споделят от
въззивния съд и не налагат необходимост нито от корекция, нито от допълване.
В заключение, след
обобщаване на резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна
проверка на присъдата, въззивната инстанция не констатира други основания за
нейното изменение или отмяна, поради което прие, че в останалата част следва да
бъде потвърдена.
Мотивиран от горното и на
основание чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК и чл. 337, ал. 1, т.
1 вр. чл. 334, т. 3 НПК, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ присъда от
11.01.2018 г., постановена по н.о.х.д № 15713/2013г. на
Софийски районен съд, НО, 18-ти състав, в частта, с която подсъдимите Д.Е.Т., ЕГН **********, и Д.И.М., ЕГН **********, са
осъдени при условията на чл. 54 НК за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1
вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК на 9 месеца лишаване от
свобода, чието изпълнение е било отложено с изпитателен срок от 3 години.
ПРЕКРАТЯВА на
основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК наказателното производство,
водено срещу Д.Е.Т. и Д.И.М. за престъпление по чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2
вр. ал. 1 вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК поради изтичане на предвидената в закона давност за наказателно преследване.
ИЗМЕНЯ присъдата, като НАМАЛЯВА от 5 (пет) на 3 (три) години
определения при условията на чл. 66, ал. 1 НК изпитателен срок на наложеното на
подсъдимия Д.Х.
Байков наказание от 3 години
лишаване от свобода, считано от влизане на присъдата в сила.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО в частта,
с която се прекратява наказателното производство, подлежи на касационно
обжалване и протестиране пред Върховния касационен съд в 15-дневен срок от
съобщението до страните.
В
останалата част решението не подлежи на обжалване и протест. Да се
съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.